Продрум ДИМОВ
Така почувствах емоционалния свят на новата стихосбирка на Стоянка Митева-Балева „Когато огънят изтлява“, която издателство „Български писател“ предложи на читателската общественост. И тази поетична творба ни напомни за естествените неспокойни преживявания, които съпътстват житейския и творчески път на авторката. А тя винаги е търсила и жадувала за повече светлина и топлина, за хармония в човешките взаимоотношения. Вероятно такъв характер в сюжетно-тематичен и емоционален план битува още в първите ѝ стихове като гимназистка в Русе. А по-късно, като тъкачка в русенската фабрика „Юта“, ще ни пренесе в света на искрените си светли мечти и пориви, изляти в многообещаващия ѝ поетичен цикъл „Сърцето на тъкачката“. Тези нейни първи рожби, намерили място по страниците на в. „Дунавска правда“ и сп. „Родна реч“ през 1957 г., впечатляват четящата публика и дават криле на творческия ѝ потенциал, който отприщва бента на спотайващото се литературно дарование. И имам чувството, че тези първородни публични изяви вдъхват увереност в силите, за да се посвети всеотдайно на попрището на изящната словност. С течение на времето младата авторка натрупва опит и кураж, застава по-често пред белия лист, но недостигът от потребен професионализъм, усещането за прецизност и уважение към високите измерения на словесното изкуство я задължават да бъде по-взискателна към себе си и не бърза да публикува. Това обяснява и забавянето на дебютната ѝ стихосбирка „Момичета“, която се появява на през 1974 година. Сетне, след доста продължително отсъствие от родния творчески поетичен свят, напомня отново за невероятните си литературни възможности през 2004 г., представяйки се пред читателските среди със зрялата си поетична книга „Благодаря на белите звезди“. И досега плод на талантливото ѝ перо са вече 20 издания, от които 17 са посветени на мерената реч.
Всичко това подсказва, че Стоянка Митева-Балева си е завоювала вече доста престижно присъствие под българското поетично небе. Но не в количеството на издадените поетични заглавия се крие неоспоримото въздействие на художественото ѝ слово. Нейният стих издава дълбоко вкоренената чувствителност на авторката, откликваща на непрестанните социално-психологически сътресения, от които продължава да се задъхва безпомощно днешната действителност. Тя более и страда от нестихващите социални проблеми и неправди, и затова в много от стиховете ѝ пулсират болката, но и гневът от безнаказано вилнеещите уродливост и морално падение на обществото ни. Нейното дълбоко наранено чувство за социална справедливост и погазени чест и достойнство не могат да се примирят с необузданата алчност и с нравствената деградация, които целенасочено изгонват, както се изразява и Дамян Дамянов, човека в съвременното ни обществено статукво.
Тези тягостни житейски натоварвания нажежават до червено значителна част и от творческия ѝ свят. Това се чувства особено ясно и в поетична ѝ книга „Когато огънят изтлява“. Стихосбирката съдържа три основни цикъла: „Студен свят“, „В олтара на душата“ и „Тъга“. Те не се различават съществено в сюжетен и емоционален план, а взаимно се допълват.
Навлизайки в територията на първия цикъл „Студен свят“, още в началото ставаме съпричастни на усещането за изчезналата топлина и доброта в днешния ден, връхлетян от сковаващ егоизъм, отчуждаване и ледена самота. Поетесата, родена и израсла в друг, по-благороден свят, недоумява какво става днес и се пита:
Може би ще си бъда докрай неразбрана,
без огнище дъхът ми изстива.
…Само живата рана във мене остана,
да ме пита… дали съм щастлива.“
„Студен свят“
Безнадеждността обаче и мракът на нашето съвремие все още се оказват безсилни да сломят волята за щастлив живот, да погубят вярата в доброто и поставят добрия човек в безпощадните лапи на безчувствената резигнация. Затова и авторката се опълчва срещу сипещите се отвред злини:
Не искаме войната да почука
неканена на нашите врати,
че поривът към обич и наука
е звездолет на мирните мечти.“
„Тревога“
Силите на мрака, колкото и да са неудържими, отстъпват в стиховете ѝ на неутолимата жажда за обич, просветление и добротворчество. Така отчаянието от набезите на безогледната ретроградност рухва пред неугасващата надежда за добруване на човека. Подобна емоционална обагреност витае в стихотворенията: „Две майки“, „Ромска участ“, „Палатката на бедуина“ и др., където доминира властно стремежът към неумиращото добро и към скъпите мигове, които все повече напускат нашето ограбено съвремие.
Струва ми се обаче, че читателят ще си поеме отморителен дъх, когато се потопи в цикъла ѝ „В олтара на душата“. А този приятен полъх го обзема още с докосването до първото стихотворение „Детство мое“. В него някогашното малко момиче ни връща към съкровените вълнения, бликнали от неподозираната среща в училището им с Елисавета Багряна през 1951 г.. Това е и първата най-вълнуваща среща на бъдещата поетеса с нашумялата авторка на „Вечната и святата“. За нея с умиление тя си спомня:
Тъй от ранното детство в душата си скрих
ореола на нейното лято.
Като скъпа икона я слагам във стих,
да възкръсне пак – вечна и свята“.
„Детство мое“
Отвела ни пред олтара на душата си, тя ни въвежда и в неспокойния лабиринт на нескончаемите си разсъждения върху смисъла на човешкия живот, за да ни убеди, че „Щом светлина на делника си дал – човек си и ще си човек навеки“ („Мисия“).
И сега Стоянка е стоплена от успокояващото утешение, че е извървяла честно и почтено своя път, което ѝ дава основание да се запита:
Трябва ли да вярвам, че живях
с вярната и честна посестрима:
искрената дума е без грях
и във нея вечно ще ме има.
„Откровение“
Със сродни в тематично-емоционален аспект внушения се родеят редица от творбите ѝ: „Изповед през паметта“, „Пулс“, „Щурец“…, които издават дълбокия психологизъм на поетичното ѝ слово.
Стиховете, заселили цикъла „Тъга“ дишат въздуха на една обща тревожна тоналност, завладяваща ни с натежало присъствие от постоянно съжителство с елегични настроения, през които плахо се прокрадват колебливите зари на неугасващата надежда. И това никак не е случайно, защото:
Не живеем във век на надежда,
романтичният дъжд не ръми.
И когато ни срещат премеждия,
със неволята пак сме сами.
„Очакване за надежда“
Ето това именно прави силно звучащ социално-гражданският поетичен регистър на Стоянка Митева-Балева. Подобна мелодика ни завладява и от „Бистра нежност“ и „Вдовици“, които ни дават представа за творческата специфика на тази талантлива авторка.
В „Когато огънят изтлява“ Стоянка Митева-Балева, разтваряйки доверчиво дверите на неподкупната си същност, ни сродява с високо стойностните величини на своята личност. И за отбелязване е, че тя съзнателно не облича своя правдив стих в крещящи самоцелни художествено-естетически одежди, за да демонстрира високопарната литературна култура и ерудиция. Нейният стих следва ценната традиция на родната класическа поезия. А завидната му актуалност нарежда авторката в първия водещ ешалон на най-ярките имена от днешната социално-гражданска поезия.
28 юли 2024 г.
