Пенка ЧЕРНЕВА
Разказ
Не бързам да обличам зимното яке. Така имам чувството, че отлагам самата зима. Но този днешният, дето духа, май ще издуха моето отлагателно вето. Тичешком влитам на топло в хипермаркета и по памет се отправям към местата на стоките, които днес са в промоция. Докато се мъча да си спомня какво точно ми е по джоба в момента, съм кривнала малко встрани и ставам причина за пътно-транспортно произшествие. Ако беше на улицата, щеше да си е чист челен удар. В алеята на млечните продукти обаче са се сблъскали две пазарни колички. Първият поглед естествено е към съдържанието на противниковата количка. Нищо особено, констатирам. Изглежда и моята е вече огледана изучаващо, преди да се погледнем двете шофьорки, аха да се наругаем.
– Елена, ти ли си това?!
Става ми гордо, веднага ме познават, аз и затова още ходя с предзимното си манто, отива ми и ме прави елегантна. Кратък напън – и още едно основание за гордост: спомням си, че това насреща ми е Магда.
Не сме се виждали отдавна. Дълго време бяхме съседи. После те изчезнаха някъде, стигаха до нас разни слухове, но някак си не е по английски веднага да почна с “абе вярно ли е, че…”
– Знаеш ли, – викам бодро – какво казва моят девер Сашо. Да се борим срещу инфлацията чрез промоциите!
– И по този начин да пращаме много здраве на министъра от неговите измислени стандарти! – откликва Магда.
Прихваме. Още малко за времето, като моми-англичанки, за това-онова, оттук-оттам – и бавно приближаваме към нещо по същество.
Изнесли се от квартала, когато цялата държава се изнасяше в посока майната си, та затова не сме и забелязали. Отначало били добре, Кирил изглежда получил нещо в куфарче, макар и от по-малките размери. Но мераците му нараствали несъразмерно. По някое време му се сторило, че и жена му определено не съответства на куфарчето. Разделили се, за нея се предвиждало едно малко жилище, там е и досега. А пък Нана…
Нана беше прелестно момиченце. В почивната станция се засичахме почти всяко лято. Моят син Нино беше прелестно момченце. До късно вечер огласяхме градината със смеховете си. Вицовете се редуваха със смешките на децата ни. След едно морско лято Нана (съкратено от Гергана) беше заявила твърдо, че веднага се жени за Нино. Нино (съкратено от Станимир), като истински мъж, след същото лято беше наредил вкъщи да му сготвя като онази супа, която се казваше шницел…
После Нана завърши балетното училище, беше лекокрило грациозно момиче. Прелетяха веднъж през станцията на морето с най-близката си приятелка. Двете мечтаеха за ролята на Одета – Одилия. Докато доплуват до лебедовото езеро, обаче, трябваше да танцуват в нощни заведения с бакшиши, пощипвания, поплясвания и така нататък. Една вечер приятелката направи последния си скок от терасата на панорамния ресторант.
Не след дълго Нана си стегнала багажа.
Моят Нино завърши филология и почака доста, докато се оваканти място в едно училище. Беше много влюбен, но един ден приятелката му заявила, че не издържа повече така, че сигурно не я обича достатъчно, че не й отделя нужното внимание. Под внимание сигурно е разбирала скъпи ресторанти, пред чиито врати спира със съответна тям кола. Намери си един чичко, който й обръща ама мно-о-го по-голямо внимание от учителската заплата.
Нино преглъща, преглъща и накрая си стегна багажа.
С Магда сме застанали така, че хората с колички трябва да ни заобикалят като остров. Едър мъжага ни скастря не нашега, ние го пращаме да си гледа работата.
– Помниш ли като малка Нана каква мечтаеше да стане? – пита Магда.
Как да не помня. Нана заявяваше на всеослушание, че иска да стане майка-трамвайджийка. Ни повече, ни по-малко. Като малката цветарка я придърпваха от маса на маса – тя така се и нахранваше, докато майка й и баща й играеха карти в някой ъгъл. Ако някъде случайно забравеха да я попитат за професионалната й ориентация, Нана заемаше войствена поза и изстрелваше: а пък аз ще стана майка-трамвайджийка!
– Едната част от заканата си я изпълни, – казва майка й.
В Лондон, оказало се, Одети-Одилии за сцената си имало достатъчно. Също както и бол танцьорки за заведенията. Но не се е родил още този, който ще види Нана паднала по гръб. За метрото мераклийките не били чак толкоз, а пък колкото ги имало, тя ги отвяла на финала. Човек не знае от кой тунел ще му намигне късметът. И така борбената Нана кара метро в Лондон, та пушек се вдига.
Нино прави кафе на терминала на летището в Дъблин. А там пасажерите, казва, все бързат и в бързината забравят по някоя дреха. Момчетата естествено прибират забравеното и после пробват на кого какво му е по мярка. На Нино тия дни му лепнал един чудесен суичър.
– Така треперя като чуя за атентат в някое метро по света. Защо терористите все в метра се целят!
Нана не могла да си дойде дори за погребението на баща си. Кирил се споминал преди година. Магда, отхвърлената съпруга, рови в джоба си за кърпичка. А когато напомняла на дъщеря си, че освен трамвайджийка е искала да бъде още нещо, Нана се тросвала и прекъсвала разговора.
И аз затворих телефона на моя хубостник онзи ден. Той “намери себе си” и кътче от рая за себе си при една бивша колежка и настояща реститутка. И рядко се сеща да попита има ли хабер от Нино.
Но ние се застояхме много насред пътеката в хипера. Дай да се видим специално за по кафе. Непременно ще се видим. Разгеле съзирам в количката на Магда един продукт за мазане и един продукт за сирене. И аз съм им хвърлила око, казвам, да ме прощава, но ще побързам, докато не са се разграбили, че промоцията свършва днес. Юруш на ментетата.
Скривам се припряно зад ъгъла. В кой джоб на фамозното си манто съм пъхнала проклетата кърпичка! Май е време да престана да се правя на юначка с тънко манто в предзимния вятър. И за какъв дявол й е на Нана да става майка? Майка-трамвайджийка, глупости. Я си карай трамвая, момиче!
Освен ако… Така де, Лондон и Дъблин са на една ръка разстояние.