Георги Н. НИКОЛОВ
Катя Илиева Кремзер е родена в София, но от много години живее и работи във Виена. Тя е магистър по електроника от Техническия университет в София и магистър по бизнес администрация от Хъмбърсайдския университет „Линкълн“, Великобритания. Стиховете ѝ са публикувани в над 20 групи, литературни издания, сайтове и страници за поезия.
През 2014 издава първата си книга „Среднощно ноктюрно“. През октомври 2015 излиза стихосбирката „Обичам те, любов“, а през 2017 г. – третата ѝ поетична книга „Пясъчна роза“.
Нейни стихове са включени в антологии на български („Българското слово на литературния глобус“, 2018), сръбски, македонски, украински, турски („Съвременна българска поезия“ 2018, Ахмет Емин Атасой) и арабски език („Самотата изтриваше краката си“ 2018, Хайри Хамдан), публикувани са в турското списание „Берфин бахар“, многократно в сайтове за култура и литературни издания, като „In Life“, „Литературен свят“, „Културни новини“, списание „Везни“, „Факел.бг“, „Епицентър.бг“, вестник „Труд“, „Литературен глас“, „Жената днес“ и много други.
Участвала е в множество литературни празници и фестивали, като Дни на Австрийската култура в Бургас 2017 г., фестивал „Морски изгреви“ – Ахтопол 2016, Международен Панаир на книгата 2017 в НДК, фестивал „Българска душа на Святата земя“ – Израел, 2018 и 2019 г.
От няколко години пише за вестник „Труд“, Епицентър.бг и др., статии и репортажи за културни събития в България и чужбина, отразява в медиите и разпространява постиженията на българската култура по света.
На 24.05.2018 г. е наградена с грамота от Министерството на културата за принос в популяризирането на българската култура, а през юни 2018 – със Специалната награда на СБП за участието си в конкурса „В полите на Витоша“.
В първия международен литературен конкурс „Небесни Меридиани“ 2018, Израел, печели Първа награда за поезия във втора възрастова група.
ЗА „ТОЧКА НА ПРЕСИЧАНЕ…“
За любовта е писано много, ще се пише и още. За обикновените човеци, както и за майсторите на словото, тя е храм за изповедност, радостно нетърпение пред среща с „другия“, пролетна изненада, понякога – и горчив размисъл. Но при всички нас обединяваща е искреността на чувствата: истинска цветна палитра, пред която застиват в захлас малки и големи, доброволно отдаващи себе си и скритата в душите си разжарена вселена пред тайнството на интимните трепети.
Нерядко в литературата още се спори има ли „женска“ и „мъжка“ поезия. Може би има, а може би – не, но не това е най-важното. А начините за контактуване с живия живот през призмата на съвременността, в която съществуваме: с хаотичната ѝ подредба и множеството препятствия, които отделната личност трябва да преодолява под камертонния звън на отронващите се от календара дати. Сред тях, в съдбата, която никой от нас не може изпревари, се крие интимната битност на хората, без която те биха представлявали само сива, безока тълпа, презадоволена в стремежа си към хляб и зрелища. Именно любовта е онази магия, която търсим и към която се стремим съзнателно, или в разграфения контекст на дните. Търсим нейния божествен аромат и ставаме други; преобразени в одеждите на красотата, която носим и искаме да дарим на избрания в множеството човек. Да обичаме и да бъдем обичани…
За любовта пее и Катя Кремзер. В стиховете ѝ тя има общочовешко звучене, тон на което дава безспорното дарование на авторката. Подчинено на естетическата нагласа на нашата съвременничка, търсеща и преоткриваща я чрез каноните на живия живот. Нейната акварелна същност се проявява във всичко, до което се докосне перото на Катя. До търсенето и преоткриването на желания партньор; до взаимното сливане на духа и тялото, или пък до нежеланото разминаване, защото така е трябвало да стане по повеля на ориста. Влязла в ролята на лирическия герой, тя непрестанно контактува със света; с неговите метафорични истини и реална приказност. Изповядва близостта и въжделеното преоткриване, даващо взаимност днес, утре… и в бъдещото време. Състоящо се от мигове на опознаване, търсено щастие, носещо тиха наслада, или пък неудовлетвореност, заради която, макар и временно, тя ще продължи по пътя си сама. Защото съвсем привидно жената в интимната лирика на Катя Кремзер изглежда слаба. Нейната борбеност е вплетена в магията на римуваните слова, чрез които се докосваме до нравствения й кодекс и до разбирането й каква трябва да бъде истинската обич между мъжа и жената; между равностойните партньори и случайните познати; между дъгата от разноцветни чувства и хладната студенина, предвещаваща раздялата. Не на последно място, разбира се – и жертвената готовност към промяна, моделираща същевременно образа на любимия физически и духовно:
Заради теб съм мисъл и потребност.
Заради теб ще пея, ще блестя.
И няма да съм тъжна твоя нежност.
Не искам със това да ти тежа.
Заради теб забравям всяка болка.
Заради теб съм трепкаща звезда.
Със вятъра надбягваща се волно
и лодката, преплувала дъжда. „Заради теб“
Веднага трябва да споменем, че любовта в творчеството на Катя Кремзер означава свобода: на мислите, на нахлуващите като буен летен поток чувства, на преценката какво ще дадем на „другия“ и какво да очакваме от него, а още – доколко раздаването трябва да е без остатък, или да се вслушаме в шепота на беглото, макар и мимолетно, съмнение. А символът на розата, дала наименование на една от книгите й, неотменно внушава за очаквания аромат на изживяването, който носи споделеността: в делника, в мечтите и в очакваните зари на утрешния ден. И в кодираните подтекстове на въображението, за което в споменатата книга Любомир Левчев отбелязва: „Въображението на поетите не признава граници. Но най-добрият спомен, който можеш да оставиш след себе си, е една усмивка. Мечтата е по-силна от спомена. А Катя Кремзер ни води през мечтани пространства и ни кара да се усмихваме. Дано не загуби тази страст – да ни подарява своите илюзии – миражите на душата си.“ Бих допълнил, че авторката е вещ психолог и анализатор на собствената си душа, а оттам – и на читателите от различни възрасти. Защото неведнъж в стиховете си тя втъкава мотива за смисъла на човешкото съществуване; за взаимността и самотата; за тленното и нетленното и за човешките сезони, правещи (или не правещи) личността някак по-разумна и предпазлива към обекта на своите мечти. Които не винаги, или пък достатъчно често, не се припокриват с изградената в съзнанието икона на търсената обич. Така разбираме, че да обичаш означава, колкото и странно да звучи, да си подготвен да бъдеш обичан. Да раздадеш чувствата си почти без остатък и да поднесеш мечтите и надеждите си на околните в едно сърце, изпълнено с тях. Или, както самата тя споделя в „Малката русалка“ по Ханс Кристиян Андерсен:
Да стъпва по ножове е готова,
за танц със него жертва свобода.
Безгласно любовта си да говори,
с очите нямо пее песента.
Русалката сестрите си остави,
за миг не се обърна, продължи.
Прекрасни морски дълбини забрави,
Прегърна влюбените си мечти.
В поезията на Катя Кремзер често срещани са такива символи, като небето, морето, скалите, слънцето, снега, годишните времена… Те нямат преходност и сполучливо се вписват във виталните картини на отделните стихове. Напомняйки, че са вечни и са другар единствено на времето, нямащо начало и край. Така допълват непреходния смисъл на любовта като символ и начин на човешкото съществуване, защото и тя е вечна в безбройните си превъплъщения сред хорския мравуняк. И все пак, какво е според нея любовта, за която пише със завладяваща искреност? Струва ми се, че това е свободата на разкрепостения от веригите на всякакви условности, предразсъдъци и закостенели схващания дух. Облитащ земната повърхност в стремежа си да открие сродната нему душа, в чиято красота да вярва; да бъде осенен от онова истинско чувство на опиянение от всеотдаването; от себераздаването и готовността за саможертва в името на тази свобода, наречена любов. Да, истинската любов не се подчинява на никакви условности и правила от време оно. Тя е първична и дива, помитаща ги в името на щастието, или тиха и ласкава, но все така силна и устойчива в стремежа си да просъществува и да роди прекрасни цветове. И тогава
Ще бъде пролет, цветно-истинска,
зелена, дъхава, мечтана,
като целувка, в дъжд поискана,
прегръдка, в цветове събрана. „Етюд за пролет“
Далеч съм от мисълта, че с тези няколко реда ще откроя всички достойнства в интимната лирика на Катя Кремзер. Но е истина, че когато се задълбочим в нея, ставаме някак по-добри, пречистени, подмладени. Отдаваме се на размисъл доколко сме били близо до истинската любов, успели ли сме да я приласкаем и да я накараме да ни се довери. Или пък, улисани в дребни житейски битки, сме я отминали, без да разпознаем очакващото ни щастие. Аз се радвам, че усетих тихия, но мощен пулс и копнеж за взаимност в стиховете на авторката, чието творчество горещо препоръчвам на читателите от различни възрасти.
