Драски и шарки
…………………..
САМОДИВАТА
Събота е. Чакаме пред РЕП-а разпространителя да достави днес нашия вестник „Чирпански новини“. Въпреки студеното време, чакаме на открито. По новините синоптиците съобщават, че около обяд ще завали сняг.
Две изискани дами и млад мъж се доближават до нас. Русолявата попита за онова село. Какъв е пътят дотам. В коя посока се намират гробищата на селото. Знае ли някой с лек автомобил дали може да се отиде дотам. Упътих ги. Подробно обясних за най-прекия път, че като ме хвана едно любопитство къде отиват, звъннах на Картечара от онова село. Така… така… Да ги види къде ще отидат. Какво ще правят. Зная какво може Картечара. По-сигурен от него няма за наблюдение, проследяване… и зачаках какво ще види.
След час и нещо се обади. Легнал в отсечените храсти и те пристигнали. Русолявата поднесла цветя на близкия до него гроб и се прибрала при шофьора в колата. А другата запяла на гроба. Какви песни… Рецитирала стихове… Преляла. Запалила свещ, коленичила, целунала пръстта. Оставила бяла роза и тръгнала. Картечара рече: „Същинска самодива видях.“
Заваля сняг. Покри следите… Ех, тази Самодива, колко съм слушал за нея! Творческа измислица или реалност е и пред кого се явява? Колко години оттогава…
Главният редактор ми беше съобщил, че самотен мъж чака на маса в онова кафене на Радо да отида при него. Намерих го. Както каза шефът – интересна личност, багерист. Изкарвал много пари, никого не връщал. На всекиго помагал, багерът бил негов. А той сам. Минало му времето за жена. Никога не се оженил. А какъв мерак е имал… Заради дадена дума от баща му.
Радо като дочу за какво си говорим и с бира в ръка седна на съседната маса до нас. Искаше и той да слуша за какво ме търси този човек. А той направо: „Повече от петдесет години търся една Самодива! След като се уволних от войниклъка, реших да се женя. Сън не ме хващаше. Мерак за жена. А тати: „На фронта съм се врекъл с набора си, че ако се върнем живи, децата ще си оженим. Господ даде на мен син, а на набора – дъщеря. И онова, в което се бяхме врекли – ще се случи. Но наборът след десетина година почина, а жена му и дъщеря му отидоха в града. Отиди и ти там. Виж какво става с тях и след време нея ще ми доведеш за снаха.“
Дума съм дал на тати. Срещу бащина дума върви ли се? Тъй да бъде. И велосипед си купих – по-лесно да обикалям до автогара, до гара, да науча нещо за нея. Къде ли не я търсих… Тати пита. Каквото и да правя, друга да не поглеждам. А аз млад – наперен! С мисъл само за жена. А нея я няма.
Квартирата ми беше в къща до жп линията. Ясно се чуваше свирката на ръководителите на движението. От минаващите влакове къщата трепереше. Бях вече подразбрал, че в града девойките са като снежинките – срещнат ли малко топлина, разтапят се.
И така една вечер след влака дойде в квартирата млада жена. Леко облечена и се строполи върху мен. Насити се на мъж и си отиде. Аз се наситих на жена. Вечер през вечер идваше за час-два, с пръстче на устните да не говоря, и ме подхващаше. С месеци така. Нито име. Нито откъде е. Облечена в бяло. Самодива ли беше?! Самодива. Уж търсех годеницата си. А търся Самодивата.
Картечара не я ли беше виждал? А аз уж щях да пиша за бате Стоян от Оризово. Ама, нейсе. Ако е живот и здраве, в някой от следващите броеве. Днес ще си спомним за Самодивата…
Небръснат, омършавял, като отрязан храсталак, тикам онова ръждясало дамско колело, докато имам все още сили – да я повозя.
КАЛЕСКАТА
По време на кметуването на Васил Донев за едни Яворови дни бях изпратен да поканя поета Неделчо Ганев да произнесе слово при откриване на празниците.
Лично трябваше да отида в Несебър, в почивната станция, където през зимния сезон поетът твореше. Така трябваше да постъпя, че Неделчо да дойде и да произнесе тържественото слово. Знаех, че е като къпина на синор – трудно се бере плодът, без да се убодеш.
С помощта на журналиста Васил Танков обсъдихме как да постъпя. Танков на няколко пъти ми напомни, че, за да изнесеш слово за Яворов, трябва отлично да познаваш творчеството на поета, публикуваното за него, критиката… Танков беше сигурен, че Неделчо е добре подготвен и ще изнесе словото, оправдавайки доверието, което му се е гласувало. Как ще го съглася… Ами ако в последния момент се откаже и не дойде… Как ще обяснявам защо съм се провалил…
Привиках да помага и Минко от Изворово, родственик на Неделчо. А той: „Да отидем да попитаме баба и дядо…“. Тръгнахме. И къде… в селските гробища. Спряхме се до два добре почистени гроба и Минко рече: „Дядо, това е бай Тотю, мой приятел. Иска бате Неделчо да произнесе слово за поета Яворов тази година. Помогнете с баба да го съгласим.“ Извади шише с вино и ги преля. Даде и на мен шишето. Умълчани си тръгнахме. До къщата си Минко рече: „Утре да си тук в шест часа. Отиваме в Несебър да го калесаме“.
На сутринта бях точен. Вързахме на бутилката с вино листо от сардела, цветче здравец с червено конче и тръгнахме с москвича на Минко. Пътьом, на чирпанската автогара, директорът Любо Делчев ни даде чисто нова пишеща машина, която да дарим на Неделчо. А в Стара Загора Минко пак рече: „Баба ми заръча да му купя костюм, с който ще дойде и ще произнесе словото.“… Минко го плати, взе и риза, и тръгнахме.
Беше в последните дни на декември. Тук-там имаше следи от сняг. За три часа и нещо пристигнахме. През широко отворената врата на станцията… по риза… Ганев. Взех бутилката и като се обърнах да видя Минко, той извадил черен акордеон, засвири, както можеха в онези години мъжете от Изворово, и запя „Руфинка болна легнала“. В чирпанската земя няма такъв глас. Минко е жив и здрав и дано някога пак го чуя.
Запя и Неделчо… запяха двамата. Подадох виното. Прие калеската. Облече и костюма. Минко отсвирваше все едно сватбари отвеждат булка. Че като ни въведе вътре в столовата…
Какво нямаше на масата… и ония Неделчови специалитети – телешко варено… По тъмно си тръгнахме. С вино от него, че е приел калеската…
В деня на Яворовата вечер Неделчо изнесе словото. Препълнената зала беше на крака. Облечен в Минковия костюм, поетът тази вечер беше особено велик. На неговата земетръсна земя изрекъл бе, че родината ни се дели на две – България и Чирпанска България. И без калески помагаше… Даваше всичко свое на изпадналите в нужда…
Неделчо е роден на 4 юни 1944 г. в село Изворово. Почина на 17 юли 2023 г., а на 23 юли беше погребан в родното си село, в гроба на майка си и баща си.
А оня звук от църковната камбана още върви след мен… чист като изметените селски улици… като подредената и чиста селска църква… и сякаш казва: „За там калеска не трябва…“
Творчеството на поета е живо и все ще се чете… Ще се чете и ще се изучава… Почетният гражданин на Чирпан няма да бъде забравен…
За Бог да прости да капнем по глътка…
