ТРЪНЧЕТО
Зная, че от десетки години веднъж в месеца ще се появи на пазарен ден в града. Ще обиколи пазара, ще си купи наши плодове и зеленчуци, и ще обиколи кафенетата. Паркира автомобила си на най-централното паркомясто. Колко хора ще здрависа, с колко приятели ще говори. Купува само от една баничарница наръч банички и някъде около обяд напуска града в посока родното си село. Там ще огледа родната си къща, ще запали печката, пушекът от комина да напомни, че в този дом животът продължава. Ще откъсне ябълки и круши. Капушките ще събере и ще даде на животните на съседите. Ще види и лозите. Кладенеца насред двора. Плевника. Ралото, останало от дядо му. Има ли лястовичи гнезда по стряхата на къщата. И до довечера ще се прибере при семейството си. Знае всичко, което се е случило тук с подробности, по-добре от нас. Услужлив, готов да помогне. Заедно учихме. В съседни квартири бяхме, един хляб ядяхме. Овчето сирене от моята майка, печените чушки от неговата. Овчи суджуци, овча саздърма. Осолена сланина.
Разпръсна ни животът…
Ама пък като се срещнем, като някое трънче ще се забие в нас, все едно не сме се разделяли никога.
Няма по-хубав от нашият град. Няма за нас по-добри хора от нашите съграждани. От онези наши съселяни, които построиха пътищата, водоснабдиха селата ни. Електрифицираха и продължават да облагородяват средата, в която живеем. Нови хора при нужда купуват имот и ремонтират, строят жилища. Изринаха плетища, стари огради. Бодлите, храсталаците в запустелите дворове и градини. Боде ли ги онова трънче на нашите спомени за нашето детство, къде растяхме, от коя върба правихме пискуни свирки. Ще доживее ли някой да види нашите училища да имат ученици. Прозорците им да имат стъкла. В читалищата. Библиотеките. Не само на две-три места да се върши реална дейност. Всички ученици имат достъп до книги, вестници. Хората допълнително да се ограмотяват.
Миналия месец пак беше тука. Тия дни на пазара пак ще дойде. Ако е живот и здраве, пак ще се видим. Пак ще говорим за миналото, за днешния ден с вяра в бъдещето. За здравето. За онова трънче, което ни кара да се връщаме по родните места, да живеем с живота днес там.
Помня една вечер през зимната ваканция в село нямаше достъп от неговото село да се види с наша съученичка. Тук я търсил, там я търсил – няма я. Свирил с уста техния сигнал, но тя не се появила. Уж си били дали дума, че са един за друг и ще бъдат заедно цял живот. Какво ли не са мечтаели двамата. А я няма. Заболя го трънчето на съмнението къде е, с кого е, как ли го мами. Гледал през оградата тъмния прозорец на стаята и какво му става…
Сваля керемида, европейска, от оградата и я строши в главата си. Чупи ги наред. Вика, крещи. Излиза бащата на нашенката. Прекалено добър човек, събудил се от трошенето на здравите керемиди. Разбрал какво става и той се развикал:
- Излез, марѝ. Какво ти се свиди? Дай на момчето каквото иска, да спре да чупи керемидите, че баш сега, посред зима, керемиди сменят ли се…
Помня как нашенката бършеше и промиваше наранената глава. Остъргана, одраскана, като че ли от вършена с тръни, а не от едно любовно трънче.
Честита Нова година. Трънче да ви убоде…