МЕЛАНХОЛИЧНО
Разпръсквам
сребърни мъгли
по стъпките
на твоето мълчание.
Рояци
падащи звезди
са спомените
носещи страдание.
На тиха болка
жаркия поток
изгаря
тръпнещото време.
И тичам боса
с мътен взор.
Изчезна нишката
в тревите сухи.
Къде си?
Вятърът отнесе моя вик
и потопи ме
есенният ден
в облачното сиво
на изгубения миг.
ИДИЛИЧНО
В часа на бягащото слънце,
морето стене от вибриращи желания.
Преди да грейне месечина,
когато вятърът утихва.
Тогава между каменни постели
в лабиринт от мидени черупки
най-обичам да ме любиш!
УСЕЩАНЕ
Във друг живот
била съм лък –
ти, любимата посестрима стрела.
Полюшвахме се на кръста на богинята.
Един до друг,
един за друг,
един във друг.
Забележителна стрела с връх
кристален, пречупващ светлината.
Достойна за мойта тетива
от нежна самодивска свила.
DEJA VU
Потънах в две очи – вселената замря.
Погалиха ме рой искри
и спомен – миг в мене оживя.
Преплетоха се нишките на времето,
изпълнени с трепетно очакване.
Видение – Реалност. Може би.
Несбъднати мечти или изпълнени проклятия.