Петър АНДАСАРОВ

Той беше слънчев човек и премина безшумно забързано през сравнително краткия си живот

Да, беше слънчев човек. Именно защото притежаваше слънчев талант

Усетих го, почувствах живеца му в първата наша среща. Беше в коридора на в. „Народна армия“ в сградата на Военно издателство. Не бях още и чувал за твореца Николай Петев. Но се говореше вече за него. С добри думи. Направи ми впечатление широката му усмивка, впечатли ме и с непринудените си жестове. Разговаряше с лекота и думите му биваха усмихнати като него. Държеше се като дете. Каза ми, че познава първата ми стихосбирка, в която имало достойнства. Така там,  на ул. „Иван Вазов“ бе запознанството ни, там завързахме дългото ни искрено приятелство. Той умееше да цени качествата на твореца и едновременно да обръща сериозно внимание на поведението му. Явно искаше да се докосне до характера на човека и да търси проекцията на отделни черти в него върху и в творчеството му. Беше проницателен. И видях в неговите писания после, че освен умението му да вниква в същността на нещата, владееше инструментариума за тяхната оценка. Той доказа всичко това много скоро, главно с изявите си като литературен сърцевед и професионалист-литературен критик. Много се радвах на отзива, който написа за една от моите нови книги – „Слънце между нас“, а после говореше вече убедено за това, че поезията ми имала характер и в нея се оглеждам самия аз. Бях му благодарен.

В следващите години пътищата ни минаваха все през едни и същи места и приятелството ни растеше успоредно с нашите години. А той израсна в очите ни и в литературата бързо и съвсем заслужено. Затова и получи признанието на творци от различни поколения, най-вече от своите връстници. Което бе най-естествено, защото творческите и организаторските му способности го формираха като отличаваща се личност, като творец, който все повече се налага в литературата, и като обединителен човек. Така бе призован в сградата на „Ангел Кънчев“ 5, в Съюза на българските писатели, където имаше звено, нещо като пчелен кошер, и привлече бързо много талантливи млади творци. Той оглави Кабинета на младия писател и му дари искри от слънчевия си талант. По това време израснаха редица млади поети, писатели и критици с високохудожествени отделни произведения и книги. Това се отразяваше благотворно на творческата съдба на Николай. И особено на мястото му по йерархическата стълба, чиито стъпала вече изкачваше. Беше спечелил доверието на много писатели и на ръководството на СБП и скоро премина в секретариата на съюза като един от секретарите.

Най-съкровени спомени имам от съжителството ни в издателство „Народна младеж“. Зарадвах се когато открих в архивите си доброжелателното ми слово в салона на сградата на ЦК на ДКМС, което произнесох по време на представянето му за нов директор на издателството. Радваха се всички на идването му сред нас и споделих, че той ще води талантливо неговите отдели и редакции и то ще продължи да е едно от най-известните и успешни издателства в България. През това време той вече имаше верен и достатъчно широк поглед върху съвременната българска литература и знаеше кои страни от нея, кои раздели да развива с многобройния творчески колектив. Но най-грижовен и тук си бе за младата литература у нас, за младите творци. Той бе усетил отрано талантливите пера на своето поколение и не се щадеше да им дава път, да е до тях, да ги поощрява и да издава книгите им. А това бяха наистина талантливи автори – Румен Балабанов, Валентин Даневски, Венко Евтимов, Валентин Пламенов, Йордан Костурков, Добромир Тонев, Николай Искъров и още, и още… Но по негово време излязоха значими книги и на автори от другите поколения, които печелеха високи национални и международни награди. И продължиха пътищата му до най-високи места до последното му – председател на Съюза на българските писатели, на което се сбогувахме с него. Слънчево живя, забързано до безумие понякога премина през сравнително краткотрайния си живот и може би затова и грешеше като всеки жив човек. Те не бяха нито фатални, най-малко нарочни и още най-малко зломислени грешки. Николай бе и безразсъдно  негрижовен към себе си, и причудливо разсеян. Но винаги с добро сърце за другите, добродушен към всички. И затова бе приет от тях за добър, за слънчев човек. А как веселеше другите! Беше душата на всяка компания, създаваше настроение по великолепен начин със своите измислици, преживелици и с неподражаемия си обикновен и философски хумор.

Да, Николай Петев живя даже безразсъдно бързо, спечели обич, но и навреди на здравето си, без и капчица съжаление от негова страна. И се чудя кога все пак написа няколкото си талантливи книги, които записаха завинаги присъствието му в националната ни литература. Завинаги! Имаше и доказателства, че ще има свое място в нея. Спомням си като днес – бях личен съветник на големия българин и български поет Георги Джагаров. Все се питах как да съветвам такъв колос на родната поезия и публицистика, и такъв висок държавник. И му предложих да преиздадем /автентично/ първите му три стихосбирки: „Моите песни“, „Птици срещу вятъра“ /“Лирика“/ и „В минути на мълчание“. След дълги увещания се съгласи с изненадващото си предложение – преди това да проведем среща-разговор с него, в която да вземат участие представители от различни среди. Но непременно да бъдат поканени литературните критици проф. Ефрем Каранфилов и един от най-младите, много талантлив сред тях – Николай Петев! Разговорът излезе в четвъртата книга на футлярното издание, озаглавена „Корени в живота“

Сърцето ми още не може да прежали загубата на моя приятел Николай. И съм му доживотно благодарен за това, че в петъчния ден /последен за съзнателното му присъствие в този свят/ ме бе поканил в дома си. Гледах го, очите му примигаха прощално, но аз не исках да си помисля дори, че те утре ще угаснат завинаги. Беше ме призовал да си кажем думи необходими ни, които се оказаха последни. На другия ден /събота/ Теди, жена му Теодора, и приятеля му Румен Петков се погрижили да поеме пътя към болницата, който се оказа пътят към прегръдката на Смъртта. И е толкова хубаво, че ние, живите му приятели не останахме встрани от него, а продължаваме да вървим рамо до рамо с него по пътищата от нашите спомени.

Преди да си отиде от нас написах това стихотворение, което му посветих.

В такъв случай

На Николай Петев

Точно когато всичко е пусто,

точно тогава – не бой се!

Черният цвят затуй тържествува,

защото идват другите.

Другите в бавни сезони зреят,

ти запази само спокойствие –

коренът в дълга самотност живее,

цъфтежът внезапно избухва!