search
top

ТОДОР КОСТАДИНОВ /БИОГРАФИЯ + РАЗКАЗ

Тодор Костадинов е роден на 4 август 1959 г. в град Сунгурларе, Бургаско. Животът му е свързан с Пловдив, където завършва Математическа гимназия и записва българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. През 1984 г. завършва същата специалност в СУ „Климент Охридски”. Работил е като учител по литература в Кремиковци. От 1986 до 1992 г. работи като журналист в различни вестници и списания. От 1990 е собственик на рекламна агенция и издателство.

Печатал е свои произведения в почти всички литературни издания, включително „Пламък”, „Дружба”, „Септември”, „Литературен фронт” и други.

През 1986 г. дебютира едновременно с две книги – сборника разкази „Девет дни в Париж” (изд. „Народна младеж”) и повестта „Забрави страха, Филипе” (Военно издателство).

През 1996 г. след 10 години мълчание излиза от печат третата му книга „Признай, че мислиш за мен” (изд. „Св. Георги Победоносец”), писана в началото на 80-те години на миналия век и обиколила почти всички български издателства преди 10 ноември 1989 г.

Романът „Софийско жителство”, писан през пролетта на 1984 г., има същата съдба. Той излиза едва през 2004 г. – двайсет години след написването му – в 2000 броя тираж, който автора подарява на свои познати и приятели. През 2014 г. – трийсет години след написването на книгата – издателство „Сиела” прави второ издание на романа, представен в поредицата „Книги от чекмеджето”.

Негови творби са превеждани на руски, чешки, полски и английски езици.

Тодор Костадинов живее и работи в София. След дълго отсъствие от литературния живот, повече от 25 години, той отново започна да пише разкази.

Представяме ви разказа му, написан преди няколко седмици.   

 

 

 

КОНЯТ НА ГОШО КОСТОВ

 

 

 

Беше в началото на първи клас в кварталното училище „Д-р Петър Берон”. Сложиха ни на един чин с това здраво, весело, синеоко момче. Още първите дни той стана любимец на всички. Винаги беше пръв в надбягванията, играеше футбол най-добре и беше най-силният в целия клас. Един ден ми каза:

– Тошко, ти си ми първият приятел. Само ако те закачи някой, ще ми кажеш. Само някой да те е пипнал!

– То в класа няма кой. Ама ако някой от големите…

– Няма да се плашиш. Аз имам брат в седми клас. Но е в друго училище. Той е най-силният в цялото училище. Само ако го извикам, ще ги размята всичките из двора. Няма да се плашиш!

Бях горд и с Гошо, и с непознатия му брат. Представях си го като някой богатир от картината на стената в класната стая, при чието появяване всички се изпокриват кой където свари.

Часовете ни бяха по-кратки и ние, първолаците, излизахме преди другите в междучасие. Имахме десетина минути да си играем сами из целия двор и това бяха най-хубавите мигове на ранното ми детство. Наши бяха и двете игрища, и всички топки, преди да излязат по-големите в междучасие.

Един ден по време на тези игри, забелязах, че Гошо седи сам настрани и е нещо тъжен и умислен. Другите деца тичаха във всички посоки и никой не го забелязваше. Отидох при него и го попитах:

– Какво ти става? Защо седиш тук сам?

– Ами аз така… – отговори той. – Мисля си.

– Че какво толкова мислиш? Да не те е обидил някой?

– Не бе, Тошко. Ама виж сега – като влезем пак в час, ще стане Иванка, после Петя и след тях идва нашият ред.

– Е, и какво?

– И трябва да кажа за майка и татко.

Другарката Митева, както всички други другарки, в началото на учебната година разпитваше децата едно по едно какво работят родителите им. Всеки трябваше да разкаже за тях с няколко думи. Явно това е стар номер на всички учителки. Ще рече, да знаят чии деца учат, какви хора ще имат на разположение. Което в онези времена означаваше къде ще имат връзки. Току виж, се оказало, че в класа ти е изтърсачето на някой големец, началник или важен партиец…

– Ами ще кажеш, какво страшно има?

– Не че е страшно, ама… На другите деца родителите са кой доктор, кой инженер, кой офицер, кой художник. Пък моят баща е каруцар. А мама е работничка в една фабрика… шивачка.

– И какво от това? Каруцар, казваш? Значи имате каруца и кон.

– Да.

– И къде живее тоя кон?

– Ами у нас. В обора, на двора…

– Значи имате у вас жив кон! Стига бе !

– Да. Казва се Гайтан.

– Ама това е страхотно! Може ли да дойда да го видя? Никога не съм виждал жив кон.

– Може бе, ела още днес след училище.

– И ще ми дадеш да го пипна?

– Да бе. Той много ме слуша.

– Ами ако някой друг от класа иска да дойде?

– Няма проблем бе! Елате всички! Днес татко не е на работа. Каза, че не намерил нищо за возене.

Върнахме се в клас. Идваше нашият ред, а Гошко все повече се изчервяваше и ръцете му трепереха. От нашия чин аз станах пръв, казах няколко думи за нашите и после се провикнах:

– Деца, а знаете ли, че у Гошови имат жив кон! И който иска, може да дойде с нас след училище да го види. Може дори и да го пипне! Гошо така каза. Да дойдат всички, които искат!

В класната стая настана олелия. Всички деца се скупчиха около нас. Естествено, повечето от тях никога не бяха виждали жив кон. Както аз, така и те, бяхме проходили и израснали по паветата на Пловдив и само отдалече бяхме виждали да минава циганска каруца, но смееше ли някой да я доближи. А да видиш кон отблизо, да го пипнеш, да го погалиш – за такова нещо никой не беше и мечтал. Темата на часа беше забравена и колкото да се опитваше другарката Митева да я продължи, не се получаваше. Все пак успя да попита Гошко какво работи баща му и той отговори:

– Ами с коня. Вози на хората въглища, дърва, греди и разни други неща.

Едва дочакахме края на часовете и почти всички вкупом се запътихме към Гошови. Не дойдоха само тези, които ги чакаха бабите им и успяха да ги отведат след разправии и дори малко рев. Може би, ако не бяха казали, че отиват да видят жив кон, щяха да ги пуснат, но откъде толкова хитрост у седемгодишни деца…

Отидохме у Гошо. Видяхме коня, развеждахме го и му се радвахме докато започнаха да ни издирват из махалата. Тогава се запознах с родителите и брат му. Чичо Митко, леля Пенка и Васко. Брат му Васко беше наистина много голям и силен. Той потвърди думите на Гошо, че само ако някой ни закачи… той е насреща.

След това дълги години ходех често у тях. Баща му и брат му бяха рибари, а и те живееха на петдесетина метра от Марица. На двора често намирахме някой да корми риба на чешмата и като ни видеха, казваха, че след малко ще има прясна пържена рибка за децата. Тогава не съществуваше рибарската философия „хвани-пусни” и всичко, каквото дадеше реката, се пържеше или се раздаваше из махалата. А риба имаше колкото искаш. Марица поднасяше богато своите дарове на бедните хора.

Рибар стана и Гошо като порасна… но за това по-нататък.

——————

Така си течеше безгрижното детство. Ние растяхме, бате Васко наистина стана огромен мъж. Казваше, че не си знае силата и май наистина беше така. Веднъж огъна на буквата Г един пътен знак на улицата. Добре, че беше тъмно и никой не ни видя.

През годините с Гошо се виждахме много рядко. Особено след като напуснах Пловдив завинаги. Но тази детска обич никога не изчезна. Напротив, някак се бетонираше във времето и толкова хубаво, толкова хубаво ни беше заедно, макар че не сме се виждали примерно от десет години…

– Тошенце, – така ми викаше той – искам да ти кажа нещо. Май ще ме уволняват от работата.

– Е как бе? Защо? Какво си направил?

– Ами взеха да ме натискат да ставам член на партията. Работим здраво, изкарваме добри пари, знаеш, и Борьо, и Кальо, и Стоян от нашия клас, са при мен. Избраха ме за бригадир. Аз съм със средно образование, а в бригадата от двайсет човека петнайсет са инженери.

– Е и какво? Какво ти казаха?

– Ами партийният един ден ми вика: Хората много те уважават. Трябва да си за пример във всичко. Ще те приемем в партията.

– Ами, викам, не може ли партията да мине без мене?

– А той: Какво, отказваш ли ми?

– Ами, викам, може пък и затуй да ме уважават. Щото не съм комунист и партиец.

След това не се видяхме сигурно още десет години. Така и не разбрах, станал ли е партиен член или не. А вече беше дошъл друг живот и това едва ли имаше някакво значение…

————————

Последната ни среща беше в градинката на площад „Кочо Честименски”. Срещнахме се случайно, купихме си бира от денонощния и седнахме на една пейка. После още по една бира, още по една… Седяхме до среднощ и си говорихме за какво ли не. И най-вече, просто ей така, за живота…

– Помниш ли в първи клас, когато всеки трябваше да разкаже какво работят майка му и татко му? – попита ме изведнъж Гошо.

– Не помня. И какво?

– Аз се срамувах да кажа, че съм син на каруцар и шивачка. Тъкмо ми беше дошъл редът, но ти ме изпревари и каза на децата, че имаме кон. И заведохме всички деца у нас да видят коня. Казваше се Гайтан.

– Да, вярно, че имахте кон.

– Ти в един миг ме превърна от най-нещастния в  най-щастливия човек на света.

– Е чак пък толкоз…

– Така беше, Тошенце! Но аз не съм го заслужавал. Аз не оправдах твоето доверие.

– Стига бе! Това пък защо?

– Помниш ли малкия Николайчо от нашия клас? – помнех го, разбира се, беше най-дребният в класа и всички му се подиграваха. – Той единствен имаше цветни фулмастри. Вуйчо му ги беше донесъл от чужбина. Всички деца му ги искаха да си оцветят нещо в тетрадките. Той на всички ги даваше. Но на мен веднъж не ги даде. Каза, че последния път като съм оцветявал с оранжевото, съм натискал толкова силно, че връхчето влязло навътре и сега оранжевото му не пише добре. Тогава аз му казах: А ти пък вече не може да идваш при коня! Още ми е пред очите тъжният му, нещастен и отчаян поглед. Стотици пъти съм го сънувал. Ти ме въздигна в небесата, а аз не оправдах доверието ти…

– Как пък ги помниш тия неща?

– Помня ги. Толкова пъти съм искал да ти го кажа това и никога не съм се решавал. Тежи ми и до днес, Тошенце… – трепна гласът му.

– Хм… всеки помни нещо. Различни неща. И защо ли? Само да му тежат и да ги сънува…

Накрая тръгнахме през махалата и първо стигнахме до нашата кооперация. Разделихме се и той продължи по пътя към тях. Тъкмо посегнах да отворя вратата и видях, че се връща.

– Тошенце, дай да те целуна! – хвърли се Гошо към мен.

– Хайде стига бе ! – възпротивих се аз. – Дърти мъже сме, остава и да се целуваме посред нощ на улицата.

Но той ме сграбчи в мечешката си прегръдка и бавно ме целуна по челото. Това беше последната ни среща…

——————-

Споменах, че и тримата мъже в това семейство бяха запалени рибари. Но като порасна, Гошо надмина и баща си, и брат си. Той стана един от най-известните и успешни рибари на Пловдив. Печелеше купи и медали от международни състезания по риболов. Знаеше го половината град, но…

– Тоя рибарлък му изяде главата – каза брат му Васко.

Бях отишъл до тях, а на вратата стоеше избелял некролог. На него – Гошо Костов от нашия клас. На некролога – три години, откакто ни напусна… Седяхме с бате Васко на пейката до чешмата, в която вече никой не кормеше риба, и той ми разказа какво се е случило.

Отишли Гошо и Станой от съседната къща за риба на язовир Батак. Март месец, неразтопен лед плувал из огромното езеро, но те влезли с надуваема лодка да хвърлят за костур. На има няма сто метра от брега, лодката се спукала в леда и двамата паднали във водата. Станой потънал веднага, може и да се е ударил в някой ледените блокове, но Гошо се задържал над водата. Докато продължавал да се бори, го забелязал някакъв човек, който имал вила на брега. За голям късмет, човекът имал лодка, метнал се в нея и тръгнал да го спасява. Как станало, никой не знае, но докато се опитвал да го издърпа, той самият паднал във водата и потънал. Железният Гошо обаче успял да се хване за лодката и по някакъв начин да стигне почти до брега. За още по-голям късмет, по пътя над язовира минавал с колата си някакъв доктор от Пазарджик. Видял, че долу човек се бори в ледената вода, спрял и хукнал да му помогне. Довлякъл го до колата, завили го с някакво одеяло, пуснал парното докрай и го закарал в болницата, където работи. Лежал Гошо около седмица в реанимацията и оживял. Прибрал се в Пловдив, но без съседа Станой.

– Ти го знаеш Станой – каза Васко. – Тука в съседния двор, се събираха да играят карти пред магазинчето. Един рус и…

– Знам го. Учехме заедно в „Петър Берон”. Беше една или две години след нас. И белот съм играл с тях. Живееше в тая малката, неизмазаната къща до вас. Но ти каза, че рибарлъка му е изял главата. А сега разбирам, че Гошо е оцелял.

– Оживя. И другарят му, и спасителят му загинаха. Умря след пет месеца. Но не от падането в ледената вода… Това не можа да го събори.

– А от какво тогава?

– От дума – въздъхна Васко. – От дума умря брат ми…

– Как така от дума?

– Ами един ден седели с Кольо и Весо и пиели бира на пейката пред магазинчето, там, където преди играеха карти. На Станой майка му дошла да си купи нещо и като ги видяла, рекла: „Седите си сега вие тука, а? А моят Станойчо гние в земята…” Причерняло му на брат ми и едвам станал. Прибрал се вкъщи, качил се на третия етаж и паднал от там направо долу в мазето. Инфаркт ли, инсулт ли, не разбрахме… Така и не събрахме пари да сложим едни парапети на тия стълби, а днеска, а утре… Баща ми като чул, изскочил от долната стая, грабнал го и тичал с него до поликлиниката. Ей го, на осемдесет години е, ама още е здрав като камък.

– Чичо Митко ? Че как го е носил сам? Гошо имаше към сто кила.

– Сто и шест. Ама татко не само го е носил, а е тичал. Умрял в ръцете му на входа на поликлиниката. Та така… От дума умря брат ми, не от падането в ледовете. Това не можа да го събори. Думата го събори и умря за минути…

——————-

Гошо Костов от нашия клас. Най-добрият човек, когото някога съм познавал. Никога не успях да му го кажа…

Къде си, Гошо? Кой сега ще ми каже Тошенце? Кой ще ме сграбчи в мечешката си прегръдка и ще ме целуне по челото?

Затова ли беше тази целувка?

Как да съм знаел тогава, че това е последната целувка?

Последната мъжка целувка на раздялата…

 

И защо е всичко това?

Защо ги помним тези неща?

Разпитите на другарката Митева, коня Гайтан, флумастрите на малкия Николайчо…

Само да ни тежат и да ги сънуваме.

Да ни тежат и да ги сънуваме…

 

 

 

One Response to “ТОДОР КОСТАДИНОВ /БИОГРАФИЯ + РАЗКАЗ”

  1. Росица Накаленова каза:

    Тоше, разчувства ме с този разказ! Спомените нахлуха в съзнанието ми и знам,че дълго няма да ме напуснат.Гошо беше красавец и от вътре и от вън! По свой неповторим начин,възприемаше света и сърцето му бе голямо колкото силните му длани! Голямо и ранимо! Гошо имаше най-топлите сини очи, които някога съм виждала!Вярвай ми,когато си отиде умря частица от мен и от Стоян!Така е с приятелите, приятелю! Дерзай и събуждай!

Trackbacks/Pingbacks

  1. ТОДОР КОСТАДИНОВ /БИОГРАФИЯ + РАЗКАЗ – Съюз на Българските Писат – Списание 33 красиви идеи - […] https://sbp.bg/%d1%82%d0%be%d0%b4%d0%be%d1%80-%d0%ba%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d0%be… […]

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top