Тодор Згуров е завършил Техникум по механотехника – гр. Хасково, спец. Електроавтоматика, както и СУ„Св. Климент Охридски” – Философия и История. Доктор по философия е от БАН.
Работил е като редактор и зав. сектор във в-к „Родопски устрем” – Смолян, бил е и гл. редактор на сп. „Ключ. Полезни знания”.
Дългогодишен директор на Регионална библиотека „Николай Вранчев” – Смолян. Понастоящем е директор в Центъра за устойчиво развитие на планината. Член е и на редколегията на списание „Родопи”.
Има издадени монографии и студии в областта на философията и историята, както и книги с публицистика. Публикувал е поезия, включително и епиграми, както в специализирани издания /сп. Везни, сп. Проглед и др./, така и в периодични издания и сайтове /Словото, Ретро, Петел, Уикенд, Родопи вест, Класа бг и поетични антологии.
Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти.
ЛУДО БИЛЕ
Лудо биле в младостта си
кой не е усещал?
И във нощи упоени
за старост се ли сещал!
Ех, ти обич – лудо биле,
птица устремена,
и от бурята житейска
люто още неранена.
Де изчезна лудо биле
във години сетни –
днес на птицата крилете
вече са несретни.
Но сърце се не предава,
спомен огън пали –
сякаш птицата дошла е
по пътеки стари…
Там до изворчето чисто,
биле лудо се оглежда –
но ръцете непознало
мигом в треви се свежда.
На ръцете мъжка сила
ядно време е изяло,
но сърцето се неспира,
за биле лудо закопняло.
Нощ във ден ще се обръща
и така до края –
но дано в небесна къща
пак биле лудо ни омае…
ВЕТРОВЕ…
Ветрове, бели ветрове,
що ли ви прати небето?
Щом не галите вече лице
и не вливате радост в сърцето.
Бързоногото вчера момче,
с очи – синя иглика,
днес преплита смутено нозе,
а и огънят вече мъждика…
Но дали, дали в този час,
дошли сте тук, на земята,
за да литне отново с вас –
сестра ви небесна – душата…
А ГЪБКИ СИ РАСТАТ…
Старец си вари
чорбица –
пее песничка
една:
Как за гъбки
в горица,
бродил е
през младостта.
` Как
момиче – годеница
с коси
от златна ръж
смее се
неудържимо –
там под топъл
юнски дъжд.
А пък гъбки
си растат…
Старец си вари
чорбица –
пее песничка
една:
Как в небесната –
горица,
скоро пак
двоица,
гъбки ще берат…
А в земната
горица,
нова пролет
е дошла:
Ала няма
старец ,
ни старица –
само гъбки
си растат…
ВИК
Над Гетсиманската градина
звездите губят своя лик –
там – до свела се маслина,
от Юда се възнася вик:
Защо, защо небесна сила,
избра ти своя ученик
да тъпче Истината мила
и бъде мразен неин мъченик.
Сега за славата на твое Царство,
ще нося своя скръбен кръст –
остана ми едно богатство
да легна сам под черна пръст…
И моля се в отчаяние,
душата пак да се смири:
да чака ден на покаяние…
А ти, мой Боже, пребъди!
ИЗПОВЕД НА ЕДНА ПЕВИЦА
В тишината на нощта,
сама, но не самотна:
от дълбините на духа
извира музика небесна.
Над мен е вечното небе
и светлините на звездите,
а и от родното море
прибоят ласкав на вълните.
И в суетата на денят,
сама, но не самотна:
афишите посоките менят
и песента не глъхне.
Така аз нося своя кръст –
сама по земната пътека,
в която всичко става пръст,
ала възкресение ни чака…
НАВЯРНО !?
Навярно – в някой ранен час,
и любовта смутено отминава –
и към далечни свои светове,
запътена, неще да приближава.
Навярно – в неочакван ден,
и радостта ще гасне в очите,
и само изгревът студен
ще чува шепот от вълните.
Навярно там – на чезнещия бряг,
в сетна самота смирени,
ще търсим в земния си впряг
искри от душите наранени.
Навярно – към небесни светове,
душите, все някога ще литнат,
и дано пречупените цветове,
там – за радост и любов да кипнат…
ВЪРХОВЕ
Високо,
високо –
върховете зоват,
а очите
все теглят –
нагоре,
нагоре!
Там,
до небесната вис,
страхливец
не мачка тревата
и подлец,
притаил се в гръб,
не закрива
със злост
светлината.
Там,
снеговете искрят,
като детски
сълзи
след прегръдка
на майка щастлива,
и дъждовете,
студени те уж,
а топлят тъй щедро
лицата.
Там,
сърцата
за миг
сякаш погалва ги рая,
а душите
сковани
от суета и печал
най-сетне се сливат
свободни
с безкрая.
Високо,
високо,
върховете зоват –
от първа зора
до последния залез…
