Благовеста КАСАБОВА
Тенденции и сполуки
в художествената проза през 2018
Преди да кажа думите си за излезлите през 2018 г. книги с художествена проза, искам да уточня, че съм прочела онези произведения, които издателствата са предоставили за прегледа. Някои издателства не са изпратили продукцията си, други са подходили избирателно.
И така, в художествената проза през изтеклата година се наблюдава тенденция – и то преобладаваща, към връщане в миналото – по-далечно и по-близко, също към криминалната тематика и опити да се очертаят проблемите, начина на живот и битуване, на мислене на съвременния българин.
Постарах се да подходя към всяка творба обективно и отбележа индивидуалните търсения на авторите, индивидуалните им позиции, източника на вдъхновение и преди всичко приноса за естетическото обогатяване на съвременната ни проза. Тъй като броят на книгите, които прочетох, е внушителен – над 70, ще говоря само за онези произведения, които допринасят за оформяне на лицето на днешната ни белетристика. Няма да стане дума за книги, които са лишени от художествени качества, които са безидейни, досадно бъбриви, с жалки напъни да бъдат модерни, като под модерно разбирайте цинизъм, вулгарен език, порнография, празнодумие и словоблудство. Има издателства, които не само толерират, но и шумно рекламират подобен модернизъм, развяват го като знаме по медии със самочувствието на меценати и първооткриватели. Едно от тези издателства е пловдивското „Жанет 45“ и неговата собственичка, която ката ден по телевизионните екрани не спира да сипе простотии, да се саморекламира и като автор, и като издател. В интерес на истината обаче ще кажа, че между болезнено амбициозните модернистични напъни са се промъкнали и две добри книги, за които ще стане дума.
За радост и успокоение има издателства с високи естетически критерии и изданията им заслужават положителна оценка. И именно точно за тях ще стане дума в бележките ми. За несполучливите книги няма да говоря, неспоменаването им е и моята оценка.
В стойностните произведения са съхранени нравствените, духовни и родолюбиви ценности и идейната им защита е висока.
Вярно е, че времето се променя, с него се променят търсенията, стилистиката, световъзприемането, но основните критерии за художественост не се променят.
Интелектуалното, към което мнозина автори днес се стремят и имат отношение и претенции, е едно от естетическите средства за по-дълбоко вътрешно индивидуализиране на действащи лица и проблеми. В тази група прозаични книги, някои от авторите не са успели да защитят търсенията си, езикът им е репортажен и скучен, а в съдържанието шестват познати и препознати битови и семейни истории. Липсва собствен поглед и идейно-художествено покритие. Подобни неудачи се срещат в романите, в повестите и в разказите.
За радост има и сполучливи произведения през миналата година, които допринасят за по-автентичното развитие на съвременната наша проза. В прегледа си не съм ги подредила по стойност, а по реда на четенето. Един от добрите романи е „Мравки по кожата“ от Иван Доброгледски (изд. „Фабер“ – В. Търново). В повествованието си авторът проследява съдбата на няколко млади мъже от специалните части на армията още като действащи военни и след пенсионирането им. Събитията се развиват в навечерието на промените от 1989 г. и началото на прехода. Героите са подложени на изпитания, изправяйки се пред хаоса на мутренските времена, пред бруталността, жестокостта и просташката арогантност. Авторът не ги вписва в разграбването и бандитизма на прехода и това спасява живота и морала им. Добре е защитена идейната цел на добър и жив език.
Авторът на романа „Синът на авиатора“ Крум Филипов (изд. „Жанет 45“) е кинорежисьор по професия и това се е отразило на повествованието като изказ и индивидуализиране на героите му, а най-вече – на динамиката на разказа. В сюжета са вплетени мистични и криминални нишки, сполучливо допълващи темата и проблемите. Един от най-колоритните образи е на Ванчо Стойчев Караджовски, чийто живот следва червен канап – мистична червена нишка, която има силата да променя съдби. Романът се чете с интерес и поради криминалната история, тънкото чувство за хумор и живия език.
С криминално-приключенски сюжет е и романът на Лъчезар Георгиев „Лисабонска наследница“ (изд. „Стар Уай“ – София). Авторът не живее в България, но е с българско самосъзнание и пише на хубав български език. Романът е приключенски като цяло, но има и криминални епизоди. Действието се развива в няколко страни, с център Португалия, и е натоварено с напрегнати, опасни, често рискови пътувания, които предприемат главните герои – българинът Андрей и красивата, богата португалска наследница Ештрела, по следите на огромното богатство. В романа се усеща напрежение, романтика, любов и красота. Външната приключенска история не пречи на автора да вниква и в психологията на героите си, в начина им на живот, на мислене и отношение към случващото се. Посланията са художествено защитени.
През последните години приключенското четиво все повече изчезва за съжаление, а знаем, че то развива въображението, обогатява познанието, възпитава смелост, приятелство и е привлекателно, особено за млади хора, тъй като ги провокира към търсене на по-различното и необикновеното.
Ще спомена и още една книга на автор, който живее извън пределите на България, но пише на български език. Става дума за романа „Досието Попиванова“ от Миланчо Янковски (изд. „Мултипринт“). Пространно и добросъвестно Миланчо Янковски пресъздава познати и не толкова познати драматични събития, станали в Македония и България от 1900 г. насам. Всъщност, писателят разказва житейската и революционна история на войводата Даме Попов и неговата най-малка дъщеря. Сложна, конфликтна и драматична историческа сага, чието действие се развива както в България, така и в Македония с участието на Даме Попов в битките на ВМРО през различни периоди от неговата дейност – примерно четата на Христо Чернопеев и в други чети, идването му в София със семейството и завръщането му в Прилеп, участието на дъщеря му Зоя Дамева Попиванова в агентурна дейност по време на българската администрация на Прилеп. Огромният документален материал, който авторът е събрал и разработил добросъвестно, заслужава висока оценка.
Второто изключение на издателство „Жанет 45“ е романаът на Чавдар Ценов „Накъде тече реката“. Интересен е идейният замисъл – съдбата на един учител по география в столично училище, който през дългогодишната си учителска кариера мечтае да пътува по света, но притиснат от житейски обстоятелства, от смазващ битовизъм, и рутина пътуванията му се оказват между Люлините, както сам се изразява, и училището, в което преподава. Романът безспорно е стойностен и щеше да има още по-голямо въздействие, ако не бяха скобите – прекалено много скоби, в които допълнителните обяснения не само натоварват излишно, но и не са необходими, прекъсват интригуващите размисли на писателския монолог.
В романа си „Обичам те, прости ми“ (изд. „Екобелан“ – Асеновград) Георги Стоянов проследява житейската история на една дълготрайна любов и драматичните последици след смъртта на единия от героите. Сюжетът е построен – в по-голямата си част, върху реминисценции и по-малко в настоящото време. Любовната история увлича, усеща се и емоционалното съпричастие на автора към участта на героите.
Противоположен като естетическа позиция е романът на Пламен Трайков „Похитен“ (изд. „Весела Люцканова“). Авторът е избрал криминалната интрига по-скоро за да защити по-впечатляващо идейната си цел, а тя е картина на мутренските времена на прехода, на цинизма и простащината, жестокостта в първите години на т.нар. преход. Безочливото грабителство и диктата на силата и парите… Напрегнат динамично сюжет, с плътни и живи герои. И всичко щеше да бъде много добре, ако не беше циничният език, прекалено натуралистичните сцени, описващи сексуалните подвизи на героя. Повечето от нас знаят, че пресъздаденото в романа е вярно, но все пак авторът пише художествено произведение, а той умее да пише, това го прави отговорен.
Към романите с криминален сюжет непременно трябва да отбележа „7 смъртни гряха“ на Иван Стамболов (изд. „Лексикон“). Убийството на важна персона от навъдилите се в последните години нови вероизповедания, е своеобразен художествен похват, който позволява на автора да разгърне сюжета многопосочно и многопластово. Иван Стамболов изважда на видело скритата зад полупрозрачната завеса на политическите и обществени порядки действителност, начина на живот, целите и стремежите на определени обществени слоеве и класи, успели да забогатеят в суматохата на прехода и живеещи с чувство на превъзходство. Този добре подбран паноптикум авторът разполага в ловна хижа в планината. Гостите на хижата са представители на различни социални групи, но с еднакъв морал, интереси и начин на действие. Водещият действието герой, около когото се наслагват събитията, е убит веднага след пристигането му в хижата. Следствието се води от другия главен герой – Янаки Богомил – познат от предишни книги на автора. В основата на различията между героите е религията и навъдилите се напоследък религиозни течения. Многопосочното действие позволява на автора, освен да представи в дълбочина морала на героите си, но и да подскаже ерудицията си по въпросите на теологията и теософията. Всеки един от присъстващите в хижата, носи един от седемте смъртни гряха, а убитият религиозен лидер е въплъщение на самия сатана. Авторът разказва увлекателно, следи логиката на случващото се и чрез частния случай – убийството на Аделфин Полумесец, прави обобщаваща картина на съвременното, проядено от корупция и лицемерие общество. Сполука не само за автора, но и за съвременния криминален жанр.
Между стойностните романи ще спомена и „Балканска рапсодия“ от Мария Касимова-Моасе (изд. „Колибри“). Авторката обръща погледа си към близкото минало, за да ни съпричасти към драмата на едно многонационално – балканско семейство, в което бащата е българин, майката гъркиня, а дъщерята живее с турчин. Действието е съсредоточено предимно върху съдбата на дъщерята, влюбена в турчин и изолирана както от семейството си в България, така и от близките на младия турчин в родината му. Животът им в Турция е поредица от усилия да подредят живота си, смърти и раздели и обратно връщане на осиротялото семейство в България. По най-добрия начин авторката е разработила идеята за непоносимостта на верските и националистически отношения на Балканите, за трудното им преодоляване, което носи само драми и трагедии.
Романът на Боян Биолчев „Преселение“ (изд. „Труд“) също има за основа близкото минало – трагичните последици от неуспешните войни от началото на миналия век и издевателствата над българското население от Турция и Гърция. Действието се води от първо лице – пет-шест годишно момче, останало само след разигралата се драма със семейството му. „Преселение“ е един от най-стойностните романи, отразяващ чрез семейната трагедия тъжната съдба на хиляди българи, изгубили живота и имота си заради властническите амбиции на някои държавници, провалили се в една губителна за нас война. Чрез разказа на детето и през неговите очи писателят пресъздава ярко един от трагичните периоди в нашата история.
Подобна историческа драма, само че от по-далечното минало, е тема, която разработва Драгни Драгнев в повестта си „Време за сбогуване“ (изд. „Матадор 74“). Повествованието проследява бедите и патилата на прадядото на автора, тръгнал да моли княз Горчаков да върне отнетата от България Северна Добруджа. Тънката, едва доловима иронична нишка и увлекателният, изпълнен с обич разказ за патилата на дядо Васил, предизвикват родолюбиво чувство и вярно пресъздават духа на времето след погрома на войната. Интригуващите ситуации, в които попада дядо Васил, напрежението от изхода им допринасят за емоционалното въздействие.
Към далечното ни историческо минало е погледнал и Кирил Пецев в романа си „Църна месечина“ (изд. „Лексикон“). В сагата си авторът характеризира същностните белези на три епохи от нашата история – византийско робство, турско робство, и борбите на ВМРО в по-ново време. Баталните картини не са цел на Кирил Пецев, вниманието му е съсредоточено върху оцелялото от византийския погром богомилско братство, успяло да съхрани символите, реликвите и тайнствата на ранните християни – богомилите. Те се предават и през годините на турското робство, и след Освобождението чрез ВМРО, та чак до наши дни. Основните герои са носители и пазители на реликвите и ги предават от поколение на поколение. Действието се развива динамично, събития и случки се завързват и развързват на бързи обороти. Историческите времена са обвързани в едно цяло чрез богомилските реликви, за да се открои духовното, нравственото и родолюбивото, както и да се покаже влиянието на митичните и тайнствени символи на богомилите върху развитието на християнството у нас. Живописното изобилие, свободното боравене със словото, с архаизмите и знаковите белези на епохите допринасят сериозно за обогатяването на идейно-художествения замисъл. Богатата ерудиция на писателя води уверено читателя през мрака на времето и неговите знакови белези. Романът е сполука както за автора, така и за литературата ни като цяло.
През последните години Бойко Беленски издаде няколко романа за българските ханове от рода Дуло, поставили солидни, непоклатими основи на българската държава и държавност, разширили територията Ј, издигнали престижа Ј сред съседните страни. Миналата година излезе романът му „Кан Омуртаг“ (изд. „Атеа-Букс“). В повествованието за кана Бойко Беленски пресъздава времето когато великият български владетел не само печели войни, но успява преди всичко да стабилизира държавата, да я развие и икономически, и културно. Мисля, че приносът на Бойко Беленски за възкресяването на славното, неповторимо засега начало на нашата държава и нейните велики канове, издигнали страната ни на водещо място на Балканския полуостров, е съществен и е от значение за особено необходимото днес родолюбиво възпитание на младите българи, а и не само на тях.
Романът на Кънчо Атанасов „Сбогуване със себе си“ (изд. „Захарий Стоянов“) по същество е автобиографичен разказ, чието начало започва от детството, преминава през възмъжаването и продължава с житейските превратности на героя, който успява или не успява да преодолее, хората, оставили следи в живота и съзнанието му, а общуването с тях му помага да се формира като личност и човек. Така, тръгвайки от началото, авторът постепенно се сбогува с илюзиите си, с очакванията си и с онова, което е бил през различните периоди от живота си. Действието е натоварено със забавни и не толкова забавни житейски истории. Авторът умее да създава атмосфера и в нея да вписва и себе си, но на места е обстоятелствен и излишно натоварва действието, но независимо от това интригата в разказа се запазва и държи читателя в напрежение.
Сборниците с разкази в общи линии интерпретират теми и проблеми, характерни и за романите – миналото, по-често близко, с носталгичен привкус, интелектуални промисли, житейски проблеми, криминални истории, човек и природа. Някои от авторите не познавам и за първи път чета книга от тях. Един от непознатите ми автори е Диана Юсколова. Сборникът Ј е озаглавен „Страничен шум“ (изд. „Лексикон“). В него са включени къси разкази за днешния ден и житейската философия на хората, която в повечето случаи – според авторката, се свежда до усилията за оцеляване предимно на човека от големия град и за свободата, която е нищо без салам, както философски отбелязва един от героите. Безобидната насмешка провокира читателя да погледне с други очи на житейските неволи, на онова, което трябва да свърши в живота си.
Къси са и разказите на Славейко Чамурлийски в сборника „Житейски истории“ (изд. „Колор – Принт“ – Варна). Авторът е съумял синтезирано и колоритно-емоционално да пресъздаде поведението и отношението към света на обикновения човек, незабележимия в тълпата, но своенравен като характер и поведение индивид. Смешно-тъжните случки, с които се сблъсква в живота, във видимото и невидимо битие на днешния ден, са автентични, а пародийното звучи добронамерено, тъй като писателят не съди героите си. Като прибавим и богатия изразно език, разказите са любопитно и забавно художествено четиво.
Близък до стилистиката на Славейко Чамурлийски е и сборникът с къси разкази „Жив за връзване“ на Георги Стоянов (изд. „Светулка 44 Атеней“). В съдържанието преобладават хумористични миниатюри, наред с тях и прозаични късове с философски размисли, житейски проблеми, влиянието на науката и изкуството, етюди на природни явления и дадености. И стихотворения. Пъстър и привлекателен калейдоскоп на националния бит, характеристики на живата и нежива природа, пресътворени с добронамерена усмивка и с таланта на писател сърцевед.
Разказите на Васил Риков „По талвега на течението“ (изд. „Българска книжница“) са посветени на времето, в което някои хора са живели и на времето, в което живеем сега, отношението към близките хора и онова, което са ни завещали предците и което, по неписани родолюбиви закони, трябва да съхраним и предадем на идващите след нас, за да я има България не само като територия, но и като нация с тринадесетвековна история.
„Бакъреният кон“ на Марин Урумов (изд. „Лексикон“) е първа книга на автора, но усещането е, че четеш произведение на автор с творчески опит. Житейските истории, пресъздадени от Марин Урумов са в повечето случаи драматични, свързани с невидимата човешка природа, видимите човешки отношения, с нравите и изискванията на времето. Историите отразяват достоверно художествено духа на близкото ни минало и настоящето и намирам, че първата книга на Марин Урумов е успешна.
Деян Димитров е събрал разказите си в сборника „Песента на мъртвите души“ (изд. „Димант“). В съдържанието са включени творби за любовта, приятелството, отношението между близки хора, за човешката добрина, която може да прави чудеса и злото, което погубва. От написаното на корицата разбрах, че самият той има незавидна съдба, излежава присъда в Бургаския затвор и това навярно е повлияло и на емоционалното напрежение в разказите му. Те са трогателни и са написани на хубав български език.
Приятна изненада за мен са разказите на Невена Паскалева, събрани в книгата „Игрите на града“ (изд. „Весела Люцканова“). „Игрите на града“ са красиви и емоционално въздействащи истории, които главната героиня преживява в обичания си град Пловдив, с неговите характерни особености, артистична атмосфера, потайности, дъха на Марица, уличните шумове и магията на малките магазинчето по главната улица, т.е. – външният пъстър свят и вътрешният магнетично привличащ свят на любимия град. Топлият, наситен с обич и въображение изказ на авторката, прокрадващото се чувство за себеирония впечатляват и предизвикват интерес.
„До последния миг“ е озаглавила книгата си с разкази Лили Чолакова (изд. „Българска книжница“). Авторката пресъздава непредвидими случки от делника, които могат да променят живота на човека, трудните пътища към любовта и щастието или лесното спускане към злото… Лили Чолакова е съпричастна към съдбата на героите си и това също съпричастява читателя към съдбата им.
Интересни като стилистика и идейна насоченост са разказите на Костадин Пампов в „Художникът и вятърът“ (Издателска къща „РОД“). В по-голямата си част това са артистични импресии, свързани по време и герои, с преживявания в детството и въображението на малкия човек, което превръща селската идилия в изкуство в по-късните години. Интересни са и аналитичните интерпретации, които авторът прави на стихове от Далчев и други обичани от него поети.
Виолета Бончева е събрала в книгата си „Капчици от Ескобедо“ (Издателска къща „Огледало“) спомени от незабравими преживявания от очарователното време, когато е странствала по дългите пътища на страни и континенти. В същността си разказите са емоционално и живописно приключение, примесено с мистика, любов, тъга, реално и въображаемо и всичко е пресъздадено със забележително художествено умение. Видимото и невидимото, което Виолета Бончева е съхранила в себе си и е успяла да пресъздаде художествено, вълнува и съпричастява читателя към предизвикателните истории, оставили траен отпечатък не само като спомен, но и върху богатия вътрешен портрет на авторката.
През миналата година Златимир Коларов се представя с книгата си „Нови лекарски разкази“ (Издателство КЛМН). Пъстри истории от лекарската му практика, попили болката, надеждата, вярата, комичното и драматичното на болни и въображаемо болни негови пациенти, съпричастното отношение на лекаря към състоянието им – и то не само физическо, но и психическо. Автентичните истории са пресъздадени емоционално въздействащо, с разноцветни изразни багри.
През миналата година Чавдар Добрев е пробвал перото си и в областта на разказа. „Просто тъй“ е озаглавил книгата си (издателство „Български бестселър“). Сам авторът споделя, че разказите са писани в младите му години – предимно студентски в Будапеща. Те отразяват духа на времето, когато са писани, хората на това време, действителността и очакванията за бъдещето. Разположени са хронологично – от детството до професионалното му изграждане. Мисля, че писателят, чрез разказаното за себе си, пресъздава и духа на епохата, морала, порядките и нравите Ј. Независимо, че заявява, че разказите са без огледало, носталгичната нишка е забележима.
Ще спомена и няколко книги с разкази с интелектуални търсения и носителите на тези търсения – герои и проблеми. „1/3 крими“ на Божидара Цекова (издателство „Пропелер“) съдържа творби както с криминален, така и с житийно-битов сюжет. И едните, и другите са интригуващи като фабула, с колоритни и предизвикателни като поведение герои – предимно интелектуалци, които, както и обикновените хора, си имат своите проблеми, болки, разочарования, любови, амбиции – всичко онова, което не е чуждо на човека. Темите и проблемите са характерни повече за големия град, за определени социални групи в него, които успешно или безуспешно се борят – без много да подбират средствата, за оцеляване и успешно осъществяване. Действието се развива динамично и задържа читателското внимание.
В основата си разказите на Пенка Чернева, събрани в сборника „Почти любовен роман“ (издателство „Български писател“) са свързани с битието, мисленето, състоянието и действията на съвременния българин, начина му на живот, несбъднатите му очаквания за нещо красиво, нещо различно от скуката на делника и осмислящо живота. В полезрението на авторката са попаднали хора, незабележими на пръв поглед, но с духовен потенциал, който не иска да се събере в рамките на ежедневието, а да се пренесе в по-друг свят, с по-други вълнения. Емоционално затрогващи, с романтичен привкус някъде, другаде – реално отрезвяващи, те олицетворяват стремежа на хората, които живеят стъпка над земята, да не изгубят вътрешните си пориви и усещания.
И още една книга от този род – „Децата на Дон Кихот“ от Димил Стоилов (издателство „Лексикон“). Действието в повествователните истории се развива у нас и извън страната и се води от първо лице. Разказвайки за случки и събития, авторът прави психологическа характеристика на героите си – предимно интелектуалци или с напъни да изглеждат такива. Сами се въвличат в ситуации и действия, които показват истинския им интелектуален багаж. Това, че действието в разказите се води от първо лице, дава възможност на Димил Стоилов и за лека себеирония. Увлекателната им фабула и подбрания типаж на героите показва, че той ги познава и е съумял правдиво и убедително художествено да ги пресътвори, а наред с тях и времето, в което живеем.
„Удавени очи“ на Петър Доневски (издателство „Български писател“) са разкази с герои и лично преживени истории, които писателят пресъздава и в други свои книги. В „Удавени очи“ обаче, той разгръща нашироко една от любимите си теми – земята като майка кърмилница, и хората, които коренно са свързани с нея и нейната природа. Болката на автора от разрухата на години създаваното с любов и труд, обезлюдяването на пълни с живот села, заковани училищни врати и прозорци, буренясали улици и дворове е осезаема. Емоционалният поток, който тласка писателя към съкровено-изповедни думи, е пълноводен и заразителен. Горест излъчват разказите за самотни, беззащитни старци, които са загубили всичко друго, освен самотата си; пропити са с носталгични, измъчващи душата спомени за времето, когато животът е кипял, кипяла е и у хората енергията и желанието да създават и да бъдат добри стопани. Особено живописни и занимателни са ловните разкази на писателя, опитите му да внуши, че истинският ловец е благороден, той не убива ранени животни, майките и техните малки: „Дива кръв“, „Сърната“, „Лисича диря“, „Майчина грижа“ и др. Чрез собствените си горчиви преживявания Петър Доневски пресътворява емоционално развълнувано и романтиката, и реалното в живота на хората през средата на ХХ век.
И за още една книга с ловни разкази искам да спомена „Спомен за лисицата“ на Любомир Халачев (издателство „Захарий Стоянов“). Ловните истории са свързани освен интонационно, но и идейно и художествено и са любопитни истории за страстта и вълнуващите преживявания на ловците. Повечето от случките са обгърнати с тайнствата на природата, примамливата Ј красота, невидимата и видимата хармония, в която живеят нейните обитатели – птици и животни. Усещането, че покрай занимателните ловни истории авторът иска да ни съпричасти с красотата на природата и живия живот в нея, е осезаемо и въздействащо. „Спомен за лисицата“ е сполука за автора и развитието на ловните разкази с богати традиции в нашата литература.
През миналата година излязоха и няколко книги с избрани произведения. За тях няма да говоря, защото те вече са получили своята оценка. Само ще спомена авторите и заглавията на книгите: „Подвластни на морето“ от Кирил Костов (издателство „Българска книжница“); Сергей Комитски – „Събрани съчинения“: том 2 – романи; том 1 – разкази, новели, повест и стихове“ (издателство „Български писател“); Красимира Кацарска – „Разсъмване“ – импресии, есета, разкази и новели (издателство „БОН“ – Благоевград“).
Непременно искам да отбележа и знаковото издание на „Български писател“ – антологията на българския разказ „Иде ли“. Изданието няма аналог в развитието на литературата ни, тъй като представя писатели, творили през 105-годишното съществуване на Съюза на българските писатели. Трябва да отдадем заслуженото на издателство „Български писател“ за усилията му да представи лицето на българската белетристика през стогодишното си съществуване и развитието си през вековната си история.
В заключение искам да кажа, че българската белетристика през изминалата година има своите несъмнени постижения, които отбелязах в казаното дотук, и своите несполуки, за които не казах, но премълчаването им е вече оценка. За радост преобладават стойностните книги, които са в основата на развитието на съвременната наша проза, която следва и надгражда в духа на времето и традициите, завещани от най-добрите майстори на художественото слово.
И накрая искам да отбележа две книги с документална проза на издателство „Захарий Стоянов“ от поредицата „Дълг и чест“: „Петър Бонев“ и „Цанко Дюстабанов“ от Симеон Янев. И двете са посветени на известни герои, свързали живота си и имената си с революционните борби на самоотвержени мъже за свободата на Отечеството. Авторът е проникнал дълбоко не само в същността им на родолюбци и борци, на готовността им да жертват всичко за свободата българска, но и в духа на времето, в подвига на мъже и жени, повярвали, че свободата е близко и загинали с вярата си, посечени от ятагана на поробителя при зверствата след Въстанието от 1876 година. Симеон Янев се е справил по най-добрия начин с документалния материал, извеждайки на преден план историческата правда.