search
top

ТВОРЧЕСТВОТО НА ПАВЕЛ МАТЕВ

Панко АНЧЕВ

 

 ИЗПИТАНИЯТА НА 50-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК, ЛИТЕРАТУРАТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА ПАВЕЛ МАТЕВ

                               

 1.

Литературата на 50-те години на ХХ век е най-слабо изследвана и най-неточно и едностранчиво оценявана. Тя остават някак „притисната“ между размирните 40-те и все повече оспорваните днес 60-те години. Сенките на двете десетилетия я затъмняват и й придават второстепенната роля на междинно звено в литературния процес. Обаче тогава в литературата навлизат и се утвърждават такива ярки и изключително талантливи поети и белетристи като Лиляна Стефанова, Блага Димитрова, Иван Давидков, Станка Пенчева, Климент Цачев, Найден Вълчев, Иван Радоев, Лиана Даскалова, Иван Милчев, Давид Овадия, Пламен Цонев, Веселин Андреев, Михаил Величков, Невяна Стефанова, Добри Жотев, Димитър Методиев, Ивайло Петров, Любен Станев, Серафим Северняк, Станислав Сивриев, Славчо Чернишев, Димитър Дублев, Георги Джагаров, Стефан Дичев, Емил Манов, Вътьо Раковски, Драгомир Асенов, Йордан Вълчев, Димитър Гулев, Георги Свежин, Борис Априлов, Владимир Голев. И, разбира се, Павел Матев.

Около това поколение никога не се шумяло. Може би защото се появи в сложно време, когато се водеха бурни дискусии върху теоретични проблеми: за „новата литература“, новите пътища, новата естетика и по-малко се обсъждаше появата на ново поколение и на отделните имена в него. Задачата да се преобрази литературата и литературния живот се възлагаше на тези, които вече бяха известни, работеха отдавна и бяха участвали в антифашистката съпротива. За младите тогава все още не се говореше така, както щеше да се говори за младите от 60-те години. Затова поколението търпеливо и без шум си проправяше пътя, узряваше, усвояваше умения, утвърждаваше новите идеи чрез словото си, служейки съзнателно и усърдно на политическата кауза на социалистическата революция.

Поколението смирено прие ролята да бъде извън обсега на светлините, за да работи и помогне на литературния живот и алитературния процес да се преобразят, за да участват в обществения живот, формиран по правилата на марксистката идеология. То успешно изпълни тази своя задача. И някак неусетно и незабележимо мнозина из неговите представители се утвърдиха като големите имена на българската поезия и проза от втората половина на ХХ век. Те сякаш не преживяха литературна младост, нямаха начален период и време за съзряване.

Обективно погледнато поетите от 50-те години са поставени в трудни условия. Те живеят в сложен и до голяма степен тоталитарно устроен литературен живот, в който битуват идеологеми, нормативни изисквания, неверни разбирания за същността на маркистката естетика и за ролята на изкуството в обществения живот. Тези изисквания са задължителни за всички и няма как да не им се подчиняват. И те им се подчиняват. Дискусиите, с които литературният живот е изпълнен почти до краен предел, са все в тази посока и неизбежно формират съответния начин на мислене. Тези автори не носят енергията и напълно разкрепостеното свободомислие на следващото поколение; те са по-сдържани, по-спокойни, сякаш и по-малко дръзки. И нямат съзнанието за обособеност на поколението и не се афишират като колективен субект – както ще го правят авторите от 60-те години с определението „априлско поколение“.

Повечето от представителите на това поколение преминават през активно участие в антифашистката съпротива. Тогава са съвсем млади, но въпреки това са  осъзнали важността на политически цели, към които ги води борбата срещу фашизма. Те възприеха победата на революцията като тържество на справедливостта и колективните усилия на хора с общ мироглед и начин на мислене, но и на своите лични усилия. За тях революцията е свята и те не допускат тя бъде поставяна под съмнение или използвана за користни цели. Изкористяването на революцията и предаването на нейните идеали става основен проблем и за цялата тогавашна българска литература. Авторите свидетелстват още колко сложна е борбата за промяна на съзнанието и приобщаването на всеки отделен човек към каузата на революцията. А в този момент наистина се извършва гигантската трансформация на обществената система. Сменя се собствеността върху средствата за производство, въвеждат се нови икономически отношения, които са икономическата база на обществено политическата система. Процесът протича сравнително лесно и без кой знае каква открита съпротива. Пасивната съпротива обаче е трудно преодолима. Защото е трудно да убедиш невярващия човек, че това се прави за негово добро и че участието му в тези процеси е в негова полза и гарантира по-скорошното осъществяване на целите.

Но литературата на 50-те години не е публицистика и политическа пропаганда. Тя се е включила в усилията на политическата власт да помага за изграждането на новия тип личност, ала не се е отказвала от своята изконна същност, която й повелява да се развива по своите вътрешни естетически закони и да запазва същността си на изкуство и духовна дейност от най-висш ред. Разбира се, не са малко примерите за повърхностно отношение на писатели към действителността, за вулгаризиране на социалните проблеми, както и за вече започнало „лакиране“ на тази реалност. Но техните автори не са сред сериозните писатели, които дават облика на литературата, а посредствени и бездарни имена, каквито има във всяка литература при всякакви политически власти. Обяснението обаче не бива да се търси в натиска на държавата върху писателите, заплахите, преследванията срещу инакомислещите. Това е лековато и невярно обяснение и не почива върху факти. Истината е, че тогава писателите от всички поколения охотно подкрепят новата власт, съдействат й и й помагат. Общественият ентусиазъм е толкова висок, че увлича всичко – в това число и литературата и изкуствата. Тук става дума за обективно изразяване на общото състояние на обществото, на духа на времето и мисленето на човека.

Новото поколение, както и подавляващата част от обществото, наистина има съзнанието, че участва в грандиозна обществена и икономическа траснформация. То знае, че литературата участва в решаването на обществените проблеми, но не забравя, че тя е изкуство, което не може да бъде подчинено на държавата и политиката. Дори и на тези, която писателите открито и искрено подкрепят. Тази дилема поколението разрешава лесно, без излишни терзания. В крайна сметка никой не му налага за какво да пише, въпреки че постоянно се повтаря колко важно е писателят да бъде част от политиката на властта и да показва т. нар. „положителен герой на новото време“.

През 50-те години на ХХ век се заражда едно интересно явление, което не е забелязвано и отчитано от българското литературознание, поради което не и анализирано и тълкувано. А то е изключително важно и характеризира цялата история на литературния процес от втора половина на ХХ век.

 

2.

В моята книга „Философия на литературната история“, С., 2004 в раздела „Новият разпад“ размишлявам върху интересни особености  на литературния процес и литературния живот от 60-те години на ХХ век. Те протичат в два пласта. Горният е в пълно съзвучие с изискванията на властта и пропагандата, които налагат определени теми, типове герои и начин на художествено изобразяване. Всички писатели възприемат отговорността си да служат без капка съмнение на политическата кауза, да я бранят и проповядват, убедени, че тя е правилна и необходима. Но в творбите на най-ярките измежду тях виждаме как все повече се прокрадва и постепенно се осъзнава предчувствието за разпад на колективистичния тип общество, за несигурност и невъзможност да се постигнат високите обществени цели. Дори за предстоящ неизбежен крах на политическите идеали, на които сами служат. Това придава драматизъм на цялото поколение.

Нещо подобно, но без критичната нишка от 60-те години, виждаме в литературата на 50-те. Зад бурния ентусиазъм все повече се оформя ново чувство и съзнание, които поставят под съмнение нормите на естетиката и желанията на пропагандата, за да се очертае видимата тенденция литературата да пресъздава реалния живот с неговите вълнения, търсения, драми и ентусиазъм. Човекът в творчеството на младите тогава автори е едновременно целеустремен и безкомпромисен, но и критичен към себе си и времето; той подготвя новия живот в неговите делнични измерения, освобождавайки го от патоса и придавайки му човечност и уравновесеност и поставяйки го в лоното на българската традиция. Реализмът изисква да се показва и доброто, но и лошото, онова, което пречи и разрушава устоите на обществото. Но и то трябва да се показва в цялата му сложност, а не елементарно. Самият човек е сложен, изпълнен с енергия и съмнения, целенасочен, но и колебаещ се. Такъв човек виждаме и в литературата на младото тогава поколение.

Това, разбира се, не е скрита тенденция или „друга литература“, създавана и разпространявана извън „официалната“ по нелегален или полулегален начин. Не, тази литература, която младите тогава поети и разказвачи творят, придобива все по-широко разпространение и налага себе си, защото е талантлива, умна, вълнуваща. И обществото я приема охотно, понеже го изразява адекватно и пълно.

Сега засега, а така ще бъде до края на 80-те години, въпросната тенденция още не се осъзнава от самата литература и нейните творци от поколението на 50-те години. Те я изразяват и следват спонтанно и по силата на собствения си талант. В същото време заедно с тях творят големите имена в романа като Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиян Станев, Стоян Загорчинов, Димитър Ангелов, които придават на литературата епически мащаб и характер. И определят високи критерии за оценка. Няма как да определяш тези писатели като високи върхове и в същото време да утвърждаваш като образци на новата литература скромни по възможностите си автори. По съвсем естествен начин се изгражда новата йерархия на ценностите и никакви външни, още повече политически, намеси могат да я променят.

Литературата на 50-те години сама започна да изхвърля от себе си фалша, грубото съчинителство, изопазаването на реалността, което угажда на невярно разбраните и прилагани норми на марксистката естетика. Литературният живот обаче е все още устроен по наложени отвън правила и не е в състояние открито да се промени. Но това не е чак толкова важно. Важното е, че литературният процес следва същността си и отваря възможности пред автентичните дарования.

В крайна сметка животът побеждава всяка преднамереност и отхвърля онова, което не е присъщо на литературата и изкуствата. Творческото мислене работи въпреки всички указания и изисквания, които властта в държавата винаги се опитва да му налага.

Разбира се, литературата не може да не показва какво става в обществото, как то се устройва, говори, мисли, живее. Няма как тя да остане чужда на политическия ентусиазъм, да го крие или да се отнася отрицателно към него. Защото тогава ще изопачава истината и ще представя живота не такъв, какъвто е. У хората тогава е силна вярата и надеждата, че извършваните промени ще направят живота по-красив и справедлив и затова доверчиво участват в тях, радват им се и не позволяват враговете и противниците да пречат. А враговете и противниците без съмнение не са малко. Те са между хората, заедно с тях работят, прикриват се. А тези от „свободния свят“ са особено активни и изобретателни и никак не са слаби. Темата за борбата с врага е актуална и често срещана както в поезията, така и в прозата от онова време. Такава борба наистина се води и тя не е измислена, за да се унищожават „неудобните“ и „инакомислещите“!

Не по-малко важна е и т. нар. „бригадирска тема“. Младежкият доброволен труд се възпява от поетите и белетристите като пример за всеотдайност в строителството на новия живот. И макар за него да не са създадени ярки творби, трябва да отбележим, че литературата не остава безразлична към трудовия живот на обществото. Тази и други често срещани тогава теми не са налагани от някого, а са взети от реалността, от живота, който живеят тогава хората.

Антифашистката съпротива е също твърде популярна през 50-те години. Може би е най-популярната и най-обичаната тогава тема. За тогавашното младо поколение тя не е историческа, а е част от ежедневието. Антифашистката борба е в процес на осмисляне от литературата и от цялото общество. Голяма част от самите писатели са били участници в тази съпротива и добре я познават отвътре. Споменът за близкото минало е подтикът за героични дела и в новия живот. И сега според българската литература са необходими герои, защото героят е човек готов на саможертва и всеотдайност. Тези герои могат да се видят в борбата срещу фашизма и капитализма и да се вземе необходимият пример.

Темата сама за себе си още нищо не означава, ако не е разработена с вещина и художествено майсторство, за да се роди истинската литература.

 

3.

Ако съдим за времето и очакваме то да оказва пряко въздействие върху литературата и изкуствата, както ни убеждават соросоидите и неолибералите в литературознанието днес, би следвало през 50-те години да навлезе поколение от войнствени и фанатични автори, готови да бранят идеологията и да следват сляпо указанията на нормативната естетика. Картината обаче съвсем не е такава и дори е напълно различна. Поне за тях ще е изненадващо сложна. Ако я видят и прочетат творбите, а не вестниците.

Новото поколение се вписва напълно в традициите на българската литература след Освобождението, което му дава право да я осмисля и продължава, но и да я развива съобразно новите исторически условия. То се придържа към реализма като основна линия в литературния процес. Цялата тогавашна литература е реалистична!

По-горе стана дума за двата пласта в литературния процес след Втората световна война до края на ХХ век. Трябва да се подчертае, че тези два пласта не са съставени от представители на различните поколения, а от всички, които заедно творят активно. Авторите се движат едновременно или последователно в едното или другото равнище. Това не създава у тях някакво драматично противоречие, защото не е проявление на лицемерие и нагаждане, за да не влизат в открити сблъсъци с официалната линия. Те изобщо не осъзнават в кой от двата пласта се намират. И дори не знаят за тяхното съществуване, за да имат право на избор. Просто талантът им отваря очите за всичко, което става – за съмненията, противоречията, тревогите, несполуките, както и за ентусиазма, подема, успехите, и те го показват в творбите си. Условията са такива, че едновременно трябва да се служи на идеологията и се върви с обществото по неговия реален път, както и да се изразяват автентичните настроения у хората. Защото автентичният талант винаги е верен на изкуството и призванието си. Дори повече отколкото би могъл да бъде верен в тогавашната епоха на идеологията и политическата власт.

Писателите от новото поколение нямат нужда от усилия, за да се адаптират към сложната литературна реалност, защото по природа са надарени да бъдат едновременно публицистично възторжени, но и са достатъчно вглъбени, умни и разумни, за да не слушат другите гласове и обществени настроения и да ги изразяват в творбите си. Те внасят мекота в този патос, сдържат го до степен на нормално чувство към промените, в чието осъществяване сами участват по лични убеждения.

През втората половина на 50-те години започва т. нар. индустриализация, която засегна най-тежко и драматично българското село. В началото процесът е само засилена миграция, която кара все повече предимно млади хора да напускат селото и да отиват в града на работа във фабриките и заводите. Литературата приветства това преселение, но по-късно започна да се вижда, че с него се създават душевни драми, променя се не просто бита на довчерашния селянин, но се формира нов тип личност, която живее раздвоена между селото и града и се чувства не съвсем пълноценна. Селото загива, а това вече е сериозна обществена драма с тежки последици. Литературата разработва тази тема. Показват се усилията на доскорошния селянин да свикне с новите условия на живот, нравите, начина на говорене, подредбата на дома, личните взаимоотношения. Приспособяването е трудно, а „гражданите“ с насмешка наблюдават тези усилия. Но в общи линии градът приема доскорошния селянин и го вписва в своя живот.

Литературата осъзнава, че движението от село към града в резултат на огромното строителство и индустриализацията ще доведе до сериозни икономически, но и психологически и нравствени проблеми, които няма да могат да бъдат разрешавани. Носталгията по селото ще продължи дълго – до края на века. Тя ще бъде скритата и непримирима съпротива срещу дълбоките промени, разрушили традиции, нрави, цял един свят. Селото ще се предаде и ще рухне, за да се произлезе из пепелищата му ново икономическо и социално образование, което ще роди и нов тип селянин. А самото село ще се превърне във „вилна зона“ и място за почивка и усамотение. Друго ще бъде и отношението към земята, а домашното животно ще изчезне от селските дворове, защото няма кой да се грижи за него.

Това бъдеще на селото се прокрадва в литературата на 50-те години, но усещането за него е твърде смътно, за да говорим за нещо трайно и отчетливо проявено.

Новият български свят придобива все по-ясни очертания, изпълва се с обем, съживява се и става плътен и оформен. Животът се установява в новите си форми, свиква с новото говорене, с жестовете, цветовете и звуците. Той се подчинява и на новия ритъм, който придава друго отношение на новия човек към всичко. Все още се поддържа идеята, че революцията продължава (така ще бъде до 70-те години), но животът се успокоява и влиза в обичайните си проявления. Големите думи са по-малко, а личността все повече излиза напред, за да заяви своите изконни права, които няма намерение да отстъпва никому и по никаква причина – дори и революцията да продължава вечно.

Искам да кажа, че са неверни твърденията на днешните изследователи на „литературата на социализма“, че, видите ли, литературата на това време е прекалено идеологизирана, догматична, без таланти и ярки имена.

Павел Матев е едно от много опровержения на тези инсинуации и вулгарни идеологизации на българската литература след Втората световна война, дело на постмодернистите и соросоидите.

 

4.

Аз бих определил Павел Матев като разумен лирик. В стихотворението от 50-те години „Предсказание“ той сам дава определение на своя поетически натюрел като подвластен на „разума на чувствата“. Тази сдържаност не е типична единствено за Павел Матев, а изобщо за времето,  което преодолява патоса на революцията и ентусиазма на новото ежедневие. И у другите автори е видно отрезвяване. То е още почти плахо, изказвано като намек или между другото, но все по-често и по-настойчиво. Правят се и първите обществени равносметки. Те не са категорични, но с тях се подсказва, че е необходимо внимателно да се преценява, да не се избързва, да се чува гласът на хората.

50-те години са време на усилни търсения на истината за това каква трябва да е литературата и писателя на новото общество. Това е съдбовен проблем, по който се водят бурни дискусии, критиката размишлява постоянно и съобразно нейната позиция се оценяват и постиженията или недостатъците на писателите. Павел Матев участва в споровете със стихотворенията си „Предсказание“ и „Родословие“, в което просто и ясно обрисува образа на новия тип поет и новата поезия. Може би у Павел Матев е най-силно влиянието на Вапцаров, който по това време е най-популярният български поет. Неговото име се слави, а стихотворенията му са пример за следване. В духа на този велик поет Матев изрежда качествата, които трябва да притежава съвременния творец, за да пресъздаде вълненията на новия човек, неговите мечти, желания и тревоги. Той прави това без абсолютно никакъв патос, а със съвсем прости думи – сякаш разговаря с невидим събеседник като с приятел. Убеден е, че бъдещето ще е красиво, защото животът ще се отърси от сегашните наслоения и предразсъдъци. А поезията ще разбулва тайните, ще изгражда свят на справедливост, ще утвърждава красотата и добротата. Този свят ще бъде без конфликти, несправедливости и изтощителни битки. И такъв ще стане, понеже литературата ще го направи със своята непобедима и градивна сила.

Поезията е силна и въздействаща, побеждаваща злото, защото е родена от младостта, любовта, мъката, вярата, победата и тревогата. Т. е. от живота на обикновения човек. Тя трябва да извира от този живот, а не да му налага идеи и правила; не да го насочва и управлява, да му задава норми на поведение. Литературата е изразителка на човека и обществото. Младите през 50-те години поети и разказвачи успяха да наложат тази естетическа теза като основна в литературния процес. Заслугата конкретно на Павел Матев е безспорна.

Лириката – това е преди всичко поезия на любовното чувство. Тя възпява това чувство, възвисява го, но в същото време го представя като нормално, естествено, добродетелно.

Вярно е, че по това време (1952)  на страниците на в. „Литературен фронт“ се разгоря бурна дискусия по повод любовни и пейзажни стихотворения на Иван Радоев дали сега е време за подобна поезия и не е ли тя отклоняване на вниманието от главното, с което трябва да се занимава обществото и литературата. В крайна сметка обаче надделява мнението, че човекът не е машина, не е бездушен механизъм и че идеологията и активното участие в обществения живот не означава той се откаже от себе си, за да бъде верен единствено на идеалите. Поезията на Павел Матев преодолява схематизма или по-точно опитите той да бъде наложен и художествената пракика и решително отхвърля грубата намеса в творческия процес на поета. Поетът си е извоювал необходимата свобода. Затова и стиховете му са силни и въздействащи.

Умереност и сдържаност виждаме и в стихотворенията на Павел Матев, посветени на природата. Те предопределят внимателното взиране в подробностите, цветовете и звуците и помагат да се осъществи почти пълно сливане с естествената красота и хармонията на природата. Дали ще се показват ден или нощ, дали ще чуваме пеенето на птиците или ще се наслаждаваме на тишината, картината е винаги пълна, многоцветна, завършена и хармонично изградена. Това не е просто пейзаж, рисуван от натура или по впечатления от предишни наблюдения, а жизнена среда, където човекът намира себе си и отдава себе си, за да поддържа целостта на природата.

Самото време е вече такова! То е излязло или почти излиза от революционния патос, за да започне новото съграждане. Сега е необходим не припрян и забързан тип човек, а такъв, който е способен да наблюдава и изучава внимателно, да събира впечатления и трезво да ги преценява, за да намери и най-вярното решение. Такъв тип човек е лирическият герой на Павел Матев още от ранните му творби от 50-те години на ХХ век.

Затова и в края на 50-те години наблюдаваме спад на революционното напрежение. То бива заменено с нов възторг от избуяващите сили и енергия за съграждане. Понеже обществото е все още идеологизирано, то се нуждае от политически подтик, за да промени модела на своето функциониране. Такъв подтик е даден в средата на 50-те години, когато по същество се декларира, че основната цел на революцията е постигната и „старият свят“ е напълно разрушен, поради което вече е дошъл моментът за реалното изграждане на новото общество с всички негови икономически, политически и социални атрибути. Поезията на Павел Матев даваше първите сигнали за това и те очевидно бяха чути. Литературата изрази със своето слово, че са съзрели условията за промени, но и че се е появил нов тип личност.

И това проличава още и в творчеството на почти всички поети и разказвачи от поколението на 50-те години. Не е случайно, че един от най-ярките измежду тях Георги Джагаров толкова възторжено и с мило чувство приветства появата на следващото поколение. Така традициите бяха продължени и развити на ново равнище и в нови обществено-политически условия. Георги Джагаров изрази гласно не само подкрепа за младите, но и постави важен литературоведски проблем за приемствеността между двете поколения, както и за особеното значение на поколението от 50-те години за по-нататъшното развитие на българската литература от втората половина на ХХ век. За съжаление този преблем не бе изучен и не получи адекватно разрешение.

Павел Матев и поетите от поколението на 50-те години показаха, че българската литература е навлязла в нова епоха от своето битие, но и че в това битие тя се придържа към традициите и няма да се отклони от тях.

Това беше тяхната изключителна историческа заслуга…

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top