ТАТЯНА ЯВАШЕВА – ако трябва в думи кратки да определя коя съм, ще кажа – човек на словото. От години си служа и работя с думите. Служа им. Иначе дълъг и все по-кратък става пътят на моите търсения и намирания. Професионалната ми кариера е свързана с журналистиката – работила съм основно в бизнес издания, сега също съм в икономическа медия, а по духовните си друми призовавам за спътник поетичните думи. Автор съм на книгите с поезия „По ръба на чадъра” (1997), „Смеха на огледалото” (1999) , „Чуй тишината” (2017) и „вСЪЩНОСТ“ (2022), тази пролет се задава следващото концептуално издание. Предизвиках се да пиша проза и тя е другата моя любов.

Човекът и гълъбът

– Накъде да вървя – попита Човекът.

– Следвай ме – рече гълъбът и полетя. Човекът го последва.

Когато се приземиха, Човекът се учуди:

– Аз си мислех, че не мога да летя… Но във висините видях как много страхове смело размахват своите криле, а долу хората пълзят.

– Границите на невъзможното стигат там, докъдето сам си ги сложиш – усмихна се Гълъбът.

Език свещен

Учителка съм, вече пенсионирана, и много обичам да пътувам. Цял живот учих децата да четат и да пишат добре на български език. Сега обаче те вече знаят по-добре английски от български, но така става, като спрат да преподават учителите като мен, дето знаят само български език. И ме среща онзи ден Петър, един от моите бивши ученици, и пита:

– Госпожо, защо хората на земята говорят толкова много езици, вместо само един?

Аз сякаш това и чаках и започвам да му обяснявам: След Всемирния потоп хората говорели един език. Решили да построят град и кула, достатъчно висока, за да достигне небето. Бог, наблюдавайки техните усилия, обърква речта им, за да не могат да се разбират, и ги разпръсква по света… Днес никой не може да каже какъв точно е броят на езиците по Земята. Вероятно около 6 хил. но това няма кой със сигурност да го потвърди. Питаш не е ли по-лесно хората да изберат един език, който да стане езикът на планетата Земя, всички да говорят само него и да се откажат от своите езици. С есперанто не се получи. Френският, немският или английският език също не успяват да се наложат като езика на всички. Навярно Създателят има други планове за хората и продължава да държи на езиковото многообразие, както биха казали езиковеди.

– А чуждиците, госпожо, как се отразяват на българския? Не са ли те един вид кражба?

Да, може и така да го погледнем… Светът и хората се развиват, затова и езикът не го държим във фризера. Имаме ли право да крадем думи от други езици, да си присвояваме и опитомяваме, докато напълно се сродим с тях и ги почувстваме като свои, те нас – също? Ако е предмет, може да го вземем на заем, под наем, може направо да го купим. А думите проникват като вода в зида, започват да предизвикват ерозия и го рушат. Ти, Петре, знаеш какво значи емпатия, но за дядо ти Иван тази дума звучи като симпатия. Само дето емпатията е нещо като съчувствие. Навлиза през английски, а е дума от старогръцки. И думите пътуват като нас. Но щяхме ли с такава лекота да си присвояваме думи от чужди езици, ако трябваше да плащаме за това? Особено когато си имаме наша дума за същото, или пък колко му е – може да си я измислим.

– Чел съм, че ескимосите имат около 50 думи за сняг…

Възможно е, може и 50 думи за сняг да имат, като си нямат друго, освен сняг. При нас има четири сезона, по-малко сняг, а и напоследък снегът започна да се бои да не ни завари пак неподготвени и не смее да завали. Затова и нямаме толкова много думи за него. Може да дойде време децата по нашите земи да питат какво е това сняг, какво представляват преспите. Това да са остарели думи или пък напълно чужди за тях. Всеки народ си създава думите, които са му нужни, думи, с които изразява и емоциите си, симпатията си и емпатията си, пардон, съпреживяването, вживяването. Затова, щом ме питаш, ще кажа, че за езика ни е най-хубаво да не присвояваме за щяло и нещяло чуждици, защото с безразборното привнасяне на думи оттук и оттам има опасност напълно да спрем да се разбираме. Но пък може би така ще е по-добре – тогава поне ще имаме оправдание.

– Добре де, ако не знаем никакви чужди езици, ако не знаем някоя и друга чужда дума, какво?

Разбрах от собствените си преживелици, че това с езика и чуждиците е много хлъзгава работа. От една страна, е хубаво да се грижим за чистотата на езика си. Но като огледам тази теза през личния си опит, ставам категорична: Да имат да вземат тези, дето искат чистота на езика и да сме си ползвали само наши си думи. Добре че, въпреки разни пуристи, което ще рече такива, дето се борят, забележи, за очистване на езика от излишни чужди думи, а някой даже може да си помисли, че са пушили пури… Ох, загубих края на това изречение, но исках да кажа колко е хубаво, че са навлезли чужди думи, та да може да се разбираме с чужденците. Ето, аз бях учителка по български език и не зная никакъв чужд език. Мъжът ми беше цигулар и владееше езика само на този инструмент. Отиваме с него преди години в Гърция. И на пътя колата запуши нещо и спря. Тъкмо бяхме влезли в едно село. Ами сега? Замахах аз с ръце, дойдоха две млади момчета. Разбраха, че има проблем, отвориха капака на колата. И ако не знаех няколко чужди думи, как щях да разбера, че е гръмнала водната помпа на колата, че имат сервиз, че ще я поправят, че ни канят да им бъдем гости, докато всичко се уреди, че са решили да идват в България, за да си купят прахосмукачка… Толкова много неща разбрах, без да владея чужди езици. Времената бяха такива, че носехме няколко електроуреда за продажба в Гърция, за да имаме драхми, тогава още не бяха минали към еврото. Момчетата поправиха колата, ние им подарихме прахосмукачка. Така те останаха доволни, ние – дваж повече. Само няколко чужди думи гледай каква работа ни свършиха.

Езикът, Петре, както и монетата, има две страни. И ни едната не е за пренебрегване…

Риболовът и Богът на словото

Една компания сме и седим на една голяма маса, всички сме си поръчали риба, тъй като никой от нас не обича вкъщи да готви риба. Човекът до мен ми казва: Имах един приятел – Иван. Този Иван беше Бог на словото. Поет, какъвто се ражда рядко, но живее и след като вече го няма. Иван обичаше да ходим край Негован. Там има много водоизточници, на които той ловеше риба. Аз не съм рибар, но ходех с него, защото двамата заедно изкусно ловяхме думи и други работи, както с никой друг. Един ден Иван ме извести по телефона, че си отива по своите родни места. После във вестниците прочетох: „Рибар е намерен мъртъв на брега на Места. Жена му твърди, че е поет“…

– Не ловете риба, господа! Ловете думи и други невидими работи. Мой приятел, който обичаше риболова, също си замина. Познавам и други, които поеха по пътя нагоре. Само Иван е жив, но той е Бог на словото.