ТАНЯ А. НИКОЛОВА (Стоянка Николова-Налджиева) е родена на 6 септември 1953 г. в гр. Пловдив. Образование получава в родния си град. Завършила е ВИХВП. Инженер-технолог по растителни мазнини, етерични масла и парфюмерийно-козметично производство. Автор е на 4 книги: „Цъфтежи“ (2011), „Пред вратата на утрото“(2018), „Събуждане“(2021) и „Аура на чувствата‘(2023) Носител на грамоти и отличия от конкурси и фестивали. Нейни творби са публикувани в различни сайтове, литературни издания и алманаси, между които и алманасите на „Духовност без граници“. Има публикации в международни издания и антологии, сред които: международна антология „ CUTURE AND INDENTITY“– Великобритания (2022), на английски език., списание „ PRODIGY MAGASINE“- САЩ. (2023 и 2024), на английски език, трето издание на международната антология „ LA FENETRE DE PARIS“ – „ GLOBAL WARMING“(2024), на английски език и др. Член на Дружеството на пловдивските писатели.
ТОДОРАКОВИТЕ ЧУЧУРИ
Разтърси рамене бурята.
Като разгневена ламя бесува по запустелите прашни улици на селото. Огъва невидимата си снага, разпилява листа и вейки или ги събира в спираловидни вихрушки, преди да стигне многогодишната дъбова кория.
Там наблизо е бил Тодораковият конак, известен в миналото с гостоприемството на чорбаджията и неговите аргати. От страната на бранището се откроявала странноприемницата. До нея – плевнята и навесът за каруците, както и каптаж с три силноструйни чучура. Отделени с висок дебел дувар били огромният двор и кипра двуетажна къща за голямата челяд на Болярина. Така го наричали още, защото бил много обичан и уважаван в цялата околия. Той построил и школото в селото.
Старите хора разказват с тъга как мълния опожарила хана, как всички селяни се стекли да помагат в борбата с огъня…
Сега е останала само чешмата, известна като Тодораковите чучури. Все още раздава живината на минералния извор.
В близост са и дворът, и постройката в него. Вече никой не живее там. Всички са се преселили в големия град, а някои и в чужбина. Но на вратата като страж стои надпис: „Не се продава.“
Само от време на време най-малкият правнук Теодор идвал, но не пропускал никога големия събор на селото. Първо минавал през бакалията. Купувал няколко бутилки вино и две-три кутии локум. Оставял ги в кафенето. Понякога с тъга разказвал: „Ех, какви времена! Бяхме малки момчета, през лятото босоноги и необуздани. Палави и свободни. Гонехме се на воля и тичахме зад конските каруци, криехме се в килера да дъвчем по някой ментов бонбон – гуменки, както им казвахме. А как се връщахме с настръхнали тела от реката, целите мокри и, с полепнали по тялото кални потници и гащи, размахвахме пиявици. Ех, времена, ех, детство… “
После отивал да отвори все още крепящата се голяма дървена порта с метални орнаменти. Разтварял широко прозорците. Мятал на дървения парапет няколко рогозки и един губер, вземал трикракото столче на Тодорак и присядал на прага. Държал лулата на прадядо си, попушвал няколко пъти и потъвал в спомени. Често оставал да пренощува. Тогава в просъница, в ранно утро, хората чували звънкия и жизнерадостен глас на чорбаджията и камбаната, с която ги разбуждал. Но от година никой не бил идвал. Такива приказки се чуваха…
А след два дни започваха празненствата. Селото се оживяваше. Пристигаха много гости. Къщите се изпълваха с глъч и смях. Децата с радост обикаляха пъстрите сергии. Ядяха захарен памук и облизваха устни, изцапани в розово чак до косите. Бабите свиваха сарми и точеха кори за баници. Старците обсъждаха предстоящите борби и надбягвания. Не подминаваха да споменат и добрините на чорбаджи Тодорак, и най-вече построената от него чешма с лековитата ѝ вода. С благодарност и гордост говореха как от близо и далеч идват хора да вземат и пият от нея, как помагала за различни болежки…
Стихията ставаше все по-силна. Бесовете ѝ сипеха остри водни струи на талази, бушуваха във високите тополи в края на необитаемия имот и ги превиваха.
А къщата, тя стърчеше полупрегърбена и тъжна над провисналия асмалък. Прозорците отляво и отдясно на верандата бяха изгубили предишния си блясък, но като живи очи припламваха от светкавиците. Рамките около тях, проядени и с изметнати первази, тъговито простенваха с някой пукот и пак замлъкваха. Кенарените копринени завеси потрепваха в унисон с изблика на гръмотевиците. Пазеха още уюта и топлотата на предишния живот. Капчуците тропаха неуморимо. Водата шумно се събираше в остарелите улуци и като палав ручей се изливаше встрани от каменната настилка.
В средата на двора старата огромна череша огъваше недораслите върхове и с тъга се разделяше с малките зелени плодчета. Те потъваха в грубото халище от листа и съчки, притихваха и не смееха да помръднат сред обрулените клони. Дворът охкаше под напора на вятъра и изпиваше жадно водата от небесните ведра. Живителен бе дъждът за пустата обител. Самораслите кадънки развяваха листи на крехките си стръкове. Маковете превиваха настръхнали стебла и се опитваха да спасят натежалите пъпки.
Внезапно голямата порта на болярския имот се отвори с трясък. С прогизнала коса и оваляни в тежка глина обуща Теодор влетя в двора.
Изплашена сова изпърха изпод чардака и се блъсна в ръждясалата камбана. Събуди се старият чан. Зазвъня!
Зазвъняха и капчуците.
Тревясалият калдъръм се съживи.
Правнукът на ханджията отвори с лекота малката дъбова врата под навеса, взе трикракото дървено столче, въздъхна с облекчение и седна. Под асмалъка се издигна тънка струйка пушило.
Лулата на чорбаджи Тодорак задимя за празника.