ГЕОРГИ ДРАМБОЗОВ
Вариаци на критическото мислене
Свищов, родният град на Алеко Константинов, е град на седем крайдунавски хълма, както са и повечето древни градове. Той може да е сравнително малък по население, но нека да не забравяме, че градът на Щастливеца всъщност е много голям! Той е град на почти всичко първо българско в областта на културата и на просвещението у нас. Неговите „първенства“ са над 110 на брой! – така ги изброихме навремето с покойния д-р Динков, а той даже ги документира. Няма да ви ги изброявам, защото всеки наш съгражданин, разбира се, с определени интереси в историята и културата, ги знае още от детството и юношеството си. Към тях бих прибавил и самия Алеко, защото това е първият ни голям български писател, сатирик и хуморист, фейлетонист, преводач и пътеписец, убит, за съжаление, от своята литературна рожба или от такива като героя му Бай Ганьо. Алеко или този нещастен Щастливец, както сам се нарича в романа на Бойко Беленски „Пред иконостаса на Щастливеца“, е създател и на десетки фейлетони и пътеписи, изобщо сътворил е всичко онова, което го нарежда до световни имена като Бранислав Нушич и Карел Чапек… А да направиш нещо повече от монография или критическо изследване за творчеството на Щастливеца, да напишеш исторически роман или романизована биография на този велик българин, това е истински подвиг.
Бойко Беленски е автор на повече от тридесет книги, утвърден отдавна в жанра „романизовани биографии“, един от най-четените съвременни автори на исторически романи. Удостоен е със званието доктор на науките като историк. Познат е с романите си за Цар Калоян, за кан Омуртаг, за кан Телериг, за Раковски, „Стамболов: Воля за държава“, „Любовта на Патриарха“ (за Иван Вазов), за генерал Вазов и с много други. Новия си роман той сполучливо е нарекъл „Пред иконостаса на Щастливеца“. Това е талантлив литературен портрет на човека и писателя Алеко, събира в себе си познати и непознати факти за Щастливеца. В романа намират отговор и много спорове в сферата на народопсихологията, които повече от век се водят за този голям българин и свищовец. Идеята си този роман Бойко Беленски сподели с мен още преди близо две години, а през повечето време се рови в писаното преди него, в документи, разкази и сведения… Накрая въздъхна и рече: Конец!… Рече го и го написа точно на 31 декември, лето 2023-то.
В своя нов роман или биография на цели 250 страници авторът ни среща с такива видни български люде като Пенчо Славейков и Петко Каравелов, с художника Трифон Миляров и с украинеца Филарет Голованов, на чиито разноски през 1889 година Алеко посещава Всемирното изложение в Париж… Начинът, по който писателят Беленски води повествованието, на мнозина би се сторил леко фриволен, но авторът упорито следва своя стил на писане. Той не само проследява, и то без излишни подробности, пътя на своя герой – от родния град, първи освободен от османско иго, до Одеса, градът на неговото студентство като бъдещ юрист – прокурор и адвокат, огромната му обич към майката Тинка, към бащата Иваница, към сестрите Веселина и Елена. Следват неговите перипетии в живота като помощник прокурор в столицата, политическите му тежнения, фаталните му противоречия със Стамболов, със Захарий Стоянов и т.н. Алеко е убеден член на Демократическата партия. Но той не търпи сляпото подчинение, както е приело гражданственост това определение, той е „аристократ по дух“, бих добавил аристократ по самочувствие, възпитание, убеждение и несъмнено, по талант. Уволнен е несправедливо от прокурорската длъжност, а един от първите, който го посещава, е Пенчо Славейков – в белия костюм и с бастунчето…
В пресъздаването на такива лични срещи и общувания на Щастливеца с по-видни хора като баща и син Славейкови, Петко Каравелов, д-р Моллов и очарователната му съпруга Пелагия, с Филарет Голованов, Цветан Радославов, Иван Шишманов, с Кирил Христов и с десетки други значими българи, проличава умението на автора да описва разговорите и споровете, да добавя свои реплики, характерни за епохата, сякаш самият той е присъствал там. Естествено, освен десетките извори, от които Бойко Беленски е пил, за да напише този роман, неговата убедителност и интелектуално внушение будят респект и удивление. И нека се разберем с бъдещия читател по въпроса: Това не е документална проза! Във всяка една среща с останалите персонажи, беседа – творческа или от политическо естество, авторът е вложил по нещо от себе си. Когато описва дружеската вечер у семейството на д-р Моллов, Беленски просто въвежда читателя в атмосферата не само на искреното приятелство, а самият ти сякаш присъстваш на импровизираните концерти. И домакинята Пелагия Василевна, и самият Цветан Радославов сядат зад рояла. Имало случаи, когато и Щастливецът се включвал с цигулката, но той сам си признава, че вече се простил и с поезията и със свиренето. Неопровержимо за мен свидетелство за писателското умение на автора са описаните от него многобройни интелектуални разговори и спорове. Умението на писателя, на разказвача се изразява в изключително убедително изградените диалози, не случайно Бойко Беленски е известен и като майстор на диалога…
Алеко няколкократно, но без резултат, е убеждаван от своите истински приятели да не влиза в политиката, но така или иначе, смятал е, че може да бъде и там полезен на своя народ. Най-непримирими към това негово увлечение са Филарет Голованов и Цветан Радославов, но всуе, както казват… Постижение в осъществяването на авторовия замисъл е: да внесе и такъв щрих в образа на Щастливеца, който ще го представи като истински мъж; който цени любовта към хубавата жена, макар и не толкова, колкото цени свободата си като творец и гражданин на света. За мен тази негова кратка любов с Ани, която той харесва още на портрет у приятеля си маестро Миляров, а след това като клиентка в съда, където я оправдава, е описана с вещина. Тази любов до голяма степен е плод и на авторовото въображение, но и на способността на Беленски да предава увлекателно – и в естетически, и в интелектуален, и в психологически план, Н.В.Любовта. Тази любов, която е белязана с проклятието, с което героят вече се е сблъскал в своето семейство… Полека-лека раната почва да заздравява. Алеко пак се превръща в Щастливец, макар и бавно, но това го прочита първо в очите на приятелите си. А приятелите му не го изоставят! Те са от „Весела България“ – клуб, който той основава и му е председател, там са преданият Найчо Цанов от Видин, който му праща клиентела като адвокат, и… вечният Филарет Голованов. Благодарение на него, Алеко посещава не само Париж, а с влак и изложението в Прага… После ще се състои и Колумбовото изложение в Чикаго, посветено на 400-годишнината на Америка. Приятел в нужда се познава и Филарет пак го спасява финансово! Седем дни траял пътят от Стария до Новия свят, той го изминава стоически, а престоят в Чикаго му дава материал като пътеписец, писател, преводач и сатирик да напише още нещо гениално, което се нарича „До Чикаго и назад“… След завръщането си в София Щастливецът разбира, че е станал много по-известен като писател. Тогава именно гостува на своя роднина и също известен свищовлия Иван Шишманов. Той, Шишманов, на една вечеря във вилата си във Владая, ни ощастливява със знаменитото си интервю, което прави с Алеко.
Следва „По изборите в Свищов“, един сатиричен разказ на Щастливеца в биографията, който не е преразказан от нейния автор, а нещата са отразени от Беленски точно като „картината на беззаконието и самозабравата в държавата”. Алеко преживява тежко загубата си като кандидат депутат и отива да се теши във Видин, при Найчо Цанов… Междувременно, в София д-р Кръстев поема ангажимента да отпечатва „Бай Ганьо“ за по 100 лева на кола и Щастливецът живва малко от малко или, както сам някъде бе рекъл: „Вече имам пари за тютюнец!“… Настъпва и оня лелеян миг в живота на „нещастния Щастливец“, когато на 17 март 1895-а той ще напише в послеслова на знаменития си роман от името на своя герой Бай Ганьо: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… Прощавай, не е чудо пак да се срещнем!“… А в двадесет и трета глава на книгата авторът прави нещо, което наистина превръща романизованата биография за Алеко в роман с непредвидим край. В кръчмата на италианеца Ческути и при своите неизменни сподвижници и приятели Алеко води своя герой, по-точно неговия прототип Ганьо Сомов, с когото провежда едно иронично интервю… Смятам, въпреки всичко, че Алеко е бил и голям оптимист!… Той е пишел гневно, хумористично и сатирично, но дълбоко в себе си е вярвал, че байганьовщината ще свърши все пак. Че Ганьо, Гочоолу, Дочоолу, и Данко Хаирсъзина няма повече да правят избори и политика у нас…
Каква е участта на най-нещастния щастливец в нашата литература, обрисувал портрета на българина, станал основа за толкова разговори и спорове в областта на народопсихологията? На този въпрос, както и на много неизвестни факти от личния живот и тегобите на Алеко Константинов дава отговор завладяващият исторически роман на Бойко Беленски.
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“