Константин ЕЛЕНКОВ

Някъде чух или четох, че козата е твърде интелигентно създание – пие само чиста вода, пасе само екологично чисти треви и листа. Може би Диана Димих затова е кръстила новата си поетична книга „Дива коза“ (2019)?

Но, склонен към извличане на някакъв допълнителен и отвеждащ смисъл от заглавията, ще повторя нещо, което съм видял и в предишните  книги на Диана – нейната артистична природа на превъплъщаването, способността й за самонаблюдение и самоанализ. А в това според мен – повтарял съм го многократно! – е и дарбата да рисуваш, да пресъздаваш пълноценни образи и картини. Но във фразата и отделните изречения и думи; в рисунката и картината се усещат духът и атрибутите на съвремието в неговия модерен контекст. А сега вече виждаме и художничката Диана Димих – в едни повече или по-малко пълноценни скици от младежките й години, автопортрети и портрети на най-близките й хора. Съвсем професионално изпипани са портретите на дядото!

Дивата коза се оказва едно ново саморазкриване на Диана Димих. Оная игривост и склонност към приключение и авантюра^*/ са се съхранили. Но – и естетизирани – ако приемем акварелния елен от стр. 48 за превъплъщение на дивата коза!

И все пак „Вироглава” си остава програмно – и в буквален, и в преносен смисъл. То е най-завършен, най-пълен образ на онова, за което ставаше дума дотук!

То отхвърля по някакъв начин „Обрасна градината”; обезсмисля и обезсилва резигнацията му; не ни позволява да се съгласим с примирението и запустението – дори само като образ и метафора… Но най-доброто опровержение на  т о в а  са ония стихове, в които доминира темата за рода, детството и словото, сплетени в триединство (сигурно неслучайно обединени в цикъла „ЛЕКОВИТ ВЕНЕЦ”):

„цветя в полето, / лековит венец ми свили / с ухание на детство…”;

„Нашите ги няма, а ги чувам. / Нечакани, забравени слова / от тъмен вир изплуват.“

Или:

„На спомена в подземната река / звуци и картини ме застигат.” („Мармаладен спомен”/52 с.)

И още:

„Ще отлетя невидима оттук… / В звук ще се роня / и ще отеквам / в скъпите, / древните думи.” („Път светлинен”/43 с.)

„В моето пладне прозвънва, просветва / скъпата реч на предците.” („Кладенец за думи”/55 с.)

„…тъй облакът сипе сянка и дъжд, / слънцето – цъфтеж и суша. / Твой стих при мене отсяда. / Мото – за мой дъжд и моя суша.” (51 с.)

––––––-

Не зная дали защото в момента претакам зеле, но много ми допадна „Въздух” (46 с.): „Зеле претакам, / в кислород го къпя – да втаса. / И мисълта въздух иска. / Не за да вкисне, / обратно – да не блатяса… / Тъгата претакам, / вкиснато минало пъдя. / Болезнени думи превъртам – благи да дойдат.”

Не липсват и находки като тази: „Висши сановници, / с шапки-лампиони. / Вождът избира – да седне отгоре / или с мъдростта им да свети.” („Империя”/ 34 с.)

Или: „От диета на диета / вместо стройна – / стана тройна.”

Има, естествено, и неща, които прилягат повече за домашно четиво. Но има и такива обрати, при които непременно възкликваш: как й идват подобни хрумвания? Как се раждат подобни видения: „Денят заглъхва. / Парка прекосявам и чувам „пи-и-п“. / И тук ли? „Пи-и-п“. / Напомнят, някой е звънял. Но ето, не е телефонът. / Отново ситно-ситно „пи-и-п“. / Галактиката ли зове… / О, те са! / От гнездата. / Пиленца пиукат…”.

Това ли са думите, които авторката „превърта”, та „мисълта да не блатяса”? Такова всъщност е елиптичното просветване, характерно за стиховете на „родените” поети. На ония, които не измислят метафорите, а те сами кацат на рамото им.

––––––––––––––––––––-.

^*/ Плод на нейните скиталчества – във времето и пространството, е серията документална проза „Спасените“, която тя сътвори със Станко Михайлов /четири тома, 1300 страници!/, за 21 деца на революционери от различни страни с погубено детство, жертви на хитлеризма и сталинизма. На същата тема са и трите им документални филма „Спасете децата”.

„СВЕТЛОТО ПОДИР НЕГО”

идва добре като подзаглавие и на една отколешна моя тема, заета от прочутото „Баща ми в мен”:

„…и както в мене ти, и ази в теб живея –

за подвига свещен на земната любов.”

 / Пенчо Славейков, Ноември, 1910 г.

Диана Димих, оказва се, има богато наследство – баща й Ангел Колевски е пишел стихове и разкази. Има пиеса и стихове за деца. И гатанки, и много хумор, епиграми. Накрая и… криминални романи!  Диана е събрала негови творби от различни жанрове в сборника „Светлото подир него” (2019). Богато четиво, създадено от безспорно талантлив човек. Хваща ни още с първия разказ – „Фалшификатор” – класически къс разказ, импресия, която става и за сценарий на киноновела!

И в следващите разкази долавяме „хватките” и прийомите на късия разказ, на импресията: изненадваща поанта, с очаквана, но драматична поука: „Въглища”, „На раздумка”, „Разходка”, и винаги с иронични интонации: „Пред гишето”, „Културна придобивка”. Или, както отбелязва дъщерята в предговора: „хуморът е от обичаните му поприща: седем от общо 11-те цикъла са изпълнени с шеги и закачки…”.

Особено важен щрих се оказва изреченото във финала на „Откъс от недовършена творба”: „Поприведен, с орлов поглед и прошарена брадичка, той много приличаше на някогашните аптекари, които покрай новите лекарства добре познават целебните свойства на собственоръчно изработените смески и помади.” (54 с.) По своята психологическа релефност и дълбочина цитираният финал прави от „недовършената творба” най-завършената в този първи цикъл на книгата…

По-неравностойни и неравнопоставени са творбите от останалите цикли; те, естествено, носят очарованието на наивиста, но в същото време не отстъпват на гатанките, стиховете и епиграмите на съвременниците! Ето например „Самокритиката e сила“:

Послушай дядо си бе, чадо:

ако затриеш цяло стадо,

ще свърши всичко, знай, отлично,

щом бъдеш ти самокритично.

Но загуби едно овне

и викай: „Аз не съм, о, не!” –

в затвора право те натикват

със тая неувряла тиква.

Или:

Да се върна в стадото,

изпаднало в нужда,

като напусна вълчицата чужда?

А верността ми на куче?

Не, в никакъв случай. („Кучешки монолог”)

Поглеждам снимката на корицата: от нея ни гледа с присмехулно присвити очи човек преживял и мъдър; портретът често носи характеристиката на личността в неподозирани дълбочина и изчерпателност. В случая последвалите страници от романи уплътняват представата за този портрет: плътността е не само словесна, но и психологическа – с всичките условности на това обобщение. Читателят при това не може да не се съгласи с авторката на предговора, че: „Поместените тук произведения допълват картината на литературния процес в България от времето на Втората световна война до края на ХХ в.”

26 дек. 2019 г.