С ПРЕДАНОСТ И ЛЮБОВ!

Константин ЕЛЕНКОВ

 

Някъде чух или четох, че козата е твърде интелигентно създание – пие само чиста вода, пасе само екологично чисти треви и листа. Може би Диана Димих затова е кръстила новата си поетична книга „Дива коза“ (2019)?

Но, склонен към извличане на някакъв допълнителен и отвеждащ смисъл от заглавията, ще повторя нещо, което съм видял и в предишните  книги на Диана – нейната артистична природа на превъплъщаването, способността й за самонаблюдение и самоанализ. А в това според мен – повтарял съм го многократно! – е и дарбата да рисуваш, да пресъздаваш пълноценни образи и картини. Но във фразата и отделните изречения и думи; в рисунката и картината се усещат духът и атрибутите на съвремието в неговия модерен контекст. А сега вече виждаме и художничката Диана Димих – в едни повече или по-малко пълноценни скици от младежките й години, автопортрети и портрети на най-близките й хора. Съвсем професионално изпипани са портретите на дядото!

Дивата коза се оказва едно ново саморазкриване на Диана Димих. Оная игривост и склонност към приключение и авантюра*/ са се съхранили. Но – и естетизирани – ако приемем акварелния елен от стр. 48 за превъплъщение на дивата коза!

И все пак „Вироглава” си остава програмно – и в буквален, и в преносен смисъл. То е най-завършен, най-пълен образ на онова, за което ставаше дума дотук!

То отхвърля по някакъв начин „Обрасна градината”; обезсмисля и обезсилва резигнацията му; не ни позволява да се съгласим с примирението и запустението – дори само като образ и метафора… Но най-доброто опровержение на  т о в а  са ония стихове, в които доминира темата за рода, детството и словото, сплетени в триединство (сигурно неслучайно обединени в цикъла „ЛЕКОВИТ ВЕНЕЦ”):

„цветя в полето, / лековит венец ми свили / с ухание на детство…”;

„Нашите ги няма, а ги чувам. / Нечакани, забравени слова / от тъмен вир изплуват.“

Или:

„На спомена в подземната река / звуци и картини ме застигат.” („Мармаладен спомен”/52 с.)

И още:

„Ще отлетя невидима оттук… / В звук ще се роня / и ще отеквам / в скъпите, / древните думи.” („Път светлинен”/43 с.)

„В моето пладне прозвънва, просветва / скъпата реч на предците.” („Кладенец за думи”/55 с.)

„…тъй облакът сипе сянка и дъжд, / слънцето – цъфтеж и суша. / Твой стих при мене отсяда. / Мото – за мой дъжд и моя суша.” (51 с.)

––––––-

Не зная дали защото в момента претакам зеле, но много ми допадна „Въздух” (46 с.): „Зеле претакам, / в кислород го къпя – да втаса. / И мисълта въздух иска. / Не за да вкисне, / обратно – да не блатяса… / Тъгата претакам, / вкиснато минало пъдя. / Болезнени думи превъртам – благи да дойдат.”

Не липсват и находки като тази: „Висши сановници, / с шапки-лампиони. / Вождът избира – да седне отгоре / или с мъдростта им да свети.” („Империя”/ 34 с.)

Или: „От диета на диета / вместо стройна – / стана тройна.”

Има, естествено, и неща, които прилягат повече за домашно четиво. Но има и такива обрати, при които непременно възкликваш: как й идват подобни хрумвания? Как се раждат подобни видения: „Денят заглъхва. / Парка прекосявам и чувам „пи-и-п“. / И тук ли? „Пи-и-п“. / Напомнят, някой е звънял. Но ето, не е телефонът. / Отново ситно-ситно „пи-и-п“. / Галактиката ли зове… / О, те са! / От гнездата. / Пиленца пиукат…”.

 

Това ли са думите, които авторката „превърта”, та „мисълта да не блатяса”? Такова всъщност е елиптичното просветване, характерно за стиховете на „родените” поети. На ония, които не измислят метафорите, а те сами кацат на рамото им.

––––––––––––––––––––-.

*/ Плод на нейните скиталчества във времето и пространството, е серията документална проза „Спасените“, която тя сътвори със Станко Михайлов /четири тома, 1300 страници!/, за 21 деца на революционери от различни страни с погубено детство, жертви на хитлеризма и сталинизма. На същата тема са и трите им документални филма „Спасете децата”.

 

„СВЕТЛОТО ПОДИР НЕГО”

идва добре като подзаглавие и на една отколешна моя тема, заета от прочутото „Баща ми в мен”:

„…и както в мене ти, и ази в теб живея –

за подвига свещен на земната любов.”

 / Пенчо Славейков, Ноември, 1910 г.

 

Диана Димих, оказва се, има богато наследство – баща й Ангел Колевски е пишел стихове и разкази. Има пиеса и стихове за деца. И гатанки, и много хумор, епиграми. Накрая и… криминални романи!  Диана е събрала негови творби от различни жанрове в сборника „Светлото подир него” (2019). Богато четиво, създадено от безспорно талантлив човек. Хваща ни още с първия разказ – „Фалшификатор” – класически къс разказ, импресия, която става и за сценарий на киноновела!

И в следващите разкази долавяме „хватките” и прийомите на късия разказ, на импресията: изненадваща поанта, с очаквана, но драматична поука: „Въглища”, „На раздумка”, „Разходка”, и винаги с иронични интонации: „Пред гишето”, „Културна придобивка”. Или, както отбелязва дъщерята в предговора: „хуморът е от обичаните му поприща: седем от общо 11-те цикъла са изпълнени с шеги и закачки…”.

Особено важен щрих се оказва изреченото във финала на „Откъс от недовършена творба”: „Поприведен, с орлов поглед и прошарена брадичка, той много приличаше на някогашните аптекари, които покрай новите лекарства добре познават целебните свойства на собственоръчно изработените смески и помади.” (54 с.) По своята психологическа релефност и дълбочина цитираният финал прави от „недовършената творба” най-завършената в този първи цикъл на книгата…

По-неравностойни и неравнопоставени са творбите от останалите цикли; те, естествено, носят очарованието на наивиста, но в същото време не отстъпват на гатанките, стиховете и епиграмите на съвременниците! Ето например „Самокритиката e сила“:

Послушай дядо си бе, чадо:

ако затриеш цяло стадо,

ще свърши всичко, знай, отлично,

щом бъдеш ти самокритично.

Но загуби едно овне

и викай: „Аз не съм, о, не!” –

в затвора право те натикват

със тая неувряла тиква.

Или:

Да се върна в стадото,

изпаднало в нужда,

като напусна вълчицата чужда?

А верността ми на куче?

Не, в никакъв случай. („Кучешки монолог”)

Поглеждам снимката на корицата: от нея ни гледа с присмехулно присвити очи човек преживял и мъдър; портретът често носи характеристиката на личността в неподозирани дълбочина и изчерпателност. В случая последвалите страници от романи уплътняват представата за този портрет: плътността е не само словесна, но и психологическа – с всичките условности на това обобщение. Читателят при това не може да не се съгласи с авторката на предговора, че: „Поместените тук произведения допълват картината на литературния процес в България от времето на Втората световна война до края на ХХ в.”

26 дек. 2019 г.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post БОТЕВ БИЛ ДОКАРАЛ БАТАШКОТО КЛАНЕ
Next post ПОКАНА