ДИМИТЪР НИКЛЕНОВ
Когато човек се замисли за падението, в съзнанието му често се появява образът на някого, който бързо слиза по стълбица, по която дълги години се е изкачвал. Но дали падението е само движение надолу? Или е нещо повече – момент на загубена мярка и смисъл?
Падението е дума, която лесно произнасяме, когато търсим обяснение за чуждите грешки. Приписваме я на онези, които не разбираме или които вече не отговарят на очакванията ни. Рядко обаче се запитваме какво означава тя, когато се отнася до самите нас.
И все пак, какво се случва, когато паднем от високо? Може би първият ни порив не е страхът, а търсенето – търсенето на място, от което отново да видим пътя нагоре, да си поставим цел и да поемем към върха.
Дали това не е вечният кръговрат на човешкото усилие? И дали същата логика не важи и за онези, на които сме поверили властта си?
Ако животът е непрестанно редуване на изкачвания и слизания, не е ли възможно и онези, които стоят най-високо, да се подчиняват на същия закон? Колкото по-високо си бил, толкова по-видимо е слизането. А когато падането е публично, то вече не е само личен срив – то повлича след себе си доверие, надежди и очакванията на хора, които са повярвали.
Тогава започва трескаво търсене на нова стълбица – не толкова, за да се стигне нагоре, а за да се остане видим. И отново – обещания вместо нещо съществено.
И ако обществото отново се окаже в подножието на същите стълби, не е ли време да се запитаме не само кой пада, а защо продължаваме да се изкачваме след хора, които никога не са слизали при нас?
***
Предстоят избори – не само за бъдещето на България, но и за председател на СБП. И неизбежно възниква въпросът: има ли значение кой ще бъде той, когато българската култура е превърната в разградена територия, а литературата е задушена от безразличие?
И все пак този избор има значение. Като дългогодишен член на Съюза, видял немалко, стигам до ясен извод: сегашният председател трябва да продължи. Не защото е безгрешен, а защото поне се опитва да се противопостави на разпада. В иначе тъмния тунел на пренебрежението към литературата той е светлина. И като малко поръчение – не бива да се забравя, че и в дълбоката провинция съществуват творци, които не обичат суетното натрапване и често остават извън вниманието на Съюза.
24 януари, София, 8.00 часа – момент, в който присъствието и позицията на всеки имат значение.