Юлий ЙОРДАНОВ

Вярвам, няма човек, който в момент, когато е приятно изненадан, да не изпита радост и да не остане щастлив. Ей-на и аз бях в състояние на такова изпитание, когато мой приятел ме сюрпризира. Употребявам тая чуждица, макар да съм върл скъперник на пришълците – мигранти в майчиния ми български език. Но-о-о, понеже съм на не зная кое небе, си позволявам да наруша моите си канони. А според тях: „Не можеш да укротиш бурята… така че спри да опитваш!!!”

Тия дни Христо Николчев оповести в социалната мрежа Фейсбук новината, че е издал книга и, който пожелае, може да му пише, за да му я  изпрати. Понеже от не помня колко десетилетия в качеството ми на филателист (за непосветените в това хоби тази дума е непозната), ще кажа, че това е човек, който в свободното си време е колекционер на пощенски марки и с него се познаваме,  съобщих му желанието си да притежавам това негово книжно отроче. И… в един септемврийски ден получих в пощенската станция ценния подарък.

Христо Николчев е най-обикновен човек с необикновени радости и терзания в житейската си екзистенция. Превърнал е хобито си в професия, която го е извела не само на европейските висоти, но и на световните. Той беше филателист номер едно на България, защото бе председател на нашия Съюз на филателистите. Преди  осем години пък стана първият и единствен българин, награден с почетния медал за заслуги към европейската филателия. Аз пък започнах още като хлапе да се увличам от красотата и изяществото на пощенските марки и 11 години бях председател на филателното дружество „Алмус” в родния ми град Лом. Та-а-а, ето така съдбите ни се кръстосаха.

Да си призная: за първи път чета творба от перото на Николчев, още повече книга. Ама то каква ти книга, та това си е едно истинско полиграфическо бижу. Полиграфията е първото нещо, което ме впечатли, но-о-о-о по-важни са останалите качества. Изненада ме заглавието на книгата. Впрочем, това е двукнижие – умно съчетано в една корица. Първата книга носи заглавие „Аз съм”. Обърнете сега книгата на обратната ѝ страна, за да открехнете вратата на втората книга с примамливото заглавие „Моите малки истории…” Авторът ги нарича части, но за мен те са две отделни книги, защото и сюжетът, и преживяванията, които на читателят става свидетел, са съвсем различни.

Разтворилият първата книга се потопява в атмосферата на филателията – любимото занимание, на което са се посветили десетки хиляди хора по цял свят. На цели 62 страници с текст и богата многоцветна илюстрация Христо Николчев ни разказва своя път в марколюбителството. И не само на него, а и на българското филателно движение. Авторът не спестява истините за проведените прояви: изложби от регионален, национален, международен и световен мащаб, симпозиуми, конференции, конкурси…

Великолепен филиагранен двустранен преход ме въвежда във втората книга. Според заглавието това са „малки истории”, но като човек, чието едно от образованията е психоанализата, преценявам, че това не е най-точното определение. Да, истина е, че текстът на всяка една от тия истории, е кратък, но подтекстът е многопластово пано, върху което би трябва да се позамислим и направим трезва оценка на житейската си екзистенция. А погледнем ли през призмата на литературната канава, ще видим, че това са къси разкази. Нещо, което трудно се отдава на белетристите.

„Малките истории” авторът систематизира в три раздела: със семейно-битов привкус, с медицински привкус и с привкус на зрялост. Не зная дали Христо Николчев сам оценява какво е написал и как го е подредил, но аз забелязвам една възходяща градация. Забелязвам израстването на юношата, влюбил се най-напред в китарата, която пък става причината да се влюби в девойката със смолисто черна коса и да изживеят заедно цели шест десетилетия.

Със свито сърце четох страниците от разказаното с медицински привкус. И там забелязах умението на Николчев да отива от минуса към плюса. На тежнението гледа с очите на оптимиста. И може би затова вече е оставил в историята на живота си операцията на сърцето.

Признавам си: „черешката на тортата” без нито капчица съмнение се оказва повествованието от позициите на зрелостта. Философските размисли за надгробните камъни ме накараха да погледна на автора с други очи. А пък историята с „Мимето от 8-ия етаж” ме накара да се попитам на каква кота е възпитателният процес при поколението от днешния делник.

Трите откъса в „За учениците, които изучават „Декамерон” предизвикаха възторга ми от умението Христониколчево да бъде не само поклонник на красивото в живота и най-вече на чаровниците на тоя живот – дамите. Погледът ми бяга по редовете, но аз го стопирам и го впримчвам към онези пасажи, където в миг на екстаз перото не пропуска да забележи дори и най-дребната краска от дамския магнетизъм.

Останах изумен, когато разбрах, че Христо Николчев има принос гордостта на родния ни спорт Стефка Костадинова да постигне световния си рекорд от 209 см в скока на височина. Как ли? Няма да ви кажа! Прочете го в книгата!

Не бих искал да анализирам публикуваните коментари за писанията на автора във Фейсбук, защото специално за тях си имам собствено становище.

И неусетно сякаш се озовах на стотната страница. А тя беше последната! Мене, обаче, не ми се искаше да е финална. Защото, докато четях, някак си неканена се появи мисълта: „Написаното от теб прониква в душата и дава надежда…“