В една анкета на въпроса: „Как минава един Ваш ден?“ поетът Драгомир Шопов отговаря: „От години почти всяка сутрин чета поезия от наши и чужди поети. Навик. Полезен. Много ми е приятно и необходимо по такъв начин да започва денят ми. Това ми помага в работата, държи ме в добро настроение през целия ден“.
И ето – по примера на моя стар приятел Драго, в един хубав пролетен ден започвам да чета новата му поетична книга „В прозореца ми вечерта поглежда“. По необяснимите закони на природата в паметта ми прозвънва първата строфа на стихотворението „Насаме със себе си“ от книгата му „На откъснат от времето лист“:
Ранно утро. Чакам да влезе
утрото в моята стая сега.
Може би ще го нарека поезия.
Може би ще го нарека тъга.
И озарен от светлината на това „ранно утро“, разгръщам „В прозореца ми вечерта поглежда“, чета и препрочитам някои стихотворения. И все ми се струва, че разстоянията между утрото и вечерта са озвучени от ясния и топъл глас на един благороден български поет, който в края на книгата си изповядва:
Имам да свърша много
работа днес.
Да се срещна с времето,
което ми остава
и да му кажа, че то
ми е много нужно,
за да намеря думите
за едно ново стихотворение.
Всъщност разстоянията между утрото и вечерта са наричат Д н е с. А тези съкровени думи, родени под талантливото перо на Драгомир Шопов, придават смисъл, красота и трайност на всички стихотворения, включени в предишните му поетически книги и в най-новата с прекрасното заглавие „В прозореца ми вечерта поглежда“. И с неповторимите рисунки на проф. Стоян Домусчиев. Според мен заглавието е сърцевина на кратката поема „Почти повест“. И до голяма степен определя явните и потайни трепети на един апостол на словото, неотделим от времето, в което живее и твори. И друг път съм имал възможност да отбележа, че Драгомир Шопов е влюбен в думата в р е м е. Не случайно някои от книгите му се наричат „Ранено време“, „През прозореца на времето“, „На откъснат от времето лист“. А ето и заглавията на някои стихотворения от „В прозореца ми вечерта поглежда“: „Трудно време“, посветено на големия поет Евстати Бурнаски, „Измъчено време“, „Трябваш ми, време“ и др. Приел като присъда, като повик и съдба суровите повели на времето, с открити очи и с открита душа поетът върви по земята българска, в София или в Созопол, в Банско или в село Гинци посреща изгреви и изпраща залези, в сънищата му изгряват незабравимите образи на майка му и баща му, на старата му къща, „под лунния светлик“ си припомня за първата си любов, но не забравя и последната, която го е спасила от гибелна самота, вглежда се в изумителните картини на любими художници, дочува гласовете на живи и на мъртви поети, страда, че „има все по-малко светлина в душите на хората, /в думите/ между мъжа и жената…“, более, „ако в душите ни не засвири щурче“, преминава „през разстояния от страх / и от съмнения“, за да намери и да спаси от болка и самотност любимата си жена, съжалява, че бе „изпито най-хубавото вино / и бе изсмян най-хубавият смях…“ Същевременно в стихотворението „Простор от стъпки“, посветено на земеделския поет-трибун Сергей Румянцев, пише:
Една червена роза
върху ризата ми свети.
Аз знам – ще оцелея с нея
подобно неразстреляна идея.
Не една!.. Много възвишени идеи присъстват в поезията на Драгомир Шопов. Според мен най-съкровената и най-великата е любовта към земята, пред която коленичи с искрена болка: „Ти си моя земя! / Моя майчице бедна“. С особена почит и нежност се извисяват стихотворенията, посветени на известни поети и художници, на именитата пианистка проф. Жени Захариева, на верни приятели и съмишленици. За всеки стих поетът търси и намира най-топлите, най-паметните думи. И затова с просълзени очи се изповядва пред най-скъпата жена на този Божи свят – майката:
Аз твоята икона още пазя,
кандилото Ј още в мен гори
и нямам във сърцето си омраза,
но търся думите добри.
Добрите думи в мойта есен късна
и в тях навярно съхранен
ще видя българина как възкръсва,
отново за живот роден.
На този съвременен българин, който остава верен на своя род, на своя корен, на заветите на нашите достойни предци, който вредом и винаги е „светещ човек“… Да, на този истински българин големият поет Драгомир Шопов посвещава своите вдъхновени изповеди и прозрения. И дори когато казва, че „В прозореца ми вечерта поглежда“, той живее с непреклонната надежда за светло „ранно утро“, за слънчев разцвет. И за по-добри бъднини на България!
Матей Шопкин