Любомир ХАЛАЧЕВ
Разказ
В края на март се обади домоуправителят и доста обстоятелствено ми обясни, че във връзка с условията на карантината трябва да се съобщава за всеки новопристигнал от чужбина. Казах му, че ние (имах предвид нашето семейство) със съседски доноси не се занимаваме и да си гледа работата. Само че той нямаше какво да прави, досадният му пенсионер и след един час пак ми се обади. Така и така, казва, си седиш в къщи и можеш да пишеш, моля те направи една обща характеристика на кооперацията. Казах му, че аз не пиша нито частни, нито общи кооперативни доноси и пак да си гледа работата. На което той ми каза, че мога поне да опитам, пък ако не стане – той щял да каже в общината, че няма кой да направи такава обща характеристика. Било нужно за не знам си каква програма от Европейския съюз. Щях да умра от смях – вече свикнаха всяка глупост да я приписват на Европейския съюз. Едно време пак имаше такава умолително-заповедна фраза – „направи еди-какво си, защото се обадиха от Единната“. „Единната“ – ще поясня за по-младите читатели които не ползват тази лексика – беше кварталният комитет на Отечествения фронт. Имаше едно време такава партия, която някак си представляваше целия народ и служеше повече за слагане на знамена по празниците и проверка по магазините за хранителни стоки. Искам да кажа, че макар думите да се променят, съдържанието на подобни послания остава вечно. И колкото и да е странно, тези послания се възприемат спокойно, в смисъл хората вярват, че е нормално така да се говори и да съществуват такива организации, които сякаш завладяват и обладават нашия дух и тяло завинаги и безвъзмездно.
Аз, разбира се, не обърнах внимание на горещите молби на домоуправителя, но изведнъж някак си вътрешно ми се прииска да си дам сметка какви съседи имаме. Кой живее отдолу, кой живее отгоре, кой живее отляво и кой живее отдясно на нашия апартамент. С други думи – с кого по дяволите сме се заобиколили по силата на свещеното право всеки да може да купува когато поиска и където поиска апартамент. Стига да има пари, разбира се! Никога не се бях замислял за това, никога не ме беше интересувало битовото състояние на нашите съседи и техните вътрешни проблеми. Смятах, че всеки трябва да си ги решава самостоятелно като, разбира се, ако някой страда трябва да му помогнем. Но без да се бъркаме в личния му живот.
Все още без ясни помисли, нерешително взех един кариран лист от стара тетрадка, начертах правоъгълник и го пресякох с друг правоъгълник. Получи се голям кръст и във всяка част на кръста написах по една фамилия. А в квадратчето по средата поставих нашата фамилия. Повъртях листа в ръка и си казах: „Дай пък да опитам!“
Петрови, отляво.
Вълнарови, отдясно.
Коеви, отгоре.
Славчеви, отдолу.
Петрови, отляво. Тихи, скромни, интелигентни. До тук добре. Като те видят се усмихват смутено, сякаш крият нещо. Всъщност нищо не крият, ами не искат да имат никакви разправии в кооперацията и гледат да се стопли времето, за да се преместят на вилата си в Маджаре. Какво правят там цяло лято един господ знае като е известно, че в този район, Мацакурци, няма нищо за правене. Изглежда събират горски плодове, защото есенно време, като се прибират цял час качват кашони – явно варят сладка и конфитюри. А може би правят консерви от гъби въпреки че не пият. Не съм чувал от техния апартамент някога шум или пиянски веселби. А консервите с гъби се използват само при пиене, никой не си прави чайове против настинка от тях. Имат двама сина, които по празниците се изсипват на гости с децата си. Нищо лошо няма в това, но и те някак си пълзешком се промъкват към апартамента, даже децата не използват асансьора, а се качват пеша. Веднъж посред нощ викаха линейка, беше за Петров, не разбрахме защо. Странна фамилия. От тези дето все са тихи, потайни, смутени. Безвредни, но странни.
Вълнарови, отдясно. Бивш дипломат, според мен повече шпионин или доносник. Няма човек, когото да не познава в кооперацията. Всеки път като се засечем в асансьора ме приветства: „Как е, как е! Какво е положението сега на творческата интелигенция! Като си спомня колко срещи съм правил по мое време в посолството, колко контакти, колко съм помагал…“ Очаква и аз да започна разговор и да задавам въпроси около помощта, която е оказвал на закъсалите в чужбина колеги. Не го правя и това малко го нервира. Приказва, докато слезем (ние сме на осмия етаж) на партера и след това, ако не срещне друг, ме изпраща до входа и като между другото задава въпроса: „Къде така, на работа ли?“ се опитва да се закачи за друг съсед, за да продължи разузнаването. Нищо не печели от това, но явно шпионският занаят му е в кръвта, не може без него. Жена му е много симпатична, преводачка от английски и явно не може да го трае, защото съм бил свидетел на кратки и много яростни спорове в асансьора. Не се заслушвам в конкретиката, но жена ми свидетелства, че е чувала през балкона как тя му казва: „Не мога да те понасям с тези отвратителни подслушвания! Как не те е срам – остаря, а продължаваш да дебнеш като милиционер!“ Синът им е пияница – живее някъде със семейството си, но веднъж в месеца идва, явно за да иска пари. Не ми пречат, но като срещна Вълнаров в асансьора след това цяла сутрин не ми върви.
Коеви, отгоре. Те са най-страшни. Внучетата им по цяла седмица са при тях, учат в близкото училище. Коева е била началник на образователното ведомство на столицата, учителка по математика, мрачна и страшна жена. Мъжът Ј е строителен инженер, като го гледам как изглежда не мога да си представя какво е строил. Дано да не е някой мост, по който минаваме, че ще ме е страх да мина вече по него. Жена ми казва, че е неприлично и просташко да съдим за хората по техния външен вид. Така е, но като го срещна и чуя постоянната му скороговорка: „Как е, как е, май че времето ще е хубаво днес!“ (или лошо, според сезона) не мога да мисля за вътрешния му мир, който като че ли въобще отсъства. А може би строго и грубо го съдя, кой знае. Във всеки случай това с внучетата ми идва малко нанагорно. Докато бяха малки – както и да е. Вярно е, че тичаха от единия край на хола до другия без почивка и то точно тогава, когато работя. Аз работя след обед в къщи. Тогава си мислех, че е ужасно да имаш такива съседи с малки деца над главата. Но сега, когато пораснаха и по-големият си направи група и по цял ден репетират – ето това вече не се търпи. Няколко пъти им правя забележка и сега точно в четиринайсет нула нула спират и точно в шестнайсет нула нула дърпат жиците и започват. Няма какво да кажеш, но от това не става по-хубаво. Щастлив ще бъда, ако се преместят. Докато живееше в къщи синът ми казваше: „Аз на твое място да съм им свил сармите!“. Не съм такъв човек, но личното си мнение мога да изкажа. Поне сега, на карирания лист.
Славчеви, отдолу. Понякога ме причакват в асансьора – на долния етаж. Странна фамилия. Иначе хубави и двамата, елегантни, явно добре печелят. Не знам с какво се занимават. Даже по едно време той беше на някакъв пост, идваше да го взима шофьор с едно черно „пежо“. Правят впечатление на интелигентни, но все като че ли чакат да се разделим, като мълчаливо си кимваме и си пожелаваме „приятен ден“, за да започнат да злословят и да ми издадат присъдата. Поне жена му така изглежда, една такава висока, със скандинавска физиономия. Гледах един сериал за викингите, там имаше такива жени – спомням си, че те също въртяха брадвите като мъжете и не им мигваше окото да отрежат нечия глава. Той като че ли по-спокойно го дава, когато е сам даже промърморва: „Как сте!“ въпреки че едвам се дочува от нежеланието му да си отвори устата и хубаво, звучно да поздрави с нещо като: „Здрасти, съседе, как е!“. Но когато са двамата (с нея никога не съм пътувал сам, сигурно ще ме смрази до долу като фризер) мълчат и гледат във фурнира на асансьора. Там някакви деца са написали лоши думи и продължават да развиват изречението. От време на време домоуправителят ги изтрива със спирт. Имат един син, голям, учи в чужбина. И той е като тях – мълчи и се прави на важен. Даже веднъж, като пътувахме тримата – аз, Славчев и синът му – на Славчев му стана неудобно и направи бележка на сина си: „Кажи добър ден на господин Пеев, той е отгоре!“ Младият Славчев ме погледна през тънките си очила, по-добре да не беше ме поглеждал, надменно се усмихна и кимна студено, сякаш всяка дума му струваше по милион лева. Гадни хора, да не зависи животът ти от тях!
Жена ми влезе в кабинета и аз скрих листата. Кой знае защо ми стана неудобно. Като излезе прочетох отново това, което съм написал за съседите и не останах щастлив. Някак си нечестно ми се стори. Смешни са – и какво от това. Жалки са – може би, но какво от това. Имат скрити недостатъци – че кой би искал недостатъците му да станат явни! Не съм ги виждал да се бият, да крадат или да пишат доноси за съседите. Тогава! Мислех че ще бъде забавно, а всъщност ми стана тягостно. Сякаш бях надничал през ключалката в женската съблекалня на физкултурния салон в училище. Скъсах листата и пуснах телевизора на шоуто на канала. Супер весело!
Два дни по-късно, без шум и без никакви като че ли странични обстоятелства Петров почина. Имал проблеми със сърцето и – дали от вируса или просто така – но си отиде човекът. Видях долу некролог. Попитах домоуправителя дали ще организираме нещо от кооперацията, а той ми каза: „Сакън! Нали знаеш, сега е забранено!“ Няколко дена подред причаквах Петрова за да изкажа съболезнования, но така и не я срещнах. Сигурно са се преместили на вилата. Почувствах се гузно и не знаех какво да мисля за себе си. Във всеки случай самият факт, че си бях позволил да напиша лошо за съседите ми беше тягостен. Вечерта докато заспивах си казах: „Ами ако домоуправителят си е намерил друг летописец на кооперацията! Да не би само аз да мога да пиша! И най-важното – какво ли ще напише той за нашата фамилия!“