Георги Н. НИКОЛОВ

Пред нозете на поезията – една от най-възвишените форми на литературното изкуство, се прекланят различни в духовната си нагласа жреци. Част от майсторите на изящната словесност предпочитат дълбокото философско вглъбяване в същността на битието; в неговата енигматика и реални измерения. Немалко творци на мерената реч се отдават на гражданските тежнения и обществени трусове. Други се реят в красотата на пейзажната лирика и в трепетите на интимното, което съпровожда и нас, обикновените люде. Но всички заедно съзиждат безсмъртния храм на духовността, който заедно с времето и мисълта надживява биологичната тленност, посрещайки и изпращайки някъде далеч в небитието неизброими човешки поколения…

Лесно или трудно е в ХХI век да си поет, при това силно впечатляващ с послания своите съвременници? Нека припомним, че днешният читател е невинна жертва на всякакви печатни издания, електронни атаки и естетически приумици от масовата култура и го дистанцират от всяка поредна „новост“. Но поредната стихосбирка на Михаил Цветански „И слезе Бог“ е безспорно изключение от това правило; тя е бяла лястовица, появила се на нашия интелектуален хоризонт. Създателят й, несъмнено даровит автор, притежава остра и аналитична наблюдателност, чрез която поставя разделителна черта между стойностното в живия живот и мимолетното, дребнавото, ненужното, грозното. И търси смисъла на съществуването ни сред грохота на големия град на друг континент, в който, както сам той споделя в стихотворението си „Америка“, „пристигаш с поглед на бездомно куче и в сак надежда – страхове.“ Но където и да се намира, личността се ражда с кодирана мисия и полага нейните резултати – добри или лоши, в основата на гражданската пирамида. Други – по върховете й, но така или иначе се оказва, че не сме случайни гости на тази планета. Затова, крачейки по неравностите на социалната й гръд, плачем и се смеем, радваме се и тъжим, копнеем, поздравяваме приятели и се оглеждаме за врагове. Почти изцяло в тази книга лириката на Мишо е доверчиво изповедна, многопластова, цветно пастелна и моделираща в земни измерения смисъла на вечността. А сам за себе си Цветански споделя:

Във мен живее пълнолунен странник…

не ме разбира, нито пък ми вярва.

Един щурец в цигулката на ангел,

в косите ти бездомникът от вятър.

Разбойникът във сънищата твои.

Хлапак, опитомяващ лъч на слънце.

Изгнаникът в мига ти безпокоен.

Платно на ладията ти безпътна.

Разцъфнал минзухар в сълза горчива

сред преспата на снежните ти мисли.

Венецът ти на луда самодива…

звездецът във трапчинките ти, искрен.

„Странник“

Можем да оприличим автора на тази книга с добронамерен прорицател, прокарващ ясна разделителна линия между доброто и злото в архитектониката на нашия забързан свят. В който символите ин и ян често губят ясните си очертания; размиват се в сложния хаос на душите ни, отровени от политическа демагогия, със смачкана индивидуалност и преливащи от апатия пред следващото утро. Стихотворенията на Мишо, посветени на съвременния му човешки мравуняк, са повик за хармония и взаимно доверие. За осъзнаване на очевидното, че още с раждането си сме пътници към безкрая и трябва, доколкото ни има, да надграждаме, а не да рушим. Да си подадем ръце в името на общи каузи и бъдещето на чедата ни, без да опипваме нервно скрития в пояса ни меч. Да помним и тачим родовите си корени, където и да ни е запратила съдбата, искаме или не искаме. И разбира се, да бъдем силни, а не да хленчим – личният пример е онзи неугасим факел, който привлича със светлината си множеството, или гони надалеч носителите на черни помисли; на ненавист и атавизъм, а те никога не са били малко. Нека не забравяме най-близките: баща и майка, а още повече – страната там нейде на Балканите, в диплите на която сме поели първата си глътка въздух. Чиито граници е трябвало да прекрачим в посока… нанякъде, защото така се е наложило, носейки в пътната си раница твърдата увереност, че нея ще я има во веки веков. Стихотворението „България“ с право напомня вопъл на надеждата. То носи песимизма на реалността и изстрадания в аванс оптимизъм, че нещата някак ще се оправят. Кои неща? И как ще стане това? Впрочем да – и днес сме свидетели, че се сбъдват чудеса. Но трябва да запазим в сърцата си вековечните християнски ценности, с които сме закърмени и убедеността, че Създателят не ще ни остави вечно в беда. Защото картината, обрисувана от Мишо Цветански, е повече от тъжна, но и кореспондираща с бъдното в споделените по редовете очаквания:

Българийо, възкръснице, родино,

от свои и от чужди поругана…

Свещена майко, мащехо, любима,

тринайсет века си кървяща рана…

Чедата ти – войници на съдбата,

в житейските си битки оцеляват

и винаги те носят във сърцата,

а някой за жълтици те продават.

Българийо, аз искам да те има,

пред паметта ти днеска чело свеждам:

Батак и Шипка, Сливница са пример

да имам вяра, обич и надежда.

В този сборник темите за гражданските позиции на одухотворената личност, за щастието, за веруюто на всеки от нас и за цената на поетическата дарба, се спояват в обемен и значим  художествен дял. Няма съмнение, че голяма част от направените изводи са плод на собствени в годините изживявания на Мишо. Други са мащабни обобщения и послания, поставящи акцент върху силата, стоицизма и далновидността на хората, решени да бъдат ярки личности сред сивата улична тълпа. Поезията му е урбанистична, контактуваща с природата чрез интерпретацията на спомена, добил с времето цветна наситеност и аромат. В центъра й винаги е мислещата плът, приела образ и подобие Божие за достойни подвизи, преди да се върне обратно в пръстта. А стиховете са впечатляваща мозайка от идеализъм, реализъм и бъдещи очаквания, трасиращи пътя ни към далечни и примамливи духовни хоризонти…

Но венец над всичко споделено в книгата „И слезе Бог“ е интимната лирика на Мишо Цветански. Включените по страниците му акварелни песни са химни за любовта и жената, издигната в култ. За домашната житейска спътница и за вакханката, дълбаеща в нощта неспокойния му сън. За случайно срещнатата недостъпна красавица, оставяща след себе си уханието на парфюм и блянове и за тайнствените пламъчета в очите на непознатата, минаваща край теб с предизвикателна усмивка. Размислите на автора в тази условна „друга част“ на сборника показват едновременно неговото дълбоко уважение към жените и мисловната му разкрепостеност. Моралните постулати шестват едновременно с еротичните внушения, нерядък гост е и ревността пред предполагаем съперник. За поета Цветански обичта означава пълно сливане между две души и тела; предначертаният им индивидуален път става общ, а житейските препятствия, когато разбирателството и верността са налице – лесно преодолими. Някои от творбите са родени във фолклорен вариант, което ги прави още по-интересни и ни връща в прежни поколения, когато подадената от главата китка и напитите менци означават вечно вричане. Това е и послание, че за най-нежните трепети винаги има начало, но не би трябвало да има трагичен край, сълзи и неизбежно униние. Те са молитви за кръговратното човешко начало, предавано от поколение на поколение. И при всяко поколение плахото докосване, първата целувка, радостното очакване за среща и безсънните нощи на взаимност придават на дните ни благородство, сила и готовност да посрещнем поредните делнични предизвикателства. Да сме по-възвишени от преди и разбира се, да сме достойни за своята избраница. Мишо е истински трубадур, увличащ ни с чувствените си песни, а равнодушните артефакти на съвремието се стопяват и изчезват някъде назад. Значение има само фактът, че обичаме и сме обичани и така ще бъде докато свят светува. Ние сме радостни мъченици, които щастливо носят кръста на любовта, но не към Голгота, а към светлината на очакващите ни бъдещи години. Към идващите с времето деца, които на свой ред ще поемат същия този кръст. Докато остарелите им родители, нашенските Филемон и Бавкида, скритом ги благославят да бъдат хуманни, да тачат Онзи, който ни е създал и да изживеят същите прекрасни любовни трепети, вливащи във вените ни мъничко безсмъртие:

Ела със мен по лунната пътека,

морето ни постила тишина,

да съблечем душевните си дрехи

и да навлезем във безкрайността.

Във истините можеш ли да плуваш…

сега сме двама – просто дай ръка,

повярвай ми, изобщо не сънуваш,

вървим над страховете и смъртта…

Ела със мен по лунната пътека

и ще се гмурнем в тази свобода,

която ще ни завлече далеко –

във мрежите на любовта.

„По лунната пътека“

Не познавах поета Михаил Цветански, докато не започнах да чета стиховете му в електронните издания, а някои от тях разпространих, ще продължа да ги разпространявам и занапред. Вече знам защо го уважавам и защо го считам за близък мой приятел на духовната нива. Сред творците на мерената реч от българската диаспора мога уверено да кажа, че той се нарежда в нейната първа редица с несъмненото си дарование и лирично вдъхновение. С прецизния подбор на теми и с чудесната им интерпретация. Мишо трябва да бъде много по-широко познат както по света, така и в родната България. Още повече, че нашите автори в чужбина имат вече свое извоювано място в съвременната ни литература. Убеден съм, че и тази стихосбирка приятно ще развълнува читателите – истинските ценители на блестящата лирика, която и сега им поднася Михаил Цветански. Нека е жив и здрав и винаги държи перото си близо до пулса на съвременника, до всички нас, които все по-често имаме вътрешната потребност от глътка жива вода…