Лалка ПАВЛОВА

 „СЪНЯТ НА ЛЮБОВТА“ ОТ ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ – ДУХОВЕН ПИР ЗА ДВАМА

Представянето на човека и твореца Емануил Попдимитров е твърде сложна задача както по отношение на пътищата на живота му, така и поради големия обем и жанрова многопосочност на творческия му диапазон. Роден в с. Груинци, Босилеградско – Кралство Сърбия, през 1885 г., той се самоопределя като българин и активно се включва в защита на българското малцинство, дори оглавява Върховния комитет за бежанците и участва като негов официален представител в редица международни форуми. За кратко (1906 ) е студент в Софийския университет, специалност философия, след това изучава литература в Монпелие, Франция (1907 г.), завършва философия и литература в Швейцария (1912 г.), участва в Първата световна война като преводач на Южния Солунски фронт, учителства в Лом, Хасково, Казанлък, Кюстендил, а от 1923 до смъртта си през 1943 г. е частен доцент в Катедрата по сравнително литературознание в Софийския университет. Като творец се изявява в сферата на поезията, белетристиката, драматургията, хумора, пише произведения за деца, автор е на много статии и студии с научни изследвания, литературна критика, полиглот е – превежда от сръбски, френски, немски, италиански, руски, норвежки, турски, унгарски, румънски, латински и др. езици. В периода 1931 – 1938 г. събраните му съчинения излизат в 15 тома.

Многообхватното му творчество обаче не може да бъде причислено към изчистените форми на едно от характерните за 20-те и 30-те години на ХХ век литературни направления, защото съчетават в своя художествен свят елементи на символизма, експресионизма, футуризма и реализма. Затова и оценките на литературните критици са разнопосочни, понякога дори противоположни. Според Владимир Василев „Емануил Попдимитров е твърде много обладан от външния свят, за да се определя неговата поезия с формулите на символизма. Ако символизмът е оттласкване на поета от реалността и включване в света на вътрешното Аз, в мистериите на душата – у Емануил Попдимитров е обратно: поезията му се откроява с широки жизнени планове. Нещата у него не са символи на една друга действителност – те запазват земната си същност и значения, като само се разширяват и отливат във формите на най-щедро въображение и осеяват с поетически нимб.“ (Владимир Василев, предговор към стихосбирката „Купол, избрани стихотворения“, С., 1943 г.). Съвсем различна е позицията на Светлозар Игов: „Необходимата реинтеграция  на традицията показва, че един внимателен подбор на най-доброто от лирическото му творчество го потвърждава като едно от представителните имена на българския символизъм от първите три десетилетия на ХХ век.“ (Светлозар Игов, „Блян и благослов – лириката на Емануил Попдимитров“, послеслов към няколко издания  на „Сънят на любовта“).

Първите му публикации още като юноша и студент в СУ – „Кърваво писмо“, „Венец“, „Неизбежност“, „Бури“ и още десетина стихотворения – са в сп. „Художник“ и излизат в периода 1904 – 1907 г. През 1912 г. издава стихосбирката си „Сънят на любовта“, която носи белезите на символизма, но и ни напомня Пенчо-Славейковите „Блянове“ (1898) и „Сън за щастие“ (1906), Яворовите „Безсъници“ (1907), както и някои стихотворения на Христо Ясенов („Пролетна камбана“, „Изелина“, „Маргарита“ и др.).

Заглавието на стихосбирката е знаково и събужда много асоциации. Сънят е особен психологически феномен, който съживява и съчетава заредени с чувства образи, заимствани от действителността, но изведени в пространството на безсъзнателното. Смисълът, съдържанието му може да бъде разбрано само върху основата на субективните значения на тези образи като символи. Според Карл Густав Юнг символът е израз на онова, което е предусетено, но все още неразпознато, неизвестно и има мистичен или трансцедентен характер. Любовта е движещата сила на живота, чрез контакта с другия, в хода на преодоляването на междуличностните противоречия, тя дава най-голяма възможност за себеосъществяване. Тя е взаимно щедро себеотдаване, което активизира най-искрените, най-положителните морални, психологически, етични и интелектуални качества на човека. Съчетаването на двете представи в заглавието на стихосбирката „Сънят на любовта“, отвежда въображението в един несъществуващ свят на архетипове, мистичен, илюзорен, който обаче е неистово желан. Според Гастон Башлар поетическото въображение е своеобразно хранилище на пра-символи, което се разкрива пред нас по време на сън или в моменти на озарение, като определяща е атмосферата на бленуването, а не атмосферата на реалността (Гастон Башлар, „Поетика на пространството“, Народна култура, 1988 г.).

Книгата „Сънят на любовта“ съдържа 30 стихотворения, разпределени в два цикъла: „Сънят на любовта“ (19) и „Женски портрети“ (11), като ключово за целия сборник е първото стихотворение, озаглавено „Сън“. Текстът му съдържа елемент на сюжетност – в храма лирическият говорител е паднал на колене пред видението на жената, държаща цвете в ръцете си. Сцената е ситуирана в сърцето на храма – пред неговия олтар, аксиологиран чрез символиката на златото и мрамора. Олтарът, като микрокосмос и катализатор на свещеното, е знак за пречистването и освещаването на някакво същество, на извършване на свещенодействие спрямо него, подготвящо неговата инициация:

СЪН

Пред олтара, посред храма

Ти държеше цвет и пъпки,

И бе златно и бе мрамор

Под свещените ти стъпки.

Пред олтара, посред храма

Аз бях паднал на колене,

И бе злато, и бе мрамор

И под мене, и над мене.

…………………………

И желаех да целуна

Аз ръка ти белоснежна,

И челото бледолунно,

И устата – роза нежна.

„Мили, шепнеше над мене,

Не докосвай ми ръцете,

Аз съм сянка – призрак неин,

А духът ѝ – това цвете.“

Правописът и пунктуацията са съобразени с оригинала.

Образът на жената не е реално съществуващ в пространството на храма, тя е „сянка“, „призрак“, архетип на жена от миналото на лирическия говорител, който я обожествява чрез символиката на бялото: „цвете бяло“, „бледно чело“, „ръка белоснежна“, „чело бледолунно“. В древното си значение бялото е цветът на инициацията, на приобщаването към благодатта на преобразяването, то едновременно заслепява и пробужда разума, за да го надхвърли в акта на теофанията (богоявлението). На фона на плътно положения бял цвят е достатъчен единичният щрих на „устата – нежна роза“, за да придобие образът на любимата цялостност на нейното съвършенство, а видението ѝ да бъде възприето като мандала – завършен кръг на мистичния център. Извиканият образ в паметта и въображението на лирическия говорител, макар и само в един илюзорен, мистичен бленуван свят, намира своя дом в образа на шатър:

ШАТЪР

Мир под тихия покров

и прегръщане невинно!

Пир за двама: хляб и вино –

хляб е моята любов,

виното е грозд – сълза

от душата ми лоза…

Съдържанието на този кратък текст е неимоверно разширено чрез натрупаните в него образи-символи. В Евхаристията хлябът е духовна храна на безсмъртието, на познанието и инициацията, а лозата – райското дърво на живота. Именно тук, под лозата, двамата влюбени си устройват духовен пир, „пир за двама“ с хляб и вино, и под шатъра на небето – техен дом – се прегръщат „невинно“. Любимата е видяна като въплъщение на образа на Девата – светлина, която разкрива на своя избраник онази духовна форма, която в него е Новият Човек. Именно тя, Девата невинна, ще бъде негов пътеводител, за да го издигне към висините.

В три от стихотворенията в първия цикъл – „Тристан“, „Водни лилии“ и „Апостоли“ – образът на жената е идентифициран с лилията. Алегоричното значение на този образ присъства в творчеството на всички европейски поети-символисти. Поради белия си цвят, лилията е знак за чистота, невинност и девственост. В „Цветята“ на Стефан Маларме обаче тя носи и представи за опиянение на разума и сетивата, а в незавършената му поема „Иродиада“ образът на лилията, съчетан със символиката на водата и луната, се превръща във въплъщение на бурната любов, на сексуалното влечение.

Стихотворението „Тристан“ на Емануил Попдимитров интерпретира ирландската романтична легенда за трагичната любов на двама влюбени. Тристан означава „буен вятър“, смел, див, но и тъжен, роден от тъгата по древната богиня Изолда. Името Тристан се споменава в около 70 произведения, създадени между XII и XIV век. Това, което прави уникална легендата за Тристан и Изолда, е радикалното ѝ противопоставяне на естественото духовно привличане в любовта. При двамата герои тя е резултат от изпития любовен еликсир, който предопределя влечението между тях за цял живот, като в нейно име те са готови да пожертват семейството си, социалния си статус, материалното си благополучие, общественото признание. Връзката им обаче не е осветена чрез тайнството на брака и от нея няма ново поколение. Жизнената им драма преминава през много изпитания, но, преодолявайки ги, завършва по подобие на връзката Ромео – Жулиета: истински, пълноценно и заедно могат да бъдат единствено в смъртта. Легендата придобива различни интерпретации в пресъздадените върху сюжета ѝ нови художествени произведения. В стихотворението на Емануил Попдимитров връзката между двамата влюбени е представена като обречена още в първия стих:

ТРИСТАН

В любов безнадеждна и ледна

сърцето ми тъмно пламти.

В Ирландия лилия бледна

над ледни ливади цъфти.

По лилия – бледна жена –

сърцето ми тъмно тъгува,

а кораб под черни платна

към светла Ирландия плува.

По лилия – нежна жена –

сърцето ми тъмно тъгува,

но кораба с бели платна

към мене заветен не плува.

Там черни се веят, огромни

крилата на Смърт истукан.

Любовни победи не помни

Изолда… Горко ти, Тристан!

Стихотворението не само започва и завършва с представата за смъртта и мрака, но и масирано натрупва черния цвят като контрастен на лилията – жена: „сърцето тъмно пламти… тъмно тъгува“, редуванията в контраста бяло – черно на платната на кораба, персонификацията на Смъртта чрез изписването ѝ с главна буква и превръщането ѝ в истукан (идол, божество), което стои над всички и всичко, налага окончателно тезата за невъзможното сбъдване на тази любов в реалните измерения на битието.

В стихотворението „Водни лилии“ образът на лилията обединява двамата влюбени и създава от тях своеобразна общност чрез изместването на Аза – жена от обобщаващото Ний: „ний чезнем тихо под вълни в забрава“, „ний търсим долу, ден и нощ очи“, „с ръце си – мраморни богини – държим тук лампи сребърни“, а над двамата (снежни и нежни) „водни лилии цъфтят, …шептят, …мълвят“. Стихотворението напомня „Сенки“ на Пейо Яворов – докосването, сливането е невъзможно, защото страстите спят в „златни урни“ и независимо от това дали двамата вървят по „мъх зелен“ или „сред сребърни градини“, крайният резултат е един и същ – „напразно дирим…“.

Съвсем различна е интерпретацията на образа на лилията в стихотворението „Апостоли“, дори заглавието е изненадващо за общата тематична насоченост на книгата. Обичайно с думата „апостоли“ се назовават 12-те ученици на Иисус Христос, които след смъртта и възкресението му трябва да продължат неговата мисия сред хората за разпространяването на идеята за царството Божие. В това стихотворение, може би заради спецификата на апостолската мисия, най-осезаемо се усеща характерния за поезията на Попдимитров екзотизъм.

Надрастването на любовта, като интим на индивида, в името на някаква по-висша кауза или идея, свързана с любовта към човека въобще (универсалната, изконно заложената любов на човек към човека), е бавен и труден процес, който преминава през три фази на превъплъщение, за да може „лилията“ от образ на любимата жена да се превърне във факел и меч – символ на славата:

АПОСТОЛИ

По пясъци в пустинята вървехме

и жезли ний в ръцете си държехме,

и чудо – даде ни се знак велик;

те в лилии превърнаха се в миг.

По път, обрасъл с тръне, ний вървехме,

в ръце си бели лилии държехме

и ново чудо, знак се даде нам:

превърнаха се лилиите в плам.

По път – жарава огнена – вървехме,

пламтящи факли във ръце държехме

и знак последен даде ни се веч:

там всеки факел се превърна в меч.

Стихотворенията, включени в първия цикъл на книгата, представят любовта като идеализирано, но невъзможно за пълноценно изживяване чувство в границите на земното човешко съществуване, въпреки неговата сакралност, което е подсказано още в паратекста му с образа на съня. Финалните 5 творби – „Мъгли“, „Майски дъжд“, „Венец“ (с едно чудесно визуализиране на кръга чрез огледалната композиция), „Тайна и „Адажио“ – демонстрират удивителното умение на Емануил Попдимитров да си служи с художествени природни детайли за отразяване на човешки психологически и емоционални състояния. Любимата и в тях присъства като девствено видение, като дете, пред което лирическият говорител благоговее, издигайки в култ неговата серафична чистота, а силата на мъжкия копнеж по него е поднесена имплицитно:

Дъжд в полята благодатен

секна мигом, отлете,

цвят се с цвят целува златен,

както с тебе аз, дете!

„Майски дъжд“

Пълнотата на чувството, неговата многобагреност като отношения между мъж и жена, е постижима единствено чрез езика на Космоса – музиката:

Привет! по звездите в нощта непрогледна

Не ще ми отправиш привет!

Проплаква цигулка мелодия бледна,

Мелодия мила в ответ.

„Адажио“

Правописът и пунктуацията са съобразени с оригинала.

Знаем, че колкото и определения за природата и същността на любовта да бъдат дадени, тя ще си остане енигма. Според биолозите тя е своеобразен вид жажда и глад, предизвикан от увеличеното произвеждане на хормони, под чието въздействие мозъкът секретира вещества, подобни на амфетамините. Според философите – тя е нагласа, ориентация на характера, а не само чувство, защото чувството рано или късно умира, а при нея е налице дълготрайна привързаност. Ерих Фром счита, че любовта е решение, оценка и обещание, усещане за пълнота на живота, че тя е изкуство също като живота. Библията твърди, че „любовта е търпелива, любовта е мила, не завижда, не се хвали, не се гордее…“ (Коринтяни 13), но и че „любовта е толкова силна, колкото смъртта“ (Песен на Соломон 8:6). В изкуството поезия енигматичната същност на любовта не може да бъде разкрита по друг начин, освен със средствата на символи, чиито тайнствени магични знаци въздействат върху човешкото подсъзнание, активизират въображението и предизвикват емоционални реакции, съчетаващи памет и чувство.

Представата за любовта и любимата в поетичния свят на цикъла „Женски портрети“ от „Сънят на любовта“ на Емануил Попдимитров е едновременно индивидуализирана (чрез поредицата женски имена в паратекста на творбите) и типизирана, защото всяка една от тях внася свой щрих в обобщения образ на жената. Независимо от това какво име носи и с какви асоциации се вписва в културната памет на читателя (Лаура с невъзможната любов на Франческо Петрарка към Мадона Лаура; Клеопатра, владетелката на Египет, любима на Юлий Цезар и Марк Антоний или Ема Удхаус, героинята на Джейн Остин в едноименния ѝ роман), тя винаги е обвързана с миналото на лирическия говорител, като причините за раздялата имат различни характеристики – общо детство и различни пътища в живота след това, смърт, превърнала обекта на любовното чувство в „невеста божия“, или просто географска дистанция – „Витоша тъмна“ и „Модрите Алпи“:

ЕМА

Сънувах град от стари, стари времена,

шумят квадриги в улици гранитни

и с дълги копия, пламтящи в светлина,

вървят мъже в одежди първобитни.

И двуколесница с огромни колела –

от дъбов щит, с напречни златни шини –

лети след зли коне, повдигнали чела.

Тъй нявга – преди хиляди години –

вървяхме с тебе; надалеч градини

цъфтяха с вечни непознати дървеса,

и „ку-ку“ чуваше се тихичко гласа

на птица… Моя златен шлем държеше ти

на розов скут. Изпуснах сребърни юзди

и вгледан в тебе – годеница и дете! –

аз тихо шепнех: любиш ли ме, Ема?

Свенливо там с игла по шлема

изрязваше ти нежно Е и Е –

две букви в двете наши имена…

Сънувах град от стари, стари времена.

Сънят за този „град от стари, стари времена“ в „Ема“ придобива вида на „някакъв шумен и стар булевард“ в „Ирен“, на „цвят благороден от моето детство“ в „Ефросина“, на „тайнствен коледен сън“ в „Кристен“, на „скалите на някакъв приказен край“ в „Рибарка“, на „екстазния сън на нощта“ в „Клеопатра“. Всички лирически видения на поета са обединени от представата за безвъзвратното далечно минало и, освещавайки с благодарност всяка една от тях със светостта на спомена, с който са обогатили живота му, той ги издига на вечния пиедестал като небесни невести чрез парадокса – смъртта обезсмъртява.

Такава е любовта при Емануил Попдимитров. Тя, по думите на Васил Пундев е „спокойна, обезплътена“, тя „свързва със звездите и нейният блян излъчва свежестта на очакването или скръбта на спомените“. Тя е „топла пролетна струя, широка и непорочна…“ (Васил Пундев, „Свят на бляновете“, 1930 г.)