СЪДБАТА Е РЕКА ВЪВ ВРЕМЕТО…

Георги НИКОЛОВ

 

От две части – „Ако този ден липсваше от календара“ и „Животът е пяна от сън“, е изграден наскоро преведения у нас сборник с разкази „Разноплеменни любовници“ на кипърския писател Христос Хаджипапас, С., изд. „Балкани“, 2020 г.  Преди това у нас романът му “В окото на змията” е публикуван през 2003 г. от същото издателство в поредицата “Балканска библиотека”, заедно с други значими балкански автори. Много негови разкази са публикувани в български списания и вестници. Заедно със съпругата си Василка Петрова-Хаджипапа превеждат от български поезия, проза и театър…

Както винаги, и тази книга на Христос черпи темите си от реалността. В първата част дишат, като философски и емоционален фон, събития от новата история на Кипър: турският десант от 20 юли 1974 г., предизвикан от опитите на местни националисти за присъединяване на острова към Гърция, основаването на Севернокипърската турска република, разделяне на окупираните територии с т.н. „зелена линия“ и пр. Пред погледа на българския читател отново оживяват редица понятия, като ЕОКА – въоръжена организация на кипърските гърци, ЕОКА – В, ТМТ – турско-кипърска терористична организация и Еносис… Възраждат се имената на архиепископ Макариос III – пръв президент на Република Кипър, на политика Рауф Денкташ, на писателя Азиз Несин – турски писател с леви убеждения и не случайно, макар и бегло – на апостол Варнава. На дневен ред е въпросът за мирното съвместно съществуване на двете общности – гръцка и турска; на преселението на хиляди хора от родните им места по чужди краища; на опитите за асимилация и взаимно преливане на култури във време на противопоставяне и явни политически пристрастия. На този реален, тътнещ фон шестват героите на Христос Хаджипапас – обикновени люде, поставени в неестествена и често пъти екстремална за тях обстановка. Но и в нея господстват любовта, взаимното уважение на човеците от различни религии и етноси, опитите на доброто да доминира над явното зло, което дрънкането на оръжия носи. А разделението на „наши“ и „ваши“ подбужда към размисъл как ще се живее по-нататък и завинаги ли се установява това мъчително и странно положение. Затова „откъснати от години от своя край, с отварянето на блокадите на пътищата през две хиляди и трета година, двайсет и девет години след нахлуването, кипърски гърци и кипърски турци преминавахме като луди от едната страна на другата, за да се докоснем до родината от сънищата си, да открием изгубения рай. И същевременно – всеки от нас да „осинови“ по един кипърски турчин, а онези от другата страна, предполагам – по един грък, в знак на това, че ни е дошъл акълът, дошло е времето и отново сме готови да се върнем… в старата, красива и необикновена родина.“

Именно съдбата на родината е движещият мотив за разказите в тази първа част на книгата. А нейни изповедници, освен авторът, са и неговите герои – типажи, несъмнено наблюдавани от натура. Привидно незабележими в делника, но всеки от тях носещ идеята за мирно съществуване, благодатен труд и право на лично самоопределение. Те също могат да бъдат добри и лоши. В цялата галерия от персонажи в разказите, преливащи се тематично един в друг и създаващи впечатлението за съвременен епос, шестват приятелят Осман, повествователят Ерол, кръвникът-фанатик Юсуф, желаната Алеф, Лудия Йоркис и редица още имена. Действията на които, сякаш цветни камъчета, допълват общата разнородна мозайка на времето, в което съществуват, борят се за оцеляване и мечтаят. За какво? Всеки от тях си има свой отговор – не винаги избистрен и съобразен с действителността, но пък откровен и подкупващо доверчив в диалога между твореца и читателите. Смело можем да твърдим, че тази първа част на книгата носи, втъкани между редовете, древните скрижали за добротворство и хармония между нас, където и да се намираме, с каквото и да се занимаваме. Може би най-знаменателният сред тях: „Не убивай“, никога няма да загуби своята актуалност, докато на света има войни, ламтежи за власт и доминация на човек над човека, мимолетни политически пристрастия и робуващи на завоевателните им цели случайни апологети. Апелът на Христос Хаджипапас е ясен и конкретен – да няма войни и заграбване на чужди територии; на сломени надежди и разбити очаквания. Защото бъдещето трябва да бъде далеч по-светло и оптимистично; по-цивилизовано и хуманно в цялата неизбродност на това понятие, което понякога, или много често, не осъзнаваме или не искаме да разберем…

Докато втората част – „Животът е пяна от сън“, разглежда екзистенциалната картина на едно съвремие, в което отделната личност е и двигател на битието, и негова малка съставна част. Ярък психолог, авторът поставя героите си в привидно обикновени ситуации, на каквито сме свидетели и самите ние. Те са изтъкани от самота и от чувството за наближаващата старост, или търсят любовта – платонична или чувствено-еротична, или пък са поставени пред изпитание от нечакано злощастие, както е в разказа „Двамата, които препускаха като коне“. Няма да сгрешим, ако кажем, че всички разкази в тази част, особено „Илюзията в литературата или революционното пикаене“, „Билетът“, „Отглеждащият кактуси“, „Продуктивна любов“, а и останалите, са еманация на човешката същност. На нейния непрестанно менящ се, многообразен и все пак устойчиво един и същ образ на душевните терзания, които съвременникът изповядва. На дълбокото философско вникване за смисъла на живота, и има ли той наистина конкретен смисъл, или просто се подчиняваме на биологичните закони, неумолимо закодирани в нас. Но тогава защо сме на Земята и защо се раждаме? Нима само за да умрем след определената ни броеница от години? Или всеки е благословен с каузата да сътвори нещо, полезно за околните и за обществото, без да съзнава това. Често героите на Хаджипапас са самотни, дори в присъствието на близки и познати. Те изповядват самопознанието, чрез което по-късно комуникират с околния свят и неговите неочаквани предизвикателства. Прекланят се пред градацията на моралните закони, вечни като самата вселена, без да им е чужд и грехът – бил той плътски, или сторен само чрез мисълта. Цивилизацията е изгладила „грапавините“ на тленната ни същност, но не е измила от нас прастария атавизъм, още тлеещ в душите ни. Който нерядко ни кара да се опълчим на околните, за да изтрием от съзнанието си собствената си неувереност, че с действията си към ближния сме постъпили правилно, или пък не… Всеки от героите в „Животът е пяна от сън“ носи в мислите и действията си собствено послание: за светлината и мрака в постъпките ни; за съществуването и за ясните цели в него; за търсената и чакана интимност, на която трябва да се отговори подобаващо; за самотата и правото да се дистанцираш от останалите люде, защото емпатията помежду ви вече не съществува. Много са предизвикателствата пред читателя, които авторът поставя с разказите и във втората част на сборника. Но те се обединяват в разнопосочните отговори пред трудния въпрос, сякаш основен за съвремието ни: доколко човек се променя в динамиката на модерността и доколко си остава един и същ дълбоко в себе си. В стремленията си, постъпките си и делата, чрез които очаква да бъде запомнен, когато сам той вече не е сред живите. Човешкото в човека търси, открива и ни го показва Христос Хаджипапас и ние сме съгласни с него, че бързайки към бъдещото време, нерядко още не сме скъсали с миналото; с неговите рамки, закони, схващания, суеверия и мотивационни решения. Разказите всъщност се обединяват в цветна художествена галерия на личността като такава. На нейната душевност – твърда или лесно ранима, всеотдаваща се на ближния, или свита в юмрук, открита към делника, от който черпи сили и мъдрост, или загърбила го в неосъзната себичност. По редовете шества Човекът добър и лош, усмихнат, или ядно присвил вежди, готов да дарява любов, или да я приеме с открити поглед и сърце. А цялата част е модел на модерната философско-психологическа проза, точно съответстваща на търсенията на днешния читател – да открие себе си в споделеното по страниците и да намери верен отговор на дилемите, които го терзаят.

Смело можем да твърдим, че с „Разноплеменни любовници“ Христос Хаджипапас надгражда създаденото до сега от него, а то не е никак малко, и приятно изненадва българската си аудитория. Сигурен съм, че книгата ще бъде оценена по достойнство от хората на различни възрасти, търсещи нови послания в потока на преводната литература у нас. И ще бъде желан гост в домашната библиотека, а това е най-вярната награда за всеки автор, нали?..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post 90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЪРВАН СТЕФАНОВ
Next post ПОЕМАТА „БАЛКАНСКА ЕЛЕГИЯ“ ОТ ПЕТЪР АНАСТАСОВ