Анжела ДИМЧЕВА
Ангел Симеонов, „Душата ми” (Стихове и песни), изд. „Български писател”, 2018
Колебанията, възходите и паденията на душата са били обект на изкуството от най-древни времена. Какво обаче се случва днес? Поетическото изкуство на 21 век все повече залага на екстравагандното, на естетическата непроницаемост, на моралната деформация – като форма, стряскаща стилистика и абстрактно-неразгадаеми послания. Естетиката на грозното, разцъфтяла в европейското изкуство в епохата на експресионизма и впоследствие преминала като задължителен елемент в сюрреалистичните произведения, се трансформира в края на 20 век в деконструктивизма и неговите аморфни форми. Под логото за „смяна на приоритетите” постмодернизмът въведе мултикултурализма като доминанта в различните видове изкуство. Чрез иронична дистанция и отявлен нихилизъм започна война с националната идентичност – оттук вече лавината на гротескното поругаване на етическите категории нямаше как да бъде спряна.
За съжаление този световен литературен тренд засегна и България. Издават се стихосбирки и се възвеличават автори, чиито текстове са откровена порнография, пародия на национални светини или пък т. нар. „творби” са изградени на принципа на потока на съзнанието – струпване на случайни, несвързани логически образи. След прочита на подобна книга обикновено читателят не е запомнил нито един стих, останал е с отровено съзнание, а хаотичните мисли на автора (ако изобщо са изведени подобни!) го хвърлят в недоумение…
От друга страна, чалга културата у нас съсипа вътрешноприсъщите естетически критерии, които народът ни беше култивирал през последните 100 години. Линията на елегичното, просветлено, романтично и драматично песенно творчество започна да изчезва – особено това се отнася за текстовете на популярните песни, които достигнаха апогея на профанизирането си – карикатурното и просташкото, долнопробно-еротичното звучене стана модерно. В новия век все по-рядко могат да се чуят в ефир брилянтните поетични текстове на П. Яворов, Д. Дебелянов, Ат. Далчев, К. Донков, Д. Дамянов, П. Матев, Е. Евтимов, М. Петкова… Новите поколения знаят имената и песните на чалга-звездите, познават класиците на българската поезия само откъслечно – от задължителните учебни програми, а за популярните ни изпълнители и композитори от 70-те и 80-те години почти не са чували. Много от талантливите ни съвременни поети са неглижирани от композиторите, обслужващи рап, хип-хоп и силиконовото поп-фолк поколение.
Затова бях учудена да науча, че над 30 песни по стихове на поета Ангел Симеонов са написани през последните години от проф. Георги Костов и Росалин Наков, а изпълнението им е поверено на такива знакови имена като Йорданка Христова, Маргарита Хранова, Васил Петров, Орлин Горанов, дует „Ритон”, Силвия Кацарова, Панайот Панайотов, Теди Кацарова и Миро, Милица Божинова и др. Очевидно интелигентната публика у нас има нужда от хармоничното и облагородяващо звучене под формата на съвременен шансон, който да не тероризира съзнанието, да не извиква първичното у индивида, а да култивира изящество на дълбочинно ниво: в емоционалните, психически и социално обусловени пластове на отделната личност. А това би могло да се реализира чрез достъпно текстово послание – една изчистена от груб език поезия, чрез елегантни метафорични послания и искреност на лирическия говорител.
Антологичната стихосбирка „Душата ми” впечатлява всеки, който я разгърне: почеркът на акад. Светлин Русев е достатъчно разпознаваем в корицата, за която е използван портрет на Ангел Симеонов. Великолепното дизайнерско решение с цветни илюстрации на Любен Диманов допълва атмосферата на лирическия водопад – една мека артистична душевност ляга в съзнанието на четящия. Стиховете тук са естествена канава за мелодия – с негата, носталгичността, вглъбената мечтателност, синкопите тишина, приглушените залези и звънливи утрини, чиито щрихи изграждат една въздействаща пейзажност:
Счупил тежките окови
на нощ дълбока, безнадеждна,
иззад облаци оловни
изгревът във миг проглежда.
(„Ден се ражда”)
Стиховете на Ангел Симеонов не ни стряскат с някаква парадоксална образност или с екстремно заявени емоции. Дори когато обговарят трагични състояния, те не са заявени с драматичен апломб. По-скоро от тях струи плавна одухотвореност, едно вътрешно прозрение за стойността на заобикалящия ни свят, за преследването на мечтата, за собствената греховност и безразличието на обществото. Въздействието се осъществява чрез постепенно наслагване на повтарящи се символи, в които подтекстът се мени – от измеренията на красотата през различните тълкувания на свободата до гнева към предателите и презрението към самозабравилите се управници.
Тематичните полета обхващат няколко основни мотива: жената, любовта, словото, изпитанието, вярата, времето, изкуството, самотата, мечтанието. Тези лайтмотиви се претворяват чрез инварианти в подтеми, реализирани в благодатната атмосфера на пейзажната геометрия, която възвисява духа и приземява страстта. Имам усещането, че Ангел Симеонов е изразител на максимата, изречена преди две десетилетия от Юлия Кръстева: „Всяка живопис трябва да бъде чута”. Как я „чува” поетът? Неговите стихове следват извивките на напластеното в съзнанието му преклонение пред изобразителното изкуство – хиляди фрески от стотици художници, които населяват личното му пространство, по някакъв начин проникват чрез словесно-музикалните вибрации и стават очевидни: те са и реални, и въображаеми видения, и фантазност, очакване или безсъние…
Вървиш из спомени забравени,
а листопадът тихо гасне
и в есенния дъжд удавени
мълчат дърветата безгласни…
(„Енигма”)
Читателят се отпуска в люлката на тази поезия, той вярва, че поетът е видял как „есен мина хвърковата”, „бурята развява грива”, а „сред клоните трептеше бриз и с омагьосани клавиши притихваше в балада – лист по лист…”. Без да го търси съзнателно, лирическият субект в кратките безсюжетни стихотворения съумява да изрисува един оригинален цветен сън, където тъжната смокиня играе ролята на монахиня, сключила в молитвен транс клони над влюбените. Не по-малка роля е поверена на изгрева: ще го видим в различни превъплъщения – зората догаря като восъчна свещ, „прикапва росна ранина” или „изгрев тих с крила от вятър злато рее”.
Чашата на поезията не би могла да побере „празната чаша на живота”, но дори само сянката на любимата жена е достатъчна, за да върне магията на пълнотата и смисъла на битието. Такива са посланията в поезията на Ангел Симеонов. Тук ще се докоснем до незавидната участ на хора от различни прослойки: артисти, поети, скитници… Ще ни прониже Яворовият копнеж („Утро в града”, „Утрото на любовта”) и Дебеляновата тъга („Вечер в града”, „Остаряла любов”), плачът на Смирненски за бедните и нещастните, скитащи по негостоприемните улици на големия град – сякаш не са минали сто години.
Критическото социално перо на Ангел Симеонов не е прикрито зад мъгляви метафори: финалът на книгата събира на едно място контрастните тези „Мечтата на депутата” и „Мечтата на скитника”, демаскира краха на надеждите, които българинът крепеше в душата си три десетилетия („Ретроспекция”, „По-добре да се напия”, „Между добро и зло”, „Преходът”), но последното стихотворение е своеобразна поанта на цялостното звучене в книгата. Защото дори най-нежната симфония се обезсмисля, ако няма небесен гръм, който да разтърси лунната летаргия на този безчовечен свят. Ангел Симеонов има само един избор – неговата психическа защита е в отстояване на моралната истина, в хуманистичната роля на изкуството. Заявил го е съвсем ясно в „Безсмъртие”:
Душата ми е пламък,
а тялото от восък се топи…
Но аз съм свещ от камък –
свещ, която не гори…
Новият век изправи пред нацията ни препятствия от всякакъв характер. Но най-зловещата деформация е в естетическото принизяване, в липсата на критерии за стойността на културния продукт, в манипулацията на общественото мнение от страна на медиите и социалните мрежи. Нищо обаче не би могло да унищожи нежната ярост на поетическия изказ и волята за промяна, които притежават поети като Ангел Симеонов. Нека отворим сърцата си за неговото слово, за песенния поклон към родината, човека и природата, създаден от таланта му.
