Интервю на Георги Н. Николов със Здравка Владова-Момчева, Англия

 

 

Госпожо Момчева, свидетели сме как Интернет все повече измества печатната творба. С непрестанното развитие на информационните технологии ще се превърне ли тя в скъпо хоби за малцина?

Интернет измества не само печатната творба, но и начина на мислене и живот на съвременното човечество. В глобалното виртуално пространство се размиват граници, културни задръжки, заличават се критерии и изобщо там може да се намери от всичко по много. Този световен виртуален калейдоскоп обаче, не откроява стойностното от пошлостта, таланта от бездарността. Нещата са сведени до поток от информация, който настъпателно замества и литературата, като част от леснодостъпната световна комуникация. В този смисъл печатните творби за мнозина се оказват старомодни и даже ненужни аксесоари. Нещо повече, някои хора смятат, че е въпрос на време те да изчезнат, подобно писмата, които някога получавахме по пощата. Напълно е възможно в бъдеще печатните книги да се окажат предмети на елитарно възхищение, достъпни само за ценители на класическата читателска наслада.

 

С какво книжният и електронният варианти взаимно си противоречат?

С това, че „ръкописите не горят“, както гениално е прозрял писателят Михаил Булгаков. За електронния вариант е достатъчно само да се натисне бутонът „delete“.

 

Какви нови пътища трябва да потърси книгата, за да оцелее в познатия ни традиционен вариант? Какво бихте препоръчали Вие?

Да не се променя. Традиционната книга винаги е била и ще бъде издавана за традиционалисти. За оня тип хора, които предпочитат не „телевизорното“ възприятие на текста от компютъра, а доброто старо удовлетворение от четенето с книга в ръка. От контакта с автора насаме, без усещането, че трябва да делиш удоволствието от хубавата книга он-лайн, със стотици други читатели, втренчени в малкия екран за поредната серия сапунена информация.

 

През вододелната за България 1989 година старата нравствена ценностна система рухна, а нова за обществото не бе изградена. Това означава сериозен духовен вакуум и инвазия на съмнителни интелектуални примери. Могат ли авторите да запълнят тази празнина и как?

Към старата максима, че „красотата ще спаси света“, бих добавила, „само ако той иска да бъде спасен“. Това осъвременяване на класическата мъдрост, според мен, е необходимо, за да отговоря изчерпателно на Вашия въпрос. А той, за съжаление, се отнася вече до вътрешната, абсолютно индувидуална потребност на дадена личност, която няма шанса да се опре на изградена ценностна система. В този смисъл „съмнителните интелектуални примери“, заедно със стойностните литературни образци, уви, имат равен шанс да се харесват на разнородната, разединена във вкусовете и критериите си читателска аудитория. Много автори се поддават на масовата еднодневна инвазия, запленени от желание за евтина популярност. И я постигат, като плащат с цената на похабения си талант. Други, хм, просто остават верни на идеята, че истинското изкуство е елитарно. И тогава определено говорим за културно малцинство, което е изправено пред дилемата да отстоява принципите си по единствения възможен начин – като сътворява качествена литература.

Съвременният свят определено не е склонен да се превъзпитава чрез духовност, а по-скоро предпочита да оцелява, докато се забавлява. В тази ситуация авторите правят каквото могат, според собствените си разбирания за морал (ако имат такъв) и творчество.

 

Как изглежда отстрани, според Вас, съвременната българска литература? Има ли своя ясна физиономичност или се люшка между традиционализъм, неясен модернизъм и случайни творчески хрумвания ?

Съвременната българска литература в момента ми прилича на библейския хаос в стадий на пред-сътворение. Което не е толкова обезкуражаващо, защото сред отпадъците на многобройните експерименти винаги има устойчиви кълнове, които ще се спасят, въпреки всичко.

 

Ако имате възможност, кои черти на литературата ни днес бихте изчистили и какво бихте добавили към нея ? Защо?

И да имах възможност, не бих се наела да прекроявам която и да е литература. Това е Божествена задача, непосилна за едно човешко същество. Както сами се уверихме, в близкото минало на подобно „велико“ начинание беше способен само един тоталитарен режим, който извиси едни, за сметка на други автори, не по-малко българи от именитите си сънародници. Вие сам отлично знаете, какво имам предвид и как до ден днешен писателите и поетите, живеещи зад граница са в позиция на далечни роднини спрямо собствената си нехаеща страна. Но, ако имам възможност да бъда чута от някого, бих апелирала горещо против унищожаването на нашия невероятно богат, багрен, уникален език. Бих настоявала за стил на изказа, независимо каква е темата на една творба. Защото вярвам, че дори пошлостта може да бъде разказана въздействащо, стига само авторът да е духовно грамотен. А духовната грамотност е отвъд всяко образование. Нея или я имаш, или не.

 

Вие имате сериозни критерии за сравнимост между българския литературно-творчески процес и този по света. Според тях може ли литературният процес у нас да се определи отчасти и като „световен“? Или продължава да се радва на познатата ни регионална делничност?

Повярвайте, малко българска регионална делничност би зарадвала много наситената ми със световност душа. А иначе, да, с въздишка се съгласявам, че процесите в световната и нашата, обезличаваща се литература, са неизбежно идентични. Но се губи лицето, аромата, самобитността. Иска ми се отново да осъвременя с перифраза едно изказване на покойния професор Тончо Жечев като кажа, че литературата изобщо, днес е отникъде. Много ми се иска, като чета едно произведение да кажа, че то е отнякъде, независимо къде… Нека само да има корен и произход. Пък ако ще и да е регионално-делничен.

 

В книгите Ви, без да се дистанцирате от негативните моменти, струи чиста обич към България. И анализирате въпроса да бъдем или да не бъдем българи – особено в „Посвещения“ и не само там. Каква творба бихте искали да ни посветите, с която да ни събудите като нация? Защото сега сме заразени с летаргия, независимо от гръмки медийни твърдения за обратното ?

Аз съм посветила на народа си такава творба. Тя е „Песента на Орфей“ от стихосбирката „Тракийско съкровище“, която впрочем, спечели първото място на международния конкурс в Канада именно със самобитността си. А тя, нашата, българска самобитност се крие именно в невероятната ни устойчивост като народ. Вярвам, че подобно на митичния Орфей и ние, българите, сме способни на безкрайно възраждане:

 

„С тракийски ритми в хоровод, мълчанието се взривява.

Орфей съм аз, един народ… Възраждам се… и ви спасявам!“

 

Та, за каква летаргия ме питахте?

 

Възможно ли е в идейно-естетически аспект да бъдат сдобрени минало, трудно настояще и неясно бъдеще? Какви трябва да бъдат като личности творците, за да решат тази художествена задача?

Да! Тези три измерения на човешкото съществуване могат да бъдат сдобрени, именно поради факта, че са трудни! За преосмисляне, за справяне, за предвиждане. И за съществуване – тялом и духом – за всички онези, които са били преди нас, са с нас сега и ще ни продължат във времето. В осмислянето на едно такова „сдобряване“ виждам надежда за цялостност на литературния процес, който в момента унило се разпада. А колкото до творците, те по-скоро трябва да са съмишленици с обща цел и свой път за постигането й. Така, с различието на гледните точки, с раздвижването на духовните им обективи, би се разкрило многообразието на живота.

 

Имате ли свой интелектуален водител – автор от световната литература? А в българската ?

Позволете да започна с българската литература, към която съм вродено пристрастна. Световната, съжалявам ако Ви разочаровам, ме вълнува по-малко. Ботев е моят духовен баща, началото, което ще остане с мене до края. С него винаги мога да разговарям. Това е „тайната“ на моето преклонение пред този гений. Колкото до другия Ви въпрос – Казандзакис е интелектуалният ми спътник. Обичам да скитам из неговата проза. Тя е едно земно селение на божественото просветление за Човека като дух и материя.

 

Не считате ли, че българските класици – Вазов, Ботев, Каравелов, Славейков, Константин Величков и пр., са безнадеждно „овехтели“ и читателят не ги приема? Нито се интересува от историческите предпоставки, в които са писани техните творби?

Отново ще се обърна към думи от професор Тончо Жечев. В друг контекст той говореше за „хора – мостове“, които имат дарбата да осъществяват комуникация между поколения с различен манталитет. Именно такива благословени свише преводачи на класиците ни са нужни днес, за да не изгубим връзката с тях и времето, в което са творили. Защото уроците от историята са записани и в литературата. Ако сме неспособни да ги „преговаряме“ с нашите деца, ще се изгубим като идентичност. Просто ще обезсмислим настоящето и бъдещето си, ако се откажем от своето минало.

 

Вие преподавате в българско училище в Лондон и имате конкретни наблюдения върху диаспората. Различават ли се нашите сънародници от Алековия герой днес и с какви черти могат да бъдат нарисувани в съвременните литературни творби?

 Както и по Алеково време, нашите сънародници са много по-различни от прочутия му герой, който, уви, постоянно бива налаган като „национален“. След 11 години живот във Великобритания, смея да твърдя, че задграничният българин е спечелил уважението ми с това, че се е съхранил като манталитет, уважение към образованието по роден език и спазване на изконните ни традиции. По-българин от българите у дома! А като добавим и неумиращата му виталност, милосърдие и умение да оцелява, ще оформим портрета на един добър и умен човек. По-практичен понякога, но зареден с любов към живота и към дома, към своята малка България, която винаги отвоюва от света. Такъв е българинът, за който пиша и в своите материали за вестник „БГ БЕН“, Лондон, с много симпатия, смях, или сълзи.

 

Как определяте „ранния“ етап в съзнанието си, когато подготвяте нова творба и тя още не е върху белия лист? Емоционален, мисловно – разсъдъчен, съзерцателен, очакващ идеята да кристализира сама с времето?

Спонтанен! Моят творчески процес е спонтанен. Винаги съм писала на прима виста, с много малко поправки, без мъки на перото и огромна любов към словото, на което напълно се доверявам. Възприемам текста като прозрение, независимо от темата, а не като съчинение по поставено заглавие. Звучи нескромно, но е самата истина.

 

Двете лица – на човек и на поет при Вас допълват ли се взаимно, или всяко съществува в свое интелектуално измерение?

Имам само едно лице и то е триизмерно – човек, поет и писател. Аз съм себе си и в писаното, и в изговореното слово. Защото думите не бива да се прахосват. Никога не забравям това.

 

Какво послание искате да отправите към читателите у нас и в чужбина? Ще настъпи ли момент, когато творчеството Ви постепенно ще прекъсне българския си корен , за да добие своя наднационална физиономичност?

 Пожелавам на читателите в България и чужбина да обичат стойностната литература, да не занемаряват душите си и да търсят словото като спасение. Само тогава може да се усети истинската му сила. Останалото е злободневие, облепено с мъртви думи. Колкото до втория Ви въпрос, ще кажа, че постепенно прекъсване на корени няма. Човек или ги отсича, поради личен избор, или черпи живителни сокове от тях до края на дните си. Категорично вярвам, че оставайки национален, един автор може да бъде и наднационален. Спомнете си Димитър Димов. Мислете по този начин и за мен. България е в кръвта ми, светът е мястото, където я пренасям.

 

Кой е любимият Ви лирически герой и с какво именно? Уязвим ли е от тегобите на делника, или създателката му го закриля?

Орфей! Съжалявам, че се повтарям, но това е героят с неумиращата, кръговратна виталност, който ми дава сили да продължавам напред, закриля ме в делника и ме учи да се възраждам въпреки тегобите на ежедневието. Героите са по-силни от своите автори. Все пак на тях, на героите, е отредено нетленно дълголетие.

 

Кой е любимият Ви авторски стих? И коя написана от Вас книга Ви е най-скъпа?

 Любимото ми авторско стихотворение е „Поезия“ от стихосбирката „Посвещения“. Типично за начина ми на писане това е неразчленяем текст, не бих го сегментирала в стихове, мога само цялостно да го цитирам :

 

ПОЕЗИЯ

 

От лоното на предхристова плът,

отвъд черупката на праведния смисъл,

сълза от мляко в майчината гръд,

безмълвен стон от неродена мисъл.

И адската тъга след любовта,

и вярата, потъпкала копнежа,

жестока, ненаситна красота,

неуловима като скрежна мрежа.

Пророчество, заточено във стих,

обяздена, отчаяна стихия,

предание, пригвоздено във щрих,

таворска светлина след исихия.

И дух, разпънат в православен кръст,

езичество в пра-спомени греховни,

и моята земя във шепа пръст –

сурова, недолюбена, безсловна.

И още, пепел над приспана страст,

и чувства като лилийни вампири

към онзи мъж, чиято нежна власт,

нашепва ми, че още не умирам.

Че думи във орфическо хоро

горят ме като пясъци в пустиня.

Не ме напускай, огнено перо!

Ти, моя кръв, поезия! Светиня!

 

Обичам всичките си книги.

 

Към какви тематични търсения ще са насочени бъдещите ви авторски начинания?

Към всичко, което може да се изрази в слово и да развълнува някого.

 

Ще четем ли скоро Ваша белетристична книга?

 Да! Но няма да е скоро, защото този път искам да съм в България, за да следя процеса на издаването й. Имам много възражения, относно „почтеността“, с която се подхожда към един авторски проект от страна на издателите, не само в България, но и в чужбина.

 

Какво ще пожелаете на младите автори, сега тръгващи в руслото на литературната одисея?

Да намерят себе си, да отбягват имитациите, да не си създават литературни кумири.

 

А на читателите и приятелите си у нас, в Англия и по света?

Благодаря, че ви има! Говорете, четете, пишете и обичайте българския език!