Страхил Алексиев е роден на 01.05.1949 г. в с.Глоговица, община Трън, Пернишко. Завършва гимназията в гр.Трън и Юридическия факултет при Софийски университет. От 1990 г. работи неизменно като адвокат. Дългогодишен сътрудник на вестниците „Нов живот“ и „Родопи“. Автор е на книгите: „Есента на един следовател“, представляваща криминален разказ на работата на автора като следовател, а втората, озаглавена „Нели, 41 щастливи години“, е посветена на живота и кончината на любимата съпруга на Алексиев Нели. Предстои да излезе неговата автобиографична книга „Завинаги трънчанин“. С особен успех се ползват късите разкази на адвоката-писател.С два от тях той спечели първа награда на Националния конкурс «Аз имам дарба» – 2025. Страхил Алексиев е член на Конфедерация на българските писатели.
ВРАБЧЕТА
Бяха се заселили под стряхата на къщата му преди известно време. Сутрин рано коментираха нещо помежду си оживено, но сговорчиво, без да се надвикват. Сигурно им бе удобно и уютно избраното място, а и бяха свикнали вече с присъствието му и не се плашеха особено. В един съботен ден реши да ги нахрани. Взе малко жито в шепата си, отвори прозореца на терасата и подаде ръката си навън. Изгладнелите врабчета веднага забелязаха лакомството и зачуруликаха, чудейки се как да се докопат до зърното. Той не шаваше, стоеше като жива статуя и търпеливо чакаше.
Една от птичките, явно по-смела от останалите, кацна на сателитната антена, въртейки се като пумпал на всички страни. Поглеждаше към житото ту с едното, ту с другото си око. А бе толкова близо, нямаше и метър. Най-накрая се престраши, гладът надделя над предпазливостта му, хвръкна пъргаво и кацна до ръката му. Огледа се отново, перушината му се надигна, беше като настръхнало и, без повече да мисли, скочи с малките си крачета в ръката му и лакомо закълва житните зрънца. На няколко пъти се отдалечаваше, но след миг пак се връщаше и продължаваше да кълве. Когато бе погълнато и последното зрънце, врабецът се стрелна под керемидите и той чу как започна да обяснява на останалите какво е станало.
На следващата сутрин отново поднесе жито и зачака. Приятелят му скоро се появи, но бе следван от женска, по светла и по-дребничка. Смелчагата повтори упражнението като не преставаше да обяснява с гърлен звук на партньорката си, че няма нищо страшно. Отново се настани в шепата му като зовеше женската, която също се престраши. Двете врабчета набързо изкълваха житото, и доволни се оттеглиха в гнездото си.
Птичките до такава степен свикнаха с него, че почти не изпитваха никакво притеснение и чакаха с нетърпение появяването му. Не мина и месец, и той забеляза, че двете врабчета се редуват. Досети се какво е станало и му беше приятно и мило, радваше са на семейството, което скоро щеше да се увеличи.
Когато малките се излюпиха, родителите почистиха черупките от яйчицата като ги изхвърлиха извън гнездото и те нападаха по плочника. Той ги смете и се заслуша в гласчетата на голишарчетата. По броя на черупките прецени, че са се излюпили пет пиленца.
След 15 дни малките, все още с жълто на човчиците си, започнаха да правят първите си пробни полети и след още два дена всички те напуснаха гнездото, и всяко от тях тръгна да дири късмета си по широкия свят.
Родителите им бяха изпълнили дълга си и през дългите есенни и зимни дни продължиха в точно определено време да кацат на перваза на прозореца. Вече без да изпитват страх, кълвяха до насита от топлата му длан.