РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Георги ЦАНКОВ
Поредната книга на Красен стоя на бюрото почти година. Нищо подобно не се е случвало с поверен ми ръкопис. През същото време написах немалко страници и непрекъснато четях неговите ВРЪЗКА ГОТИЧЕСКИ КЛЮЧОВЕ. Въпреки есетата, които досега бях посветил на Красен, сега сякаш небето мълчеше.
Ерудицията на моя приятел и съмишленик ме смазваше. Същото ме връхлетя и с най-новия му роман БГ. С И Б И Л А. В тези безподобни творби той обговаря всичко значимо в личния и обществения живот. В трескавите му видения се сгромолясват модерни психо- и естетически теории. Потокът на съзнанието се лее застрашително, иронията нажежава явления и събития, с които никой преди него не си е правил глума. Той притежава мистичната сила на маг и ти предава своите тревоги. Това е зловещо и травматично, но и намек за предстоящото Вечно Възвръщане. „Предстоящо ли? Кога по-точно?“, сам със себе си се глуми Камбуров.
За да навлезем пълноценно в неговия свят, изтъкан от вълшебства и парадокси, трябва да възприемем и едно негово силно оръжие – понятието СВЯН. Но по-често той е членуван и с ударение на Ъ.
Какво е той? „Свенът е атавистичен прародител на морала и не се поддава на никаква наказателна уредба. Свенът е чудак между останалите категории на нравствеността, защото, макар да го виждаме и на всенародни митинги, той е най-вече еротично действо. Свенът е личен физиологичен избор и естетически навик. Свенът е модус вивенди на любовната игра. В нея той е нравствен и естетически регулатор между нагона и културните наслаги на еротичното (сутри, сатанизми, хепънинги)“.
За да вникнете адекватно в настоящата книга-сборник, припомнете си античната поезия и драма, английската „гробищна поезия“, дуелите на Пушкин и Лермонтов, порнографските безумства на Аполинер, еротичния героизъм на Антоний Велики, старокитайските ИСТОРИИ, СЪБИРАНИ ОТ ГАН. И запомнете двамата мъже – Ахасфер-Скитника евреин и Мирон (Дискохвъргача и неговият автор) – които ще са главните герои на БГ. С И Б И Л А.
За всичко това писах по-подробно в предговора към този есеистичен корпус, а тук само ще припомня няколко реда на Красен от размислите му за родството на кипариса и обелиска. „Всяка значима мирогледна метафора е камък, който разплисква вълни към вълните на предния. В следващата година или век в същите тези води долита нов камък, който разплисква вълни към вълните на предния. И тъй – до скончания века. Тази интерференция, всъщност диалектика на метафорите, ни дава право да видим в Големия обелиск не само един красиво издялан камък – но и звезда, дълго летяла и избрала да кацне в средата на Рим“.
* * *
Какво прави Камбуров толкова различен? Тъй както се променят образите в картините, той е едновременно идеалист, патологоанатом и дори ихтиолог; той е и прачовек, който прехвърля тегобите и щастието си върху волната игра на делфините, населява я с героика и падения, приравнява я със себе си. Така се раждат митовите твари, извиращи от творбите му. Защо Сатурн изяжда децата си?, пита той и ни сочи картината на глухия Гоя. Митологията отдавна е отговорила защо, но Красен преобразува отговора, заостря го в проблем на съвремието и го отправя към нас, днешните хора.
Ала не бързайте да заключите, че е краен песимист. Той ще ви опровергае с любовното си писмо до Кристина Олсън. Потърсете я в Интернет, кликнете на американския художник Ендрю Уайет, създал СВЕТЪТ НА КРИСТИНА и превърнал непознатата жена в най-известния модел на американската живопис. Изумителното есе ще ви убеди, че Красен може по неповторим начин да говори за картина, но и да опише страховете и надеждите свои. „Но нима се докоснах до теб, Кристина? Нима репродукциите на твои портрети и двете странички текст опростиха моето незнание; нима твоето страдание не ме прониза със стрелата на свена? Но не с девствения свян на юношата, а с греховния – на мъжа?“
В тези редове виждам не писателя, а приятеля; виждам човека-самотник, дирещ взаимност, но с очите на хилядогодишен, видял и побрал в ума си сблъсъка на многовековни цивилизации. Може би е дошъл и неговият час на покаяние? Нима всичките му творби не са квинтесенция от уроците на Природата и съмнение в светлината на пътеводните звезди?
Не си прави кумири! Това е основно правило на нашия творец, който не спира да дири своята разгадка.
* * *
Ето новият му роман – БГ. С И Б И Л А. Красен ни води до бул. ВИТОША, всички протягаме дясна ръка и докосваме по рамото Алеко Константинов. „Алеко излиза от бронза и тръгва към нас. Ахасфер тъкмо това очаква, мирно застава до него и също слага ръка на рамото му. Алеко вече му е свикнал, усмихва се, сочи към билото на Витоша и чертае чак докъм Черни връх. В здрава хватка са двамата не за първи път, а народът наоколо се наслаждава на зрелище и го разказва…“
Скитникът евреин-Ахасфер – и Бродникът до Чикаго и назад. Братство и противоборство?!
Ахасфер с жест отсечен ще разсече Дървото на познанието и ще се провикне: Човек трябва да знае кога ще умре!
Алеко ще отвърне: Та нима ще е човек тогава? Това знание ще убие най-човешкото в него – Въображението!
Ахасфер: Въображението е страх. Постоянен подъл страх, нищо друго. БГ. СИБИЛА помага да го преодолеем
Алеко: Вещицата те прави безстрашен. Сиреч – робот.
Тази сцена е само една от зловещия карнавал, който разиграва романът. Марко Чернев, наш преселник в Йорк, столица на най-обширното английско графство, през май 2023-та решава да се завърне в България. Подава оставка като шеф на дизайнерско бюро и се готви да потегли. Марко е роден в 1980-та, а по същото време леля му Сия, млада секретарка в софийски музей, се залюбва с британски етнограф, омъжва се за него и заживяват в Обединеното кралство. Невръстният Марко търпи катастрофа със семейната кола, в която загива майка му, а съпругът на Сия си отива от бързотечен рак. Така по волята на съдбата през 1995-а Марко и баща му заминават за Йорк и заживяват в двукатната къща на лелята.
През април 2023 там пристигат Захари, стар приятел на Марко, и жена му, художничката Берта, която ще открие своя изложба – двадесет литографии под заглавие КОЛЕНИЧИЛИ БЪЛГАРИ. Читателят вече очаква гневен роман за съдбата на емигрантите, но Красен отключва събитията с нов готически ключ. Задават се фигури от древната британска и европейска история, лудити трошат тъкачните станове и виждаме как 14 от тях висват обесени на площада в Йорк. Ще нахлуят и призраците на онез, чиято смърт предстои всеки миг; те ще минат през портала на катедралата Свети МАРКО, чието име не случайно е същото като на героя наш. И не ще да е никак случаен по-сетнешният сблъсък с действителността, а коленичилите българи ще ни преследват като кошмар.
Изложбата е открита на Томина неделя, но Тома във визията на Камбуров е ревизор на човешкото безсмъртие. Той се бои от духа-резерват, от държавата-резерват, от тялото-резерват. За да ни поведе към Вечното Възвръщане той ще унищожи бариерите между живо и неживо, ще свали и стъпче обкръжаващите ни маски, криещи мефистофелското в човека, и ще превърне псевдо-реалния свят в паралелна вселена, досущ витите стълбища на Пиранези. Писателката Сузана Кларк сътвори романа-пъзел ПИРАНЕЗИ, но Красен стига много по-далеч. Той ни люлее в грамадната амплитуда от политическа сатира до джазирано безвремие. В българския живот вече е внедрена и работи БГ. С И Б И Л А. Тя не е дива пророчица с развети коси и пелтечеща абракадабри. Не. Тя е машина, предсказваща точния час на смъртта ти. На билет ти го пише и дори ти го връчва. Билет за сериала без край.
Захари ще се върне мъртъв в родината, а Марко, героят на романа, ще се озове в една почти призрачна страна. В нея са забранени партии, в които членуват хора с билети за смъртници. В една аптека един фармацевт денонощно продава лекарства – това е античният атински младеж, увековечен в скулптората ДИСКОБОЛ и носещ сега името на своя творец – Мирон. Той живее вече двадесет и пети век. Със своето хвърляне на диск той е планирал двореца Фонтенбло, където Наполеон подписа оставка, и Рокфелер-център в Ню Йорк, и олимпийския стадион в Берлин, където в 1936-а крачат факлоносците на арийската раса. Той е размерил дори мястото, на което е въздигнат МОЧА.
Жестоки са дистопиите на Замятин и Оруел, но тази на Красен е сравнима единствено с участта на кафкианския К. и с някои прозрения на Камю в РАЗБУНТУВАНИЯТ ЧОВЕК. Защото и нашият Марко, а и митичните му спътници Мирон и Ахасфер, начело с водещия ги към върховете Алеко, съзнават могъществото на СИБИЛА, но не се предават.
Но от Йорк пристига красивата Джуд Галахър и Марко я повежда към Златните мостове, и там, върху милион-вековните морени той я заклина да се посветят на народното добро. Ще срещнат там Амая, момата самотна, която ИЛИАДА в превод на Гьоте, но първа ще хвърли ръкавица на машината кобна; и ще си спомнят Фингаловата пещера на остров Стафа, Шотландия, наречена на келта Фингал, пръв проправил пътя към Ирландия. И още, и още вихрени препратки – но не самоцелни, а за да се вгледаме във Времето. Но не като абстрактно измерение, не. А като времетраене на човека.
В БГ. С И Б И Л А Камбуров постига най-значимите обобщения на своето творчество. Те са много, но ето едно от тях: „Всеки безсмъртник е осиян от величава аура. Да, осиян! Ала заживее ли той сред обикновените смъртни, свикнат ли с него, стане ли техен човек – сгърчва се тази му аура, спада и вехне досущ сдупчен балон. И жалеят го смъртните люде, а нерядко буди смях и презрение“. Темп на живота дава не безсмъртието, а борбата със смъртта. Само смъртен излъчва сияние. Безсмъртникът е предмет. Дишаща вещ. И скучаеща.
Така се стига до богатия емигрант, който дарява земята си, за да изградят на нея крематориум и колумбариум. Разтърсваща е главата, посветена на пеещите урни – урните с човешка прах ще бъдат ноти от музика, вписана в нежните стени. Смразяваща е дистопията и дано тя остане във въображението на поета. „Вдигайки се на борба, страдалците винаги са грабвали оръжие и са пели марсилези. А какво ще е тяхното ново оръжие? Некропол. С некропол напред към бъдещето. Значи той ще е тяхното знаме? Той, некрополът. Но за да се види, че е знаме, трябва денонощно да се рекламира. Досущ южнокорейска пералня или китайски корсаж за бременни“.
Оставям ви, скъпи читатели, за да премислите предсмъртното писмо на Ахасфер. „А Марко и Джуд ще се качат на морените и те ще слизат и тъмнеят надолу, и ще се блъскат-катерят една връз друга, и ще се сриват озъбени, и не ще са вече осияващи куполи, а наковални, ехтящи под чук и с искри заслепяващи; и завива Пътят Годежен към върбите сведени, от народа наречени – Плачещи“.
И продължаваме, окъпани от Осиянието на огнените наковални, а Пътят Годежен ни води към Живата вода.
