СТО ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА ИВАН РУДНИКОВ

Юлий ЙОРДАНОВ
НЕУМОРИМ ВАЯТЕЛ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА НЕЖНА ЛИРИКА
Казват, че във възрастта, наречена патриаршеска, най-ценното са годините на мъдростта. Точно в тях, ако беше днес жив, щеше да навлезе поетът с корен от Монтана Иван Рудников. Тази година той щеше да закръгли своите щастливи десет десетилетия. Казвам щастливи, защото не са чак толкова много хората, които са достигнали 87-годишна възраст – тогава той се пресели в отвъдното, пък паметта им да е все още свежа.
А Рудников дори и не преставаше да пише и публикува поезия. Преди време в един от вестниците, предназначени за хората от третата възраст, срещнах негово стихотворение и останах приятно изненадан. Та той си е същият, какъвто го помня от преди няколко десетлетки.
Този ваятел на нежната лирика беше поканен на среща със своите читатели в крайдунавския град Лом. В средното общообразователно училище “Отец Паисий” ентусиазирани от творчеството му ученици и учители дори бяха поставили пиесата на Иван Рудников “Жертвоприношение”.
Останах приятно изненадан, че веднага след пристигането си в Лом, живеещият в столицата поет, поиска да се срещне с участниците в литературния клуб “Кръстьо Пишурка” при народното читалище „Постоянство 1856”, чийто художествен ръководител по онова време, а сега съм. Няма да забравя, че срещата се състоя в много приятелски задушевна атмосфера. В интерес на истината не мога да не отбележа, че съм уреждал и други подобни прояви, и съм наблюдавал как столичаните – писатели и поети – говореха с нас – авторите от провинцията – с някакъв особен апломб; мереха ни от високо. Или иначе казано насаждаха някакси преднамерено, изкуствено и необяснимо защо границата между Столица и Провинция. Подобни елементи – за съжаление – наблюдавам и сега в Монтана, макар че оттогава досега са минали една планина години.
У Рудников такова нещо липсваше. Той говореше за литературата и поезията, за неща, които не бяха непознати за нас, творците от дълбокия край на затънтения ъгъл на Българския Северозапад. Разговорът премина толкова топло, сърдечно и непринудено, че почувствахме нашия гост като изключително близък човек, като отколешен приятен събеседник, седнал и седящ на нашата черга. Абе, истински родолюбец!
И се получи нещо, което ме възхити – родолюбието е характерна черта за Иванрудниковото творчество. В този дух беше и фабулата на пиесата “Жертвоприношение”. Впрочем, не можеше и другояче да бъде творчеството на родолюбивия творец. Сюжетът ни връща при корените на българския род, когато бъдещият хан Аспарух решава да тръгне на югозапад и да изгради със славяните общ съюз за мощен отпор на византийските набези към северната си съседка.
Спомням си, че гледах постановката с неописуемо настроение. Интересът безспорно се подклаждаше от силата на поетичното слово на Рудников. Та той беше успял да пресъздаде вълнуващата драма от историята на държавата ни в една интригуваща лирична драматургия.
В най-сюблимния момент ярко изпъкна образът на Ахинора – изгората на хана. Той се възвиси със своята недостижима патриотичност и нейната готовност да се обрече в името на народ и родина. И тя действително се принася в жертвен агнец пред олтара на новосъздадената славяно-българска държава.
Не съществува никакво съмнение как тук проличава майсторството на драматурга – с лирични средства и поетични образи да ни въведе в един свят, който е далечен по време, но близък по човечност, психологическа нагласа и усещане. Ярката ненатрапчива се метафоричност и картинност – така характерни за творческото амплоа и поетичния език на Рудников – в пиесата пулсираха в свой учестен ритъм. И вдигаха адреналина на зрителите.
Учениците играеха вдъхновено, а Иван Рудников ги поздрави след спектакъла топло, бащински. И ги насърчи да обичат още повече литературата и Отечеството. Дали защото у него са заговорили високоморалните чувства на родолюбеца или пък още не е избледнял споменът от присъдената му първа награда на международния литературен конкурс в италианската столица Рим, където бяха публикувани преведените негови стихове, не съм наясно. И не е толкова важно. Очевидно природата на поета и човека така бе го устроила, че той не можеше да бъде и друг.
Веднъж писах, но отново ще кажа – от оня есенен ден, когато бе премиерата на “Жертвоприношение” са минали доста години. Вятърът на времето обаче, така и не е успял да отвее от съзнанието ми спомена за Иван Рудников и неговото обаяние. Пак през един есенен ден, но вече в двадесет и първия век за сетен път срещнах поета, но този път в Монтана. Беше премиера на книга на краеведа Славко Григоров. Изправи се и заговори. Гледах го смаян. Та той си е същият. Сякаш за него времето не е пропълзяло около му. Ех, дано и годините занапред не му се отразяват! Каквото и да става, природата си знае работата – добрите дарява с доброта, лошите – с камък по главата, какво казва народът.
Може да бъде изображение с един или повече хора
293
Достигнати хора
9
Ангажирания

-2,9x Lower

Distribution Score
Подсилване на публикация
7
1 споделяне
Харесване

Коментар
Споделяне

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ВАСИЛКА ХАДЖИПАПА – НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ
Next post ДИПЛОМАТЪТ С ФИЛОСОФСКА ПОЕЗИЯ