Стоян Несторов КАРОЛЕВ
(23.ІІ.1921 – 30.ІХ.2005)
Роден в гр. Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град (1939) и славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1943). Учител по български език и литература в Горна Оряховица и по руски език в София (1944–1945). Редактор и главен редактор в издателството на БКП (1945–1948). Асистент в СУ “Св. Климент Охридски” при катедрата по българска литература след Освобождението (1947–1948). Редактор и главен редактор на сп. „Септември” (1949–1952), завеждащ отдел „Критика” във в. „Литературен фронт” (1954–1956). Ст. н. с. в Института за литература при БАН от 1954, професор – от 1960 г. Пъстротата на критическите му произведения от различни десетилетия илюстрира траен интерес към безспорни фигури от националната литература, към които се завръща многократно, но винаги от преосмислени идейно-естетически позиции, с обогатени ценностни представи и усет за индивидуалното присъствие на твореца. Под редакцията на проф. Стоян Каролев излизат „Партизански песни“ от Веселин Андреев, „Стихотворения“ на Димчо Дебелянов, „Литературен архив на Пенчо Славейков“, събрани съчинения на Емилиян Станев и Димитър Талев.
Издадени книги: „Димитър Благоев, литературен теоретик и критик” (1951), „Иван Вазов. Художествен метод и лит. позиции” (1951), „Замисъл и образ” (1959), „Димчо Дебелянов. Лит.-крит. очерк” (1961, 1965), „Въпроси на художественото майсторство” (1963), „Съвременни литературни въпроси” (1966), „В света на прозата” (1968), „Идеи, изображение, стил. Избрано” (1971), „Димитър Благоев и Георги Кирков” (1972), „Жрецът воин : монография за Пенчо Славейков” (1975, 1976, 1981), „Неутолимият. Кн. за Емилиян Станев” (1982), „Портрети и скици” (1986), „Преображенията на поета” (1988), „Есенни макове” (1994), „Близки и непостижими” (1996), „Мигове от течащото време. Спомени и наблюдения в 2 т.”(2001–2004).
ТАКА И ТИ
Върху брега скалист се хвърлят
вълна подир вълна,
разпръскват се във прах,
но нови праща неуморимото море.
И пак със вопъл син
и пяна звънка се разбиват
вълна подир вълна –
с лъките цветни горе.
Така и ти, така и ти, човече,
се хвърляш да достигнеш
на щастието цветните лъки,
докато спре дъха ти.
Но други подир тебе праща –
вълна подир вълна –
неуморимият живот:
да се разбиват в прах…
ДА СЕ СМИРИШ НЕ МОЖЕШ
На кипариси копията черни –
насочени към сини висини,
но да излитнат никога не могат.
На черното море вълните –
понесени към хълмове зелени,
но да ги стигнат никога не могат.
На сила по-могъща е подвластно
могъщото море и връща се във себе си.
И чайките, помамени от далнините му,
прибират се, проплаквайки като деца.
А ти да се смириш не можеш
и мисълта ти мълнии чертае
по всички кръгозори и посоки,
оплитайки света и тебе.
КЪЩУРКИ СТАРИ В СТАРА ЗАГОРА
Вий, къщици отдавнашни, обречени сте вече,
че дребни, овехтели сте, от днешното отречени.
Но пак, но пак ме теглите със тайна, сладка сила:
от миналото иде тя, във вас се е стаила.
Обичам ви, обичам ви, жълтурки потъмнели!
Като слънца за мене сте сред сивите панели:
защото ми напомняте на детството зората,
и с моята любов към вас се ражда красотата.
ТРЕВА
Навсякъде си ти, трева!
Под теб култури древни спят;
сестра си на забравата.
Но ти си и отрада за очите
със нежното зелено наметало
над черна пръст и всичко тленно.
И гледайки го, ужаса ни от смъртта
заменя се с представата за вечност.
И в зейналата вулканична паст,
по черновъгления кратер на Везувий
видях те – плъпнали към синьото
зелени пламъчета на безсмъртие.
Велика си ти, пратенице вечна
и на смъртта ни, и на живота!
БЛАГОСЛОВ
Бъди благословена, безнадеждност –
бездънно и безветрено море!
Във тебе всеки земен порив мре
и мълком те обгражда бяла нежност.
Бъди благословена, безнадеждност!
Ти сдържаш свредела на мисли и кроежи,
ти смъкваш бремето на страсти и ламтежи,
и сладка скръб е твоята безбрежност.
СПОМЕН
Бял люляк в старата градина
не пръска вече аромат.
Тих вятър в моя роден град
разнася спомените прежни –
възкръсват мисли, чувства нежни
от мойте скъпи, детски дни
със дъх на люляк и мечти.
Бръшлянът в глухата градина
обвива срутения зид
и родният, скалисти рид
зад него в здрача се тъмнее;
чешмата стара в унес пее –
Къде сте мои детски дни
със дъх на люляк и мечти?
ЕСЕННИ МАКОВЕ
На жена ми
Светлинка ми беше нужна някаква
в този свъсен октомврийски ден.
И внезапно зърнах китка макове,
цъфнали на синура край мен.
Макове, самотни късни макове,
неочаквани вечерни зракове,
знаци ли от небесата
сте с внезапната си красота?
Превъзмогнали сте даже кръговрата,
за да цъфнете през есента.