Проф. д.ик.н. СТОЯН ДЕНЧЕВ – УЧЕН, ПРЕПОДАВАТЕЛ И ОБЩЕСТВЕНИК
ЗНАМ И СЪМ УБЕДЕН, ЧЕ БЪЛГАРИЯ ЩЕ Я ИМА,
ДОКАТО ИМА В НЕЯ ЧИТАЛИЩА
– Не знам защо, но като разбрах, че през 2002 година сте удостоен със званието „Почетен гражданин на гр. Елхово“ у мен оживя приказката /сентенцията „Никой не е признат за пророк в собствената си родина“, която вие със своя забързан, многолик и с богати плодове от труд и знания живот, я опровергавате. Как се случи и какво бе за вас това събитие?
– Като се върна назад в годините, сега си давам сметка, че съм получил добри уроци от моите родители. Майка ми беше обикновена, истинска българка. Завършила машинно-тракторно училище в Нова Загора, като млада жена тя работеше наравно с мъжете на полето – караше трактори, комбайни… Баща ми се беше дипломирал като аграрен икономист и също работеше в сферата на селското стопанство, като заместник председател и председател на някои от тогавашните ТКЗС и АПК в нашия край. Моите родители ме научиха на трудолюбие и уважение към хората. Аз бях упорито и трудолюбиво дете. Завърших с пълно отличие и златен медал средното си образование в родния си град. По-късно, с отлична диплома, завърших и висшето си образование във факултета по математика и механика на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Спомням си, че по време на ваканциите работех като общ работник – разносвач на плодове и зеленчуци в магазините на „Плод и зеленчук“ в Елхово. С няколко думи казано, още като юноша имах добра репутация и добро реноме в моя роден град.
Нямам информация как и по какъв начин ръководството на град Елхово е взело решение за удостояването ми с високата награда да бъда почетен негов гражданин, но знам причината за това. По моя инициатива, в качеството ми на Главен секретар на Министерския съвет беше взето решение за построяването и откриването на новия гранично-пропускателен пункт Лесово – Хамзабейли на българо-турската граница.
– А там ли, в Елховския край, в прегръдката на тази родолюбива земя е залюляна рождената ви люлка, разбрахте ли при какви обстоятелства детските ви очи са възприели белия свят с хора, светлина, звуци и цветове?
– Вече споменах за моите родители. Може би тук трябва да кажа и по няколко думи за моите баби и дядовци, които също изиграха важна роля за формирането ми като личност, но ще се задоволя само да подчертая, че те бяха интелигентни хора, здраво свързани с нашата родна земя.
– С други думи – имате ли спомени за своето си детство и за продължението му – от юношеството си?
– Моето детство не се различаваше много от детството на другите деца в нашата махала. И аз, както и повечето от тях правех безобидни бели и някои тинейджърски грешки. Въпреки че бях първенец в училище, никога и по никакъв повод никой не ме е наричал например зубрач или нещо подобно. Моите съученици се отнасяха с уважение към мен, защото винаги съм им помагал, а и защото бях добър спортист – волейболист.
– Елхово е градът, който приютява гимназиалната ви ранна младост, какво забележително видяхте и какво ценно научихте от неговото минало и настояще? Интересни ли бяха тези ваши ранни ученически години, или иначе казано – какво ви даде елховската професионална гимназия „Св. Климент Охридски“?
– Да, Елхово е сравнително малък град на картата на нашата родина, но той живее както с традициите си, така и с ритъма на своето сегашно ежедневие. Аз бях и продължавам да съм част от моя роден град, известен с плодородните си земи по долното поречие на река Тунджа и с добрите си хора. От ранните си ученически години в моите спомени са се запазили картини от наличието на много военни и военна техника в този пограничен град. Що се отнася до гимназията, аз винаги ще бъда признателен на моите учители, защото те изградиха от мен хармонична личност. Без да давам предимство на едни или други учебни предмети, правя равносметка за качествата на преподавателите ми по математика, защото тогава, а и сега, Елховската гимназия е на едно от първите места в страната по резултатите от матурите по тази дисциплина. В гимназията, още от 9 клас, за първи път се влюбих в едно момиче от съседния клас – Гергана, която по късно стана и моя съпруга!
– Почувствахте ли вече, че имате готовност за старт към сериозните подстъпи на живота?
– Да, почувствах. Може би малко прибързано, но тогава аз имах разбирането, че вече съм готов за сериозни дела. След гимназията и след казармата учех и успешно завърших специалността „Основи на кибернетиката и теория на управлението“, и след доста перипетии започнах работа в Централния машиностроителен институт в София. Роди ни се дъщеря ни Мария, после и сина ни Георги и… Така животът продължи.
– И продължавате по стандартния път, за да прекрачите портала на казармата и от момчешката си ранна младост да преминете двегодишния си войнишки живот. Това време трудно се забравя, с какви преживявания то остава живо завинаги у вас?
– Мисля, че казармата наистина оставя трайни следи в живота на всеки един млад мъж. В този смисъл и аз не съм изключение.
– Тази задължителна военна служба започва за вас в НШЗО „Христо Ботев“ в Плевен, но преминавате и през Центъра за начална военна подготовка на армията в гр. Момчилград. Как стана така, че от военното звание младши лейтенант в НШЗО стигате до чин полковник, вероятно са се случили важни, същностни неща в съответно изминат път?
– Да, началната ми военна подготовка, включително и клетвата ми като военнослужещ преминаха за няколко месеца в Момчилград. Спомням си, че тази подготовка ми отвори очите за реалностите в живота. По-късно, в НШЗО „Христо Ботев“ в Плевен, успях да усъвършенствам своята военна подготовка и като един от отличниците на випуска ме произведоха в звание „младши лейтенант“ и ме оставиха втората година като взводен командир на същото място. През годините, след преминаването на няколко „запаса“, последователно ме повишаваха в офицерско звание, като за заслуги към армията двама от военните министри ме „произведоха“ първо в подполковник, а после и в полковник.
– Не ще отмина и в нашия разговор въпроса – беше ли готова България за преустройството – да замени задължителната военна повинност с платената военна служба и какви чувства предизвика лично у вас тази промяна?
– Според мен тук за чувства не може да се говори. Тук трябва да се търси рационалното, това което е полезно за Родината. България не беше за такава промяна, а и тя не беше необходима. Напоследък все по-често започна да се говори за връщане на задължителната наборна военна повинност.
– Изтъкнати дейци от различни области са категорични, че истински мъже стават младите момчета, преминали през войнишки години, вие как смятате?
– Аз разсъждавам по същия начин!
– През образователните степени – научна степен Доктор и научното звание Професор сте минали през Специализиран научен съвет /СНС/ и Висша атестационна комисия /ВАК/ с „Автоматизирани системи за информатика и управление във военната сфера – значи имате професионална представа и категорични знания за състоянието на армията преди и след промените през 1989 година. Спечели ли нещо и какво изгуби Българската армия след оредяването на числения ѝ състав и обедняването на нейното въоръжение? С две думи – какво бе състоянието й тогава и какво е днес?
– Както ме питате, ако трябва да отговоря с две думи – днешното състояние на българската армия е трагично. То не е на висотата на съвременните изисквания. Достатъчно е да посочим като пример двата „приземени“ изтребителя F 16. Какво повече да кажа ….
– И понеже сме на военни теми ще ми е интересно да науча каква роля изпълнявахте като член на Специализирания научен съвет по военни науки към Висшата атестационна комисия на министерския съвет на Република България /ВАК/? При толкова много заетости през ония години намирахте ли за полезни своите задължения? Още повече, че сте били член и на Съвета по национална сигурност!
– Да, това е вярно – аз бях член на няколко специализирани научни съвета към Висшата атестационна комисия и председател на един от тях. За да бъдеш член на такъв съвет, се изискваха не само специфични знания, но и голям практически опит. Аз категорично твърдя, че в по-голямата си част членовете на съветите притежаваха такива знания и опит.
– Тъй като нямам информация за вашето висше образование нека се върнем в годината след уволнението ви от казармата и кандидатстването във висше учебно заведение – кога и кое беше то, с каква специалност?
– По настояване на баща ми кандидатствах в СУ „Св. Климент Охридски“ преди казармата и бях приет за студент във Факултета по математика и механика. Както вече имах възможност да подчертая, през 1978 г. се дипломирах със специалност „Основи на кибернетиката и теория на управлението“. Държа да споделя, че мой ментор в научния и образователен процес беше големия български учен и преподавател проф. Благовест Сендов, с когото по-късно станахме близки приятели. В негова чест, по моя инициатива УниБИТ учреди специална национална награда за научни и преподавателски постижения в областта на информатиката.
– Обикновено студентският живот е красив и определящ в общи линии посоката /посоките/ за пътуването в него с определена професия. Какво беше за вас това време, нещата, които не ще забравите?
– Красотата на студентския живот се преплиташе с обикновените житейски трудности. Като студент аз се ожених. Съпругата ми по това време също беше студентка. Живяхме по различни квартири, в студентски общежития, но навсякъде и във всичко откривахме романтиката на младостта.
– И следват едни зашеметяващи с бързината и устрема ви към трупане на знания, опит и звания години, които ви изграждат като изключително активна, открояваща се, пълноценна личност в многопосочието на науката и практиката. Моля ви да ни запознаете накратко с времето, през което извървявате с много труд и знания пътя от научните степени бакалавър и магистър до професор.
– В областта на науката и в областта на образователната теория и практика аз съм преминал по „царския път“. Всичко, което съм постигнал тук, съм го реализирал с цената на много труд и безсънни нощи. Висшето си образование завърших със степен „магистър“. Малко по-късно направих и защитих дисертация като докторант на самостоятелна подготовка, и станах „кандидат на техническите науки (доктор)“. За времето си, на 33 години, бях най-младият в България „старши научен сътрудник II степен (доцент)“. Защитих т.н. голяма докторска дисертация и получих научната степен „доктор на икономическите науки“. По естествен път достигнах и до научното звание „професор“.
– А сега да посочите пък квалификациите или професионалното си обучение, свързани с експертизата като редовен и хоноруван доцент и професор, по кои теми, в кои учебни заведения?
– Трудовата си и научна кариера започнах в Централния машиностроителен институт в София. Там се реализирах като млад специалист – софтуерен инженер-програмист, научен сътрудник, старши научен сътрудник II степен и ръководител на лаборатория. По-късно преминах на работа в новосъздадения Информационен център за трансфер на технологии „ИНФОРМА“ като заместник генерален директор. Междувременно бях поканен и работих като гост-доцент и старши изследовател, две академични години в една от най-престижните образователни и научни институции в света – Калифорнийския университет в Бъркли, САЩ. От 1991 г., в продължение на няколко години, работих на различни административни длъжности. Четири години се подвизавах като вице-президент на корпорация „Мултигруп“. След този период основах консултантската кантора „Д-р Денчев“ и бях неин ръководител. От 2003 г. и до сега работя в Университета по библиотекознание и информационни технологии, на който 16 години бях ректор.
– Като се запознах с пребогатия ви трудов стаж в образователните и научни институти и институции, както и в съответните професионални центрове, просто не повярвах, че е по силите на човек да измине толкова дълъг и уморителен път и да остави по него стъпки – жалони за следващите поколения. Ще си позволя да ви върна към спомените за пътуването ви в миналото, в по-близките години, и в наши дни, като ви задам няколко въпроса. Първият: – Започвате като софтуерен инженер-програмист в Централния институт по машиностроене – гр. София от 1978 година и работите в него цели шест години. Какво приложихте и какво придобихте в и от науката и практиката през това време?
– Това време наистина беше много важно за моето развитие като изследовател и лидер. През този житейски период имах двама генерални директори. От единия „се научих“ как не трябва да се управлява една институция, а от другия – как трябва да се прави това, за да бъдеш успешен и за да си полезен за семейството си, за хората около теб и за цялото общество.
– И изведнъж – в друга посока – със задължения на главен секретар на Министерския съвет на Република България, преминавайки през позициите началник на отдел и старши съветник в „Управление, наука и технологии“. С какво ви впечатли този аспект на административната област? Имаше ли интересни личности, от които научихте нови неща?
– За мен всичко в Министерския съвет беше много ново и много интересно. Като във всяка една институция и там имаше много умни хора, но и много глупави. Прекланям глава пред министър-председателите: г-н Димитър Попов, проф. Любен Беров и г-н Филип Димитров. Отнасям се с възхита към трудолюбието на вице-премиера г-н Димитър Луджев (сега професор), към министрите г-н Иван Пушкаров и г-н Иван Костов.
– И нова крачка в нова посока – депутат в Народното събрание – избирателите на коя партия Ви повериха една от банките му, с какво ви изненада непознатата атмосфера и как виждахте своето място сред многото народни избраници? Смятате ли днес, че тогава те разбираха смисъла и съдържанието на определението народен представител и различава ли се тяхната отговорност във всекидневната им работа от отношението към нея на сегашните депутати?
– Ако се опитам да сравня тогавашните с днешните народни избраници, то предпочитанието ми е към първите. По мое време депутатите като че ли бяха по-отговорни от сегашните. За да няма недоразумения, дължа да кажа, че аз бях избран с листата на ДПС. Трябва да се знае, че и до сега няма такъв случай като моя – някой от посланик да се върне като народен представител!
– Сигурно и вие сте се замисляли защо се изостриха отношенията между представителите на народа в този дом на народовластието, защо опростя езика им и защо не печелят симпатиите и обичта на народа, чиито интереси трябва да следват и защитават?
– Да, наистина и аз съм се замислял, но за съжаление все още нямам отговор. Надявам се някога да стигна до разумно заключение.
– Къде ги в днешния парламент умните, възпитаните, представителите на науката, изкуствата и културата? Нали помните – в предишните, едно от които е било и това, в което сте били, присъстваха хора, съставляващи интелектуалния цвят на нацията. Кой хлопна вратата на този храм за тях, кой?
– Отговорът е – няма ги. Или ако има такива (а то задължително има) то те се броят на пръстите на двете ми ръце. Виновни за тази ситуация сме всички ние – тези, които избираме и тези, които сме избрали. За съжаление в ход е опростачване на нацията.
– Но да оставим днешните обитатели на святата сграда Народно събрание да доиграят своя смешен, грозен и срамен театър и пак да надзърнем в онова – вашето депутатско време. Как оценявате работата си като зам. председател на Комисията по външна политика?
– По мое време, в 36-ото Народно събрание председател на комисията по външна политика беше г-н Камов. Г-н Асен Агов и аз бяхме заместник-председатели. Работихме нормално и, както се казва,, служихме на Отечеството!
– Както казват мъдрите хора – Съдбата си знае работата – знаела си е какво да стори и за Вас по житейските и професионалните ви пътища От вицепрезидент на корпорацията „Мултигруп“ по Корпоративно стратегическо развитие и комуникации /включително човешки ресурси/ и ректор на Държавен колеж по библиотекознание и информационни технологии стигате до най-високото стъпало – ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии. Как оценявате това време?
– Това бяха поредни, естествени периоди от моето развитие и развитието на хората около мен.
– Едно време за някои известни с труда и таланта си хора говореха, че са всестранно развити личности. Аз не мога да си представя такова достижение на човек и мисля, че за такива случаи трябва да се казва многостранно развита личност. Вие, без съмнение, сте от тази категория. Високите длъжности и позиции, които изброихме досега, се допълват с още една, не по-малко авторитетна и отговорна – посланик на Република България в Хелзинки, столицата на Финландия. Малцина знаят за приноса ви през своя мандат за развитие на връзките между двете страни, поради което ви моля да ги резюмирате само…
– Да, краткият ми престой в Хелзинки направи много за моето личностно развитие. Не считам, че е добре да изброявам тук някакви заслуги. Те непременно съществуват, но не бива да се прави нарочен акцент от това. Най-голямото ми постижение там беше, че след връчването на акредитивните ми писма, по стечение на обстоятелствата, имах много добри и приятелски отношения с тогавашния президент на Финландия – Марти Ахтисаари, който по-късно беше удостоен с Нобеловата награда за мир.
– Сега ми стана ясно защо няма църковен празник или събитие, свързано с Храм-паметника „Св. Александър Невски“ да не сте на предно, почетно място, в близост до патриарха или водещия църковната служба – защото сте църковен настоятел на храма още от 2001 година досега. Разкажете ни за това си присъствие и за работата си в него.
– За мен ангажиментите ми към Храма не са задължения, те са призвание!
– А сте и председател на българския клон на Обществения съвет на Международната фондация за единство на православните народи в Москва-Русия. Какво представлява този съвет и какви са вашите задължения?
– Навремето, когато между Република България и Руската федерация имаше нормални, приятелски отношения аз изпълнявах тази длъжност, но през последните години вече не се занимавам с това.
– Преди около двайсет години оглавявате първо като действащ, после и като почетен председател Съюза на народните читалища в България и вършите една от най-високородолюбивите дейности за запазване на традициите и за развитие на духовната ни култура. Сигурен съм, че това е една от гордостите за даденото ви тогава доверие. Кои бяха знаковите неща в тогавашната ви дейност, заедно с ръководените от вас екипи?
– За БЪЛГАРСКИТЕ ЧИТАЛИЩА И ЗА ЧИТАЛИЩНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯ може и трябва да се говори само със силно и дълбоко уважение и преклонение. За себе си отчитам, че от всички длъжности, които съм заемал по време на моя съзнателен живот, на най-високия пиедестал поставям длъжността ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СЪЮЗА НА НАРОДНИТЕ ЧИТАЛИЩА В БЪЛГАРИЯ. Чувството от заемането на този духовен пост е чувство на върховна радост и удовлетворение пред род и Родина. Аз считам, че България ще я има, докато в нея има читалища!!! И още един щрих – в момента съм Почетен председател на Съюза на народните читалища. Преди мен това духовно признание са имали само трима човека – Негово Величество цар Борис III, Георги Димитров и г-н Гиньо Ганев.
– Е, няма как да не спомена и за участието ви за развитието на банковото дело у нас – в кои банки и какво беше личното ви участие?
– Не, не! За мое участие в развитието на банковото дело в България не може да се говори. По стечение на обстоятелствата за кратко време съм бил член на Надзорните съвети на „Транспортна банка“, в гр. Варна и на банката на Мултигруп „Кредитна банка“.
– Показатели и доказателства за многостранната Ви творческа и културна дейност са и участията ви в редакционни и управителни съвети на научни списания, сборници и специализирани публикации. Много, твърде много са, затова е достатъчно да изброите най-важните от тях. А на мен позволете преди това да кажа, че само научноизследователските статии, сборници, рецензии, изследвания и цитати наброяват 267 бр.
– Моите културна, научна и преподавателска дейности се характеризират с голяма активност, но за тях не ми е удобно да говоря. Има обективни критерии, чрез които човек може да придобие представа за всеки учен и преподавател.
– Отложихме за малко разказа ви, който може да е безкраен, за златното ваше време, в което поставяте основите и с огромна любов заедно с много други ваши съмишленици изграждате един от най-светлите храмове на българското съвременно образование – Университета по библиотекознание и информационни технологии /УНИБИТ/. Кой е архитектът, кои са инженерите и строителите, кога всъщност започна това свято дело?
– Вие наистина много точно се изразихте като във вашия въпрос споменахте за „това свето дело“. И наистина, служенето на българското образование и наука е свето дело. Дело, което е започнало от светите братя Методий и Кирил. Началото на сегашния Университет по библиотекознание и информационни технологии е поставено точно преди 75 години, като Държавен библиотекарски институт. В зората на своето съществуване той се е помещавал в таванското помещение на Народната библиотека. Новата сграда на Университета е построена през 50-те години на миналия век. Заедно със сегашния управленски екип на нашата Алма Матер за кратко време успяхме да преобразуваме полувисшия колеж до един съвременен университет. Университет, който представлява своеобразен храм на българското образование и наука. Бутиков по своите физически размери, но гигантски по своята свята духовна същност, това е български университет, който се ползва със заслужено признание както в страната, така и в чужбина. Честно казано аз се гордея, че принадлежа на тази образователна и научна общност!
– Не бих допуснал съмнение, че не сте стъпили здраво на основите на традициите, които наследявате от предишния държавен институт за библиотечни кадри. Какво продължихте от тях по отношение на структурата и методите на обучение?
– Библиотечното образование има своите характерни особености и през годините ние сме се старали да се опираме на тях. И в тази образователна и научна сфера се случват много нови и иновативни неща. Вече не само говорим, но и провеждаме изследователска дейност, свързана с изкуствения интелект. А, за да бъда по-конкретен нашата цел е развитието и приложението на библиотечния интелект. В сферата на библиотекознанието и книгознанието ние първи в Европа направихме лиазона, връзката между книгите и съвременните информационни технологии. За първи път в България, в нашето висше училище започнаха да се преподават компютърни науки. Не мисля да бъда по-обстоятелствен в отговора на този въпрос. Ще си позволя само да кажа, че нашата научна и образователна институция е остров, оазис на интелектуалното спокойствие.
– С какво се характеризира преустройството и преминаването на института в университет?
– Характеризира с с огромно желание и много, много работа…
– За чудене и за завиждане е – как в „навалицата“ от университети върху образователната територия на България УниБИТ извоюва толкова голям авторитет, популярност, уважение и обич?
– Фактът, че ми задавате този въпрос е красноречив. Наистина Библиотекарският университет на България е популярен, авторитетен и обичан.
– Знае се – в България УниБИТ е на едно от призовите места в образователните, научните и културните институции и е популярен сред цялата ни общественост. А вие знаете ли, че сте една от най-често споменаваните личности стане ли дума за духовните люде у нас?
– О,оо, умните, почтените и интелигентните хора в нашата страна ценят високо постиженията на УниБИТ, както и моята скромна личност. Има, намират се обаче и дежурни оплювачи, които са готови винаги, с повод и без повод, да се отнасят пренебрежително към Университета, да го клеветят и да злословят по негов адрес, а мен да ме заливат с помия за щяло и нещяло. Вече свикнахме на тези опити за очерняне на нашето реноме и продължаваме победния си ход, без да им обръщаме внимание
– Да, прави са казалите: „Няма невъзнаграден труд за отечеството“! А знаците за признателност и признание за вашата изключително многообхватна дейност – изписани, заемат цели страници. Дайте ми право да ви кажа, че е чест за вас наградата „Следовник на българските будители“ на Съюза на българските читалища, както и специалната паметна плоча на българската православна църква „80 години от освещаването на храм-паметника „Св. Александър Невски“. Скромно, не скромно полага ви се да изброите най-важните между наградите, получавани през годините до днес…
– През моя съзнателен жизнен път съм получавал и продължавам да получавам много отличия. Наистина, в днешно време да бъдеш признат за „Следовник на народните будители“ е въпрос на чест, но и на отговорност.
– И не ще отмина трите отличия от висш разряд, признания за вас – аз споменавам за най-високия знак на Министерството на културата „Златен век – огърлие“, а вас ще помоля да се върнете назад във времето и да ни запознаете със събитието – получаване на званието „Почетен гражданин“ на град Одрин, Турция.
– До сега съм получавал два пъти наградата на министерството на културата „Златен век“. Вторият път, когато получих от министър Найден Тодоров „Златен век – огърлие“, си направих пълна равносметка на изминалия ми житейски път и стигнах до заключението, че не съм живял напразно. Преди да стана „Почетен гражданин“ на град Одрин, Република Турция, знаете – бях удостоен с почетно гражданство на моя роден град Елхово. Причината и за двете удостоявания беше една и съща – моят принос за изграждането на Контролно-пропускателния пункт „Лесово – Хамзабейли.
– А как посрещнахте вестта, че сте обявен за Личност на годината 2008-а?
– Предварително нямах никаква представа, че това ще се случи. И колкото беше по неочаквано това събитие в моя живот , радостта от тази награда беше огромна, защото тя беше журналистическа награда.
– И какво по-голямо признание за вас от това – голяма част от научните трудове са в библиотечните колекции на 17 световни библиотеки! Всички ли ще споменете или само някои от тях? Изборът е ваш!
– Повече от две дузини мои книги се намират в най-престижните световни библиотеки. Без да ги подреждам по значимост ще спомена някои от тях – Конгресната библиотека на Щатите, Библиотеката на Сорбоната в Париж, Библиотеката на Московския държавен университет „Ломоносов“ и още много други.
– Какъв беше животът ви дотук и каква е мечтата ви за него от утре нататък?
– Няма да е пресилено ако кажа, че до тук животът ми беше достоен. Изградих школа от вече утвърдени и млади учени и преподаватели, които следват изработената съвместно с тях програма и този факт ме удовлетворява напълно. В семеен план – децата ми се реализираха според техните, но и според моите разбирания за достойнство в живота. Дъщеря ми Мария е професор по дентална алергология в Медицинския университет в София, а синът ми Георги получи престижно световно образование и работи като търговски директор на американска фирма в Женева, Швейцария. Доволен съм, че имам 5 внука, двама от които вече са студенти, а един е докторант. Мечтата ми е и те да имат щастливи съдби!
Разговора води Петър Андасаров