СТОЯН ГЕОРГИЕВ /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ

Стоян Георгиев е роден е през 1963 г. в Бургас. През 1982 г. завършва Английска езикова гимназия „Гео Милев“ в родния си град, а през 1989 г. – българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

От 1998 до 2002 г. е хоноруван преподавател по Антична и Западноевропейска литература в Бургаския свободен университет.

От 2008 до 2011 г. е водещ на предаването за култура, образование и религия „Без маска“ по национална телевизия СКАТ.

През 1994 г. излиза първата му книга – сборникът с разкази „Горчив коктейл“ (второ издание през 2021 г)., а през 2002 г. – романът „Митническа сага“ (второ издание през 2006 г., трето през 2021 г). През 2004 г. са отпечатани пиесата му „Хаос“ (второ издание през 2023 г.)  и стихосбирката „Дух мой“, а през 2010 г. – сборникът с разкази и новели „Тайното послание“. През 2020 г. излиза книгата му „Енциклопедистът Богоров“, последвана  през 2021 г. от стихосбирката му „Анна“, а през 2022 г. са отпечатани стихосбирките му „Странен пантеон“ и „Любов – загадка и мечта“. През 2023 г. излизат сборниците му с литературна критика „Литературни етюди“ и „С пулса на народа“.

Свои произведения е публикувал във вестниците „Свободен бряг“ „Другата аудитория“ и „Десант“, в списанията „Везни“ и „Море“, както и в сайта „Флагман“.

Редактор е на десеттомното издание на събраните съчинения на Петко Росен, осъществено от издателство „Божич“ – Бургас и финансирано от Община Бургас (2011-2015 г.). През 2012 г. е отпечатан в Москва на руски език нашумелият му роман „Митническа сага“. През 2013 г. романът му е представен в Булгаковский дом в Москва, а есента на същата година е презентирано цялостното му творчество на ежегодния Симпозиум на славянските писатели в гр. Евпатория, Крим.

Член на Съюза на българските писатели от 22.12.2015 г.

През 2019 г. защитава докторска дисертация към Института по литература при БАН на тема: „Драматургията на Пинтър и рецепцията ѝ в България“ и получава научна степен „Доктор по филология“. Същата е отпечатана като книга през 2021 г.

Живее и твори в гр. Бургас.

 

 

 

 

 

 

 

СТРАНЕН ПАНТЕОН

 

 

Понякога взорът срещаше титани

на челата с тайни слова начъртани

кат останки славни от друг някой род,

не останал вече под божия свод.

 

                                                Иван Вазов

 

 

Аз бродя сам във странен пантеон

и духове край мене се тълпят,

ръце простират със отчаян стон,

отпаднали и тъжни. Дълъг път

 

в мъглата са вървели и през мрак

те мъката си да ми предадат.

„Години все във тоя пущинак

народа ни блуждай!“ – със гняв мълвят.

 

Озъртам се и ето ги край мен,

и свеждам аз глава пред всички тях.

„На злоба братска вие пак сте в плен –

това е нашият предвечен грях!

 

Ний идваме при тебе в късен час,

ний молим те духа освободи

на зъл народ, изпаднал вече в бяс

от глупави раздори и вражди.

 

Ръка подай му с вечен благослов,

ти дай му вяра, гордост, светлина,

сърцето си му дай с една любов

и път му дай към истина една.

 

Той все се лута – вече векове,

но иде на страданието край

и ето днес със болка те зовем:

о, сине наш, надежда ти му дай!“

 

А после с кървав, пурпурен венец

обкичиха те моята глава,

при мен дойде благ рилският светец

и с кръстен знак докосна ме едва.

 

След него дух могъщ пристъпи сам

във расо на монах, но с поглед горд:

млад княз е бил, ала с неземен плам

той вяра ни е дал във Слово-Бог.

 

И неговият син на златен трон

държеше скиптър, книга и перо –

прославеният, дивен Симеон,

Преслав издигнал с меч и със длето.

 

А поп със огнен взор, със лик изпит,

ме гледаше опърпан и унил –

надежда търсил в идеал разбит,

прогонен и оплют бил Богомил.

 

Възторжено усмихнат, там монах

подаваше ми книга вдъхновен:

„Историята наша аз събрах –

народът ни ще бъде възкресен!“

 

Стълпяваха се – чувствах се смутен

от тези сенки на отминал свят;

изстъпи се един тъй разярен,

но силно ме прегърна като брат.

 

Вулкан неистов беше този дух:

висок и снажен, дяволски красив.

„Раковски пак е пръв!“ – тих глас дочух

зад себе си от момък млад, свенлив.

 

И сякаш от небето слязъл в миг,

Апостол се възправи в чуден ръст,

сияйно чист във подвига велик,

понесъл на плещите тежък кръст.

 

Поет с брада и орлов поглед див

го гледаше в почуда възхитен:

по-млад бе той, но много горделив,

от дара си небесен вдъхновен.

 

Напираха хайдутите със гняв,

с войводи двама, славени навред;

Бенковски, до Княгинята с байрак,

пред четата препускаше напет.

 

Но сипна се зора навън и аз

изгубих своя странен пантеон,

а духовете, чули висша власт,

отлитнаха към вечния си дом.

 

Душата ми  – пронизана от смут,

озъртах се с печален, страшен взор

и сигурно изглеждах като луд,

впил поглед във небесния простор.

 

Все търсех сенките от оня свят,

но никъде не виждах и следа.

„Сърцето твое – то е наш палат,

към нашето безсмъртие врата!“ –

 

тъй шепнеха ми, махаха с ръка

и аз сбогувах се с дълбока скръб;

те губеха се в пролетна дъга,

потъваха в небесна, тиха глъб.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

БОГ

 

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже, –

мен в сърцето и в душата…

 

Христо Ботев

 

Ний търсим Те в прашлясали скрижали

и във иконите със лик изпит,

под купола църковен, но едва ли

ще зърнем образа Ти страховит!

 

Ний търсим Те във статуи, в картини,

в сказания, в легенди и в слова,

ний търсим Те в простори и в градини,

но сянката съзираме едва

 

на Твоето величие безкрайно,

на Твоите закони и дела,

на Твоите послания омайни,

на Твоите космически крила!

 

А Ти си тук, в сърцата ни са скрити

и дарове, и мъдрост, и безкрай:

когато със любов са те пропити

и ний тогава сме във Твоя рай!

 

Че обич Ти си и вълшебна, и кристална,

че обич Твойта мъдрост се зове,

че само Тя в земята ни страдална

умивала е Твоите нозе.

 

Че само тя, най-грешна Магдалена,

е дръзнала докрай да бъде с Теб

и само тя била благословена

сред подлия и гнусен наш вертеп!

 

Любов, на кроткия Исус си двойник,

сияеш ти над земния живот!

За тебе трябва ний да сме достойни,

за най-достойната под този свод!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЗА ЛЮБОВТА

 

 

Тайната на любовта е по-велика от тайната на смъртта.

 

Оскар Уайлд

 

Самодивската ви хубост

мене няма да погуби:

със бедрата си налети,

с маниерите превзети,

идеал сте за мъжете,

а походката ви сластна

всеки гледа я захласнат.

Хубостта ви не отричам,

ала Нея аз обичам!

 

И очите ви шавливи,

живи, палави, игриви,

смут им носят на душите:

те разкъсват им гърдите

със желания честити,

пък гласчето ви – поточе –

нежно покрай тях клокочи.

Вий пейзаж сте идиличен,

ала Нея аз обичам!

 

Със усмивка ме зовете

и заголвате нозете.

Аз дори не ви поглеждам,

свъсил над кафето вежди.

Чезне вашата надежда.

Тягостната ни беседа

интригува май съседа.

Чуйте, гиздаво момиче,

само Нея аз обичам!

 

Нощ със вас, а после скука:

нека им е за поука

на мъжете празноглави,

жадни само за забави

със кокетки леконрави.

После – свършили парите,

после – гонят ги жените.

Виждам ви, че сте кокиче,

ала Нея я обичам!

 

„Любовта лъжа е, зная! –

казвате ми вий накрая. –

Тъй мъжете – хитреците –

вдигат ни завчас полите,

а пък ний на тях – рогите

им набиваме с охота.

Туй накратко е живота.“

Аз ценя ума логичен,

ала Нея я обичам!

 

Любовта, момиче мило,

е като пчеловно жило:

впило се е във сърцата,

инквизира ни душата.

Любовта ни е съдбата!

Тя отвежда ни към рая

сред живота краткотраен.

Може би съм по-лиричен,

ала Нея я обичам!

 

После малката кокотка

със походката на котка,

ме остави сам; спокоен

гледах я – като секвоя –

с поглед най-благопристоен.

Пожелах й обич луда,

да не бъде пеперуда.

Мъдър, весел, романтичен:

вечно Нея ще обичам!

 

 

 

 

ПРЕД СТРАШНИЯ СЪД

 

 

Ако днес отвъд аз, прашен,

в миг попадна изумен

и на Съд велик и Страшен

Господ-Бог ме призове

 

бих Му отговорил смело,

че познал съм любовта

и с живота се разделям,

без да жаля за света!

 

Че по моя път нелесен

срещнах прелестна жена:

космоса ми стана тесен,

без жестокост и злина!

 

С нея бях и аз божествен,

че богиня беше тя,

а животът бе тържествен

и безкрайна радостта!

 

 

 

 

 

 

ОТВЪД

 

Поема ли

планинските пътеки

на смъртта,

душата ти

дали ще зърна нейде?

 

Ниджо[1]

 

       Дали там някъде отвъд

ще срещна твоята душа,

поела вечния си път,

наситена от красота?

 

Дали при мене ти  ще спреш,

ще ме погалиш ли едва

в жестокия по теб копнеж,

неописуем със слова?

 

Дали ще носиш пак за мен

вълшебната си топлота?

Във тебе ще съм прероден

далеч от земна суета.

 

Завинаги потънал в теб,

във твойте хубави очи:

духът, изминал път нелек,

веднага ще ги различи.

 

Във тях ще се разтворя аз,

открил покой и тишина,

наситил мъжката си страст

в прегръдките ти на жена!

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Ниджо (1258-?) – японска писателка, автор на автобиографичната „Нечакана повест“ (втората половина на XIII век) – едно от най-великите произведения на средновековната японска литература. Тя е създадена в края на живота й в пет свитъка, където Ниджо подробно разказва своя живот. Повестта представлява ненадминато съчетание от традициите на дневниковия жанр (ники) и жанра на повестта (цукури моногатари). В нея се съдържат и много стихотворения-танка, съчинени от самата писателка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post 10 ЮЛИ – 80 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАНЯ ПЕТКОВА
Next post ПОЕТИЧЕН КОНКУРС „СВИЩОВСКИ ЛОЗНИЦИ“