Стоян Георгиев е роден е през 1963 г. в Бургас. През 1982 г. завършва Английска езикова гимназия „Гео Милев“ в родния си град, а през 1989 г. – българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
От 1998 до 2002 г. е хоноруван преподавател по Антична и Западноевропейска литература в Бургаския свободен университет.
От 2008 до 2011 г. е водещ на предаването за култура, образование и религия „Без маска“ по национална телевизия СКАТ.
През 1994 г. излиза първата му книга – сборникът с разкази „Горчив коктейл“ (второ издание през 2021 г)., а през 2002 г. – романът „Митническа сага“ (второ издание през 2006 г., трето през 2021 г). През 2004 г. са отпечатани пиесата му „Хаос“ (второ издание през 2023 г.) и стихосбирката „Дух мой“, а през 2010 г. – сборникът с разкази и новели „Тайното послание“. През 2020 г. излиза книгата му „Енциклопедистът Богоров“, последвана през 2021 г. от стихосбирката му „Анна“, а през 2022 г. са отпечатани стихосбирките му „Странен пантеон“ и „Любов – загадка и мечта“. През 2023 г. излизат сборниците му с литературна критика „Литературни етюди“ и „С пулса на народа“.
Свои произведения е публикувал във вестниците „Свободен бряг“ „Другата аудитория“ и „Десант“, в списанията „Везни“ и „Море“, както и в сайта „Флагман“.
Редактор е на десеттомното издание на събраните съчинения на Петко Росен, осъществено от издателство „Божич“ – Бургас и финансирано от Община Бургас (2011-2015 г.). През 2012 г. е отпечатан в Москва на руски език нашумелият му роман „Митническа сага“. През 2013 г. романът му е представен в Булгаковский дом в Москва, а есента на същата година е презентирано цялостното му творчество на ежегодния Симпозиум на славянските писатели в гр. Евпатория, Крим.
Член на Съюза на българските писатели от 22.12.2015 г.
През 2019 г. защитава докторска дисертация към Института по литература при БАН на тема: „Драматургията на Пинтър и рецепцията ѝ в България“ и получава научна степен „Доктор по филология“. Същата е отпечатана като книга през 2021 г.
Живее и твори в гр. Бургас.
СТРАНЕН ПАНТЕОН
Понякога взорът срещаше титани
на челата с тайни слова начъртани
кат останки славни от друг някой род,
не останал вече под божия свод.
Иван Вазов
Аз бродя сам във странен пантеон
и духове край мене се тълпят,
ръце простират със отчаян стон,
отпаднали и тъжни. Дълъг път
в мъглата са вървели и през мрак
те мъката си да ми предадат.
„Години все във тоя пущинак
народа ни блуждай!“ – със гняв мълвят.
Озъртам се и ето ги край мен,
и свеждам аз глава пред всички тях.
„На злоба братска вие пак сте в плен –
това е нашият предвечен грях!
Ний идваме при тебе в късен час,
ний молим те духа освободи
на зъл народ, изпаднал вече в бяс
от глупави раздори и вражди.
Ръка подай му с вечен благослов,
ти дай му вяра, гордост, светлина,
сърцето си му дай с една любов
и път му дай към истина една.
Той все се лута – вече векове,
но иде на страданието край
и ето днес със болка те зовем:
о, сине наш, надежда ти му дай!“
А после с кървав, пурпурен венец
обкичиха те моята глава,
при мен дойде благ рилският светец
и с кръстен знак докосна ме едва.
След него дух могъщ пристъпи сам
във расо на монах, но с поглед горд:
млад княз е бил, ала с неземен плам
той вяра ни е дал във Слово-Бог.
И неговият син на златен трон
държеше скиптър, книга и перо –
прославеният, дивен Симеон,
Преслав издигнал с меч и със длето.
А поп със огнен взор, със лик изпит,
ме гледаше опърпан и унил –
надежда търсил в идеал разбит,
прогонен и оплют бил Богомил.
Възторжено усмихнат, там монах
подаваше ми книга вдъхновен:
„Историята наша аз събрах –
народът ни ще бъде възкресен!“
Стълпяваха се – чувствах се смутен
от тези сенки на отминал свят;
изстъпи се един тъй разярен,
но силно ме прегърна като брат.
Вулкан неистов беше този дух:
висок и снажен, дяволски красив.
„Раковски пак е пръв!“ – тих глас дочух
зад себе си от момък млад, свенлив.
И сякаш от небето слязъл в миг,
Апостол се възправи в чуден ръст,
сияйно чист във подвига велик,
понесъл на плещите тежък кръст.
Поет с брада и орлов поглед див
го гледаше в почуда възхитен:
по-млад бе той, но много горделив,
от дара си небесен вдъхновен.
Напираха хайдутите със гняв,
с войводи двама, славени навред;
Бенковски, до Княгинята с байрак,
пред четата препускаше напет.
Но сипна се зора навън и аз
изгубих своя странен пантеон,
а духовете, чули висша власт,
отлитнаха към вечния си дом.
Душата ми – пронизана от смут,
озъртах се с печален, страшен взор
и сигурно изглеждах като луд,
впил поглед във небесния простор.
Все търсех сенките от оня свят,
но никъде не виждах и следа.
„Сърцето твое – то е наш палат,
към нашето безсмъртие врата!“ –
тъй шепнеха ми, махаха с ръка
и аз сбогувах се с дълбока скръб;
те губеха се в пролетна дъга,
потъваха в небесна, тиха глъб.
БОГ
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже, –
мен в сърцето и в душата…
Христо Ботев
Ний търсим Те в прашлясали скрижали
и във иконите със лик изпит,
под купола църковен, но едва ли
ще зърнем образа Ти страховит!
Ний търсим Те във статуи, в картини,
в сказания, в легенди и в слова,
ний търсим Те в простори и в градини,
но сянката съзираме едва
на Твоето величие безкрайно,
на Твоите закони и дела,
на Твоите послания омайни,
на Твоите космически крила!
А Ти си тук, в сърцата ни са скрити
и дарове, и мъдрост, и безкрай:
когато със любов са те пропити
и ний тогава сме във Твоя рай!
Че обич Ти си и вълшебна, и кристална,
че обич Твойта мъдрост се зове,
че само Тя в земята ни страдална
умивала е Твоите нозе.
Че само тя, най-грешна Магдалена,
е дръзнала докрай да бъде с Теб
и само тя била благословена
сред подлия и гнусен наш вертеп!
Любов, на кроткия Исус си двойник,
сияеш ти над земния живот!
За тебе трябва ний да сме достойни,
за най-достойната под този свод!
ЗА ЛЮБОВТА
Тайната на любовта е по-велика от тайната на смъртта.
Оскар Уайлд
Самодивската ви хубост
мене няма да погуби:
със бедрата си налети,
с маниерите превзети,
идеал сте за мъжете,
а походката ви сластна
всеки гледа я захласнат.
Хубостта ви не отричам,
ала Нея аз обичам!
И очите ви шавливи,
живи, палави, игриви,
смут им носят на душите:
те разкъсват им гърдите
със желания честити,
пък гласчето ви – поточе –
нежно покрай тях клокочи.
Вий пейзаж сте идиличен,
ала Нея аз обичам!
Със усмивка ме зовете
и заголвате нозете.
Аз дори не ви поглеждам,
свъсил над кафето вежди.
Чезне вашата надежда.
Тягостната ни беседа
интригува май съседа.
Чуйте, гиздаво момиче,
само Нея аз обичам!
Нощ със вас, а после скука:
нека им е за поука
на мъжете празноглави,
жадни само за забави
със кокетки леконрави.
После – свършили парите,
после – гонят ги жените.
Виждам ви, че сте кокиче,
ала Нея я обичам!
„Любовта лъжа е, зная! –
казвате ми вий накрая. –
Тъй мъжете – хитреците –
вдигат ни завчас полите,
а пък ний на тях – рогите
им набиваме с охота.
Туй накратко е живота.“
Аз ценя ума логичен,
ала Нея я обичам!
Любовта, момиче мило,
е като пчеловно жило:
впило се е във сърцата,
инквизира ни душата.
Любовта ни е съдбата!
Тя отвежда ни към рая
сред живота краткотраен.
Може би съм по-лиричен,
ала Нея я обичам!
После малката кокотка
със походката на котка,
ме остави сам; спокоен
гледах я – като секвоя –
с поглед най-благопристоен.
Пожелах й обич луда,
да не бъде пеперуда.
Мъдър, весел, романтичен:
вечно Нея ще обичам!
ПРЕД СТРАШНИЯ СЪД
Ако днес отвъд аз, прашен,
в миг попадна изумен
и на Съд велик и Страшен
Господ-Бог ме призове
бих Му отговорил смело,
че познал съм любовта
и с живота се разделям,
без да жаля за света!
Че по моя път нелесен
срещнах прелестна жена:
космоса ми стана тесен,
без жестокост и злина!
С нея бях и аз божествен,
че богиня беше тя,
а животът бе тържествен
и безкрайна радостта!
ОТВЪД
Поема ли
планинските пътеки
на смъртта,
душата ти
дали ще зърна нейде?
Ниджо[1]
Дали там някъде отвъд
ще срещна твоята душа,
поела вечния си път,
наситена от красота?
Дали при мене ти ще спреш,
ще ме погалиш ли едва
в жестокия по теб копнеж,
неописуем със слова?
Дали ще носиш пак за мен
вълшебната си топлота?
Във тебе ще съм прероден
далеч от земна суета.
Завинаги потънал в теб,
във твойте хубави очи:
духът, изминал път нелек,
веднага ще ги различи.
Във тях ще се разтворя аз,
открил покой и тишина,
наситил мъжката си страст
в прегръдките ти на жена!
[1] Ниджо (1258-?) – японска писателка, автор на автобиографичната „Нечакана повест“ (втората половина на XIII век) – едно от най-великите произведения на средновековната японска литература. Тя е създадена в края на живота й в пет свитъка, където Ниджо подробно разказва своя живот. Повестта представлява ненадминато съчетание от традициите на дневниковия жанр (ники) и жанра на повестта (цукури моногатари). В нея се съдържат и много стихотворения-танка, съчинени от самата писателка.