Стоян Георгиев е роден през 1963 г. в Бургас. През 1982 г. завършва Английска езикова гимназия „Гео Милев“ в родния си град, а през 1989 г. – Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. От 1998 до 2002 г. е хоноруван преподавател по антична и западноевропейска литература в Бургаския свободен университет. От 2008 до 2011 г. е водещ на предаването за култура, образование и религия „Без маска“ по национална телевизия СКАТ.

Свои произведения е публикувал във вестниците: „Свободен бряг“ „Другата аудитория“ и „Десант“, в списанията „Везни“ и „Море“, както и в сайта „Флагман“. Редактор е на десеттомното издание на събраните съчинения на Петко Росен, осъществено от издателство „Божич“ – Бургас и финансирано от Община Бургас (2011-2015 г.).През 2012 г. е отпечатан в Москва на руски език нашумелият му роман „Митническа сага“.

През 2019 г. Стоян Георгеиев защитава докторска дисертация към Института по литература при БАН на тема: „Драматургията на Пинтър и рецепцията ѝ в България“ и получава научна степен „Доктор по филология“. Издал е осем книги със стихове, разкази и новели, романи и пиеси.

Член на Съюза на българските писатели.

В МОРЕТО

                    Морето само живите обича,

                   а мъртвите изхвърля на брега.

                                                         Христо Фотев

Днес морето беше тихо и ласкаво като Марина: тя носеше неговото име, то – нейната красота. Издълженото ѝ тяло, с лек кафеникав тен, бе лениво изтегнато на черния пясък и Боян я съзерцаваше с нескрито задоволство, защото от няколко дни се чувстваше щастлив. Щастието се раждаше от това хубаво и сочно тяло, от допира с него и топлината на устните. И от усмивката. Най-вече от усмивката. Главно от усмивката. Сега изгревът и залезът го впечатляваха, дишаше свободно и приливът го опияняваше. Светът беше красив, а времето – бързолетно.

Преди Марина имаше много други жени, но всичките бяха еднакво високомерни и егоцентрични, ужасно досадни и скучни с вечните си глупави превземки; преди за Боян любовта беше иронично название за краткотрайните му интимни връзки, прашен архаизъм за сексуалните му партньорки, за които най-важното бяха удобството, веселието и възможността да се любят колкото се може повече. „Това е животът!“ – произнасяха те на френски, минавайки пред негодниците за интелектуални дами. Бързо му досаждаха и той ги изоставяше, но те продължаваха да го преследват с безкрайните си суетни амбиции и смешно честолюбие. Душата му, отхвърлена и самотна, настойчиво заявяваше съществуването си в гневни изблици и неудовлетвореност.

Тогава се запозна с Марина и всичко се промени. Той обичаше! Обичаше силно и всеотдайно. За първи път се почувства щастлив в обятията на тази нежна и шеговита жена, получавайки безценен дар – своите духовни права над живота.

Около двамата имаше много тела с най разнообразни цветове, изгаряния и мускули: дебели, кльощави, космати, голи като дъждовни червеи, грациозни, сякаш излети от бронз женски фигури, изсипани мъжки коремчета, колосални бюстове и лениви изражения. Повечето изглеждаха разхвърляни по брега като талпи, други се разхождаха, подскачаха във водата и образуваха една невъобразима маса, наподобяваща стадо тюлени.

Марина отвори очите си, които слънчевите лъчи нахално затваряха, и се обърна към него:

– Как си, мили? Денят е хубав, нали?

– Ние също сме хубави.

– Всичко е хубаво! Когато съм с теб, всичко е хубаво. Вярваш ли ми?

– Старая се.

Той я погали по лицето, оправи косите ѝ и бързо целуна капризно изрязаните ѝ устни, които се разтвориха в очарователна усмивка:

– Много си мил! – после му прошепна в ухото: – Обичам те!

Разсмя се и започна да го отрупва с пясък, докато отвън остана само главата му. Той не помръдваше като труп, когото обкичват с цветя. После изведнъж се изтръгна от своя пясъчен ковчег и я прегърна; целуна я нежно зад ухото и кожата ѝ настръхна, сякаш русите косъмчета по тялото ѝ искаха да се изтръгнат от него. Тя пак се излегна по гръб, поставяйки ръцете си зад тила, а овалните ѝ гърди се устремиха нагоре, към Боян. Той също се излегна до нея, само че надясно, като подпря главата си с длан.

– Марина! – каза той и се учуди, че бе произнесъл името ѝ, без да знае защо. – Марина! – повтори Боян, като се наслаждаваше на благозвучието му: – Моя морска жена!

– Ставаш поетичен – усмихна се тя.

– Никакъв не ставам, Марина. Ако досега съм ставал някой, сега съм си аз. Разбираш ли? Аз! Боян Лечев – 29 годишен, здрав донякъде, умен в рамките на нормалното и идиот в бездънността на битието си.

– Странна е нашата връзка, не мислиш ли? Усещам, че всичко е някак по-различно. Аз, която обичах да замайвам главите на нещастните мъжлета, съм слаба, когато ти ме гледаш.

– Между нас, Марина, между теб и мен, има нещо… Никога не съм си представял, че някой може така да повлияе на нрава ми, както ти.

– Мили мой, това между нас е едно нагло и приятно чувство…

– Страхувам се от чувствата, Марина.

– Но не можеш да ги избегнеш. Те са част от живота, те даже го управляват.

– Обичам те, Марина! Сигурен съм, сега съм сигурен, че…

– Какво?

– Това е… любовта.

Тя замълча и запали цигара:

– Не вярвах, че ще я срещна, защото тя е изтъркана монета, минала през портфейлите на разни нищожества, през космати, вонящи на насилие ръце, през пухкави длани, мазни от подлост, през пожълтели от тютюн пръсти с оръфани и криви нокти. Любовта! О, колко мерзост крият зад нея!

– Може би е така – отвърна той, като съзерцаваше морето, отразено в сините й, присмехулни очи. – Днес сякаш се страхуваме от чистите си пориви, а душата е безсмъртна. Без нея сме само подвижни купчини месо.

– Ставаш философ.

– Обичам те, Марина. Останалото няма значение.

– Няма значение – повтори тя унесено. – На нас ни провървя, мили мой. Ние сме почти щастливци.

– Ние сме щастливци.

– Представяш ли си – възкликна Марина, – колко отчаяни самотници има по земята! Виж тези около нас: колко от тях  са обичани, колко познават любовта, на колко животът е студен и въобще не се замислят над нищо? За колко любовта е приоритет на ученическата възраст – нещо забавно, отминало и смешно? Ежедневието свирепо изсмуква чувствата и поривите… Нищо не остава, освен…

– Освен какво?

– Освен… надеждата, надеждата, че до смъртта все ще я срещнат.

– Любовта ли?

Тя не отговори.

Двамата замълчаха. Боян също се излегна по гръб и затвори очи. Представяше си колко хубаво би било да бъде винаги с Марина, да я усеща до себе си – нощем в постелята и денем у дома. Усмивката ѝ ще разпръсква сивотата на дните, които досега са си отивали тихо, незабелязано, засрамени, че са били пусти като сърцето му. Уют, топлота и нежност щяха да изпълнят живота му, ведро спокойствие и смислен труд, а после – деца: обикновени, но силни семейни радости. Малко щастие… Семейни работи! Нямаше начин да не се стигне до брака – той беше неизбежен, както беше неизбежна любовта и някои други последствия от нея. Какво пък: една топла ръка и ласкава дума, едно всеотдайно тяло и весела душа бяха много повече от фалшивата ергенска „свобода“, атакувана от тъпа самотност.

Така мислеше Боян, докато слънчевите лъчи се разхождаха от лицето до глезените му и сладостно го напичаха. Лекият полъх на морето, което също се бе сгорещило и въздишаше от досада, ги прогонваше за миг, но те пак идваха. Боян погали с благоговение корема на Марина: в тази пропаст пропадаха мъжките желания и възкръсваха от нея като феникс, добили плътски очертания. Каква загадка е животът! Любовта го създава и пак тя с ридание го изпраща.

Боян отново се обърна надясно и целуна шията на Марина. Тя замърка лениво и отвори очи.

– Марина, искаш ли тази есен? – той се взря в очите ѝ.

– Искам.

– Наистина, Марина! Марина – той стисна ръцете ѝ, – ще бъде хубаво…

– Сигурно.

– Ще имаме дом – хубав и уреден, деца и…

– И още какво?

– Нашите нощи.

Внезапно около тях всичко се промени: слънцето вече не прежуряше, а галеше, грозните и отпуснати тела станаха по-стройни и небето изглеждаше вълшебно. Двамата чувстваха как кипи кръвта им, как огромно вълнение възбуди душите им, как надеждата ги целуна силно и страстно. Думите бяха излишни, бледи и ненужни. Мелодията на радостта, в която участваха и небето, и морето, и слънцето, и хората, звучеше само у тях и напираше в устните, очите и ръцете им, стиснати до болка. Възторгът танцуваше в телата им, сякаш искаше да се налудува на воля и ги понесе към необятната синева. Поне душите им да стигнеха дотам.

– Искаш ли да поплуваме? – Марина вече бе станала и го теглеше за ръка към морето.

– Вярно, че трябва да се поохладим – усмихна се Боян.

Тя вече тичаше към водата; когато я наближи, потопи краката си в нея.

– Малко е хладничка.

– Нищо, постепенно ще свикнеш.

Той започна да бяга във водата, докато потъна до гърдите, гмурна се, след това се изправи, разтърси мократа си глава и се обърна да види къде е тя. Марина наплискваше тялото си и бавно навлизаше в морето, което неуверено прегръщаше тънката й талия. После се гмурна, разтърси русите си коси и каза:

– Искаш ли да поплуваме навътре? Морето е тихо – няма вълничка.

– Добре, но първо да позагреем.

Те изплуваха бързо около петдесет метра. После поразтърсиха телата си. Той я целуна.

– След такава загрявка бих преплувала цялото море! – усмихна се тя.

Започнаха да плуват успоредно един до друг. Плуваха брус. Тя го изпълняваше превъзходно: ръцете ѝ сякаш галеха водата, а тялото ѝ се извиваше като екзотична риба, която винаги се изплъзваше от мрежата на рибаря.

Боян плуваше по-слабо. Той бе сам в морето с русалката, оплела със златните си коси хладното му и невъзмутимо сърце, но тя, за разлика от своите посестрими, имаше стройни крака, които не можеха да бъдат отминати спокойно от нито едно мъжко око; дори аскетът не би останал равнодушен към грацията ѝ, с която никоя русалка не можеше да се сравни.

– Плуваш много хубаво.

– Учих се като малка. Обичам водата. Изпитвам истинско удоволствие да се отпусна в нея и да забравя всичко.

– Дори мен?

– Не, ти винаги си в мен. Ти си като въздуха, който вдишвам, за да не се удавя. Ако те нямаше, сигурно щях да се удавя.

Боян се обърна и погледна сушата: бяха изплували около километър и брегът се мержелееше като опъната жълта лента, по която се разхождаха много двукраки същества, цяло море от двукраки същества, море на сушата, мъничко и жалко. Струваше му се, че е отвъд човешкия свят, смален пред очите му, че се е разтворил във вечността.

Водата гъделичкаше телата на плувците, тръпнещи от наслада: беше приятно да се отпуснеш и да се почувстваш безплътен, а душата, чиито фибри са вълните, се люшка волна и безкрайна.

Влюбените се радваха на щастието си, чиито свидетели бяха само морето и небето, които обещаваха, че то ще бъде безкрайно като самите тях и безпределно като красотата в сърцата им.

Боян се приближи до Марина и я целуна. В ласкавото и чисто море те бяха свободни, както първите хора след Сътворението. Може би само Адам и Ева са били толкова щастливи, когато са се открили като мъж и жена в градините на рая. Какво безумно блаженство да изпиташ любовта чрез плътта и душата си, да усетиш онова упойващо чувство на пълнота, придало идеална завършеност и хармония на живота: възторг, любов, вечност, безкрай, полет.

– Обичам те, любов моя, моя морска жена!

Тя плуваше усмихната и унесена. Слънцето галеше телата им и закачливо намигаше с хилядите си отражения, разпръснати като вълшебни стъкълца в морето. Както Афродита[1] се беше родила от морската пяна, така и любовта им се раждаше от танца на вълните, защото тя беше навсякъде, защото беше сътворила света, но само посветените и влюбените знаеха това.

– Да се връщаме ли? – попита той.

– Да се връщаме, макар че ми се иска да остана завинаги с теб в морето.

Заплуваха обратно – бавно и с нежелание. Подухна вятър и вълните надигнаха глави, разтърсиха белите си гриви и забушуваха.

– Страхувам се, мили.

– Защо?

– Защото всичко е много хубаво, а светът е мръсен…

Брегът се мержелееше като пясъчна пустиня, над която бе прелетял стихиен пожар, опустошил и дървета, и къщи, и хора, и сърца. За миг в съзнанието на Боян изплува пясъчният ковчег и той потръпна от суеверен страх. Колкото повече приближаваше брега, му ставаше все по-тягостно и непоносимо.

Като огромна гробница му изглеждаше брегът, където всичко бе превърнато в пясък: мъртъв, ням, изгарящ. Морето отблъскваше постоянните му набези, които незабележимо откъсваха части от живата му плът. Тази вечна борба, ожесточена и безмилостна, се водеше от векове, от времето, когато Бог беше отделил твърдта от водата и живота от смъртта, но хората не виждаха нищо, влюбени в мимолетното си щастие, дребнави грижи и жалки надежди.

Мощна вълна удари Боян в тила като лапа; щом тя се отдръпна, той изплува, пое въздух, но усети, че десният му крак се вдърви и пронизващата болка сякаш разкъса цялото му тяло. Изпита ужас, защото брегът беше отчайващо далеч, а той бе забравил да вземе игла, както правеше обикновено. Опита се да плува така, но не успя, започна да изостава от Марина, като упорито продължаваше да се бори с тежкото и неуловимо тяло на морето.

– Какво става, мили! Зле ли си? – извика тя, като заплува бързо към него. Опита се да го хване, но той натежа и се изплъзна от прегръдката й.

– Схвана ми се кракът, а нямам игла…

– Опитай да се отпуснеш. Поеми въздух и се отпусни

Боян се опита да се отпусне, но беше толкова напрегнат, че веднага започна да потъва. Тя пак го хвана с лявата си ръка, като с дясната силно и отчаяно загребваше. Изплуваха така около двадесет метра, но той отново се изплъзна от прегръдката ѝ, започвайки да потъва. Тя успя със сетни сили да го задържи на повърхността.

Болката от схванатия крак го разтърси апокалиптично, пронизвайки всичките му сетива. „Не, това не може да се случи с мен!“ – помисли той, докато отново потъваше, повлечен от хищния апетит на пясъка, който, стаен под водата, искаше да я погълне и създаде вечен покой и безметежност, покоя на пустинята.

Боян се опитваше да загребва с ръце, но пясъкът го привличаше като магнит и теглеше към загадъчните морски дълбини, пълни с изгубени богатства, потънали кораби и кости на удавници. Брегът се мержелееше в далечината: зловещ и изгарящ. Хубавото и жестоко слънце царуваше над безкрайната дълбочина на небето, чиято чистота потискаше.

Телата на влюбените, вкопчени едно в друго, се бяха отпуснали за миг, колкото да наберат сили за титаничната борба със съдбата си. Всъщност това беше едно тяло, което отчаяно се бореше за щастието отново да съзерцава немилостивото слънце. Мускулите се бяха изтощили, нервите не издържаха. Оставаше волята. Непоколебимото човешко желание за победа. Но нима можем да направим чудо, за да се спасим от нелепостите на този свят?!

Изведнъж Боян видя как брегът и слънцето се сляха в огромно жълто кълбо, което избухна и ужасните му лъчи го блъснаха в главата. Някъде далече надничаше невъзмутимото небе.

Той загуби съзнание. Ужасена, Марина се опита да го задържи, като го дърпаше нагоре, но безуспешно: мокрите му ръце се изплъзваха от нейните. Тя ги стискаше силно, до болка, но пак ги изпускаше.

– Не се предавай, обич моя… Моля те, моля те…

Сълзи бликнаха от очите й, тя го прегърна с отчаяние и любов, започна да го целува, като повтаряше: „Обич моя, моля те, моля те!“. Водата искаше да ги задържи на нежната си, пулсираща от живот гръд, но дъното ги зовеше неудържимо, за да ги погълне в студените си подземия, където бродеше само смъртта. Заложила хищните си мрежи като паяк, тя дебнеше с настървение да улови някоя нещастна душа.

Марина не можа да задържи тялото на любимия, което потъна бързо. Зелената вода го погълна толкова естествено, сякаш той й принадлежеше, така както принадлежеше вече на вечността.

Отчаяна, Марина замаха с ръка към брега за помощ, опита се да извика, но не успя, а и нямаше кой да я чуе и види. Спасителите бяха унесени в занимателен разговор с две млади чехкини и жадно изследваха сочните им прелести.

Тя остана вцепенена. В миг се осъзна и се гмурна да извади тялото на любимия. Студената вода прониза като с игла нежната й кожа. Дълбочината беше голяма и нищо не се виждаше. Едва след упорито търсене тя съзря тялото. Опита се да го измъкне на повърхността, но не успя, защото въздухът й свърши и трябваше да изплува.

Тогава чу зад себе си гласове. Бяха спасителите. Когато я изтеглиха в лодката, загуби съзнание. Двамата мъже се посуетиха, потърсиха тялото на удавника, но не го откриха и се върнаха.

Само слънцето грееше надменно. Лъчите му пробиваха зелената водна маса, галеха безжизненото тяло, потънало в пясъчния си ковчег, но то вече не чувстваше топлината им.

[1]Афродита (от гр. Αφροδίτη – родена от морската пяна) – гръцка богиня на любовта и красотата. Според легендата е родена край  Пафос, Кипър, след като Кронос отрязва гениталиите на Уран и неговата кръв и семенна течност падат в морето и се превръщат в пяна. От тази пяна се ражда Афродита – най-красивата от богините.