СПОМОЩЕСТВОВАТЕЛ

Беше топла привечер. Вече си тръгвах от дома на Вера Вазова, преизпълнена с впечатления. Обсъждахме новоиздадения й роман “Под облачно небе”, в който живо и увлекателно разказваше за търновския си род, възкресяваше нрави и обичаи, борби и събития от онова време. После говорехме и за томовете, в които е описала своя живот. В тях разкриваше неизвестни за новите поколения картини от 20–ти век: напаст от скакалци в София, войни – Първа световна, Втора световна, окупационни войски в България, превратности в семейната история на рода Вазови…Спомена, че в наши дни не се чете както някога и не пожела да публикува трите тома. Беше ги оставила за изследователите в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, написани на пишеща машина и подвързани с твърди корици. Даде ми книгата на баща си – генерал Георги Вазов – „В пустините на Средна Азия”.

На вратата ме спря и каза:

– Ако ти потрябва нещо, обади ми се!

– Благодаря Ви, много Ви благодаря, но…

– Казала съм ти: аз получавам една шеста от наема на сладкарница “Лучано” на първия етаж и помагам на близки и съседи. Всички са в нужда през тези години. (Беше в края на 20–ти век.) На едни плащам тока, на други купувам лекарства. На мен пари за какво са ми? Мебели и дрехи не ми трябват. Ще изкарам със старите. На почивка и на екскурзия не ходя. На деветдесет и три години съм. Стоя си вкъщи, чета книги, гледам телевизия, за да зная какво става по света. Ако ти трябват пари, като завършиш романа си, обади ми се. Ще ти помогна.

Благодарих й и си тръгнах дълбоко развълнувана.

Тя плащаше на някакъв човек, за да й носи минерална вода ту от Княжево, ту от Банкя. Казваше, че мъжът от това преживявал. Беше купила очила на позната, за да й помогне… Преди да отида при нея, тя се обади по телефона. Разказа ми тъжен случай. После добави:

– Аз не трябва да се оплаквам! Хората ме търсят, за да им давам кураж в живота. Иначе ще спрат да ми се обаждат.

Споменах й, че и аз съм тъжна тези дни, защото почина моя приятелка. Тя ме сепна с думите си:

– Ти още ли не си свикнала със смъртта? Ами примири се!

Бях започнала да превеждам стиховете си и споделих с госпожа Вазова, че мои близки не вярват да се справя с превода. Тя ми отговори:

– Ти ще успееш! Работи и не давай ухо на негативното.

Тя подпомагаше издаването на книги, но искаше това да се запази в тайна, докато е жива. Например “Голямата тайна”  на писателя Атанас Сейков. Поиска да подпомогне романа ми “Надалеч, надалеч…”, макар че аз вече го бях платила, така че нейната помощ отиде за  двуезичната ми стихосбирка на български и английски “Цъфтяща нощ/Blооming night”.

Нейният чичо – Иван Вазов, е описал в романа си “Под игото” образа на свещеник, който е плащал на български момчета, за да се учат; нейният баща – генерал Георги Вазов, героят от битката при Одрин, е давал пари на войници, за да си направят протези; Вера Вазова спонсорираше свои приятели и българската литература.

Пиша тези редове, защото съм освободена от обещанието си да мълча за спомоществователството, доката е жива. На 26 юли 2009 г. погребахме Вера Вазова. Тя напусна земята месец след като навърши 102 години. Чувствам се горда, че общувах с толкова достойна жена.

Стоянка БОЯНОВА

УСЕЩАНЕ ЗА ВРЕМЕ

С Вера Вазова се запознахме на гроба на патриарха на българската литература Иван Вазов. Аз съм от града на Вазови, Сопот, и любовта ми към известния род е обяснима. Вера Вазова е племенница на Иван Вазов и дъщеря на генерал Георги Вазов, героят от Одрин. Тогава дългогодишната преподавателка по цигулка беше на 89 години. Слаба, пъргава, съвременно облечена, лъчезарна.

След няколко дни с моя приятел сме в дома й на улица „Г. С. Раковски”. Събувам обувките си като в музей. В стаите мебелите са стари и красиви. На стените има оригинални картини от известни художници: на една от тях генерал Георги Вазов в цял ръст – в униформа и със сабя, на друга – съпругата му. Украсите, покривките, вазите… всички са от времето, за което съм чела и слушала. Потъвам в старо кресло… Г-жа Вазова ни черпи със сладкиш и чаша вино. Сладкишът е приготвила по стара рецепта.

Раговаряме. Моят приятел казва:

– Г-жа Вазова, Вие като сте на 90 години…

– Моля, моля! На 89 – поправя го домакинята. – Още не съм станала на 90.

Тя е видяла, че съм събула обувките си. Нямам опит и не съм съобразила, че в генералски дом, гостите стоят обути.

– Някой си е събул обувките – весело ме критикува домакинята. – Кой е този?

– Аз съм – отвръщам и се хващам за веселото настроение. Едва ли някой като види обувките ми с токчета, би си помислил, че не са мои.

– Ти искаш да не изцапаш чергите ли? – дяволито се засмя Вера Вазова. – Какво ги жалиш? Тези черги са по-стари и от мен.

Смеем се.

Осемдесетидеветгодишната жена има удивителна памет. Тези дни е прочела последните ми две стихосбирки „Крайбрежна улица” и „Тревата на другия бряг”. Почти рецитира стиховете наизуст, чете ги без очила, в тях намира красота и я споделя с нас. Стига до стихотворението „Старостта”. Пита ме как толкова млада съм доловила това състояние. Иска ми се да й кажа, че не съм толкова млада. Тя ме сепва с израза:

– Разбирам. Ти пишеш за старостта. Аз имам такива познати.

Навярно различните хора се чувстват стари по различно време. Когато Вера Вазова беше на 94 години, издадох стихосбирката „Цъфтяща нощ/Blooming night” със стихове на български и мой превод на английски език. В нея включих и стихотворението „Старостта”, защото ми се удаде да го преведа на английски език. Тогава Вера Вазова ме попита:

– В това стихотворение мене ли си имала предвид? Аз така се чувствам.

Усмихнах се. Нямах предвид нея, а себе си, когато бях на 25.

Стоянка БОЯНОВА