* * *
… И още шепна като вятър тих,
и търся обич в погледа унесен…
В една сълза тогава те открих
под топлите очи със цвят на кестен.
В една сълза тогава те открих
в едно студено януарско време…
Рисувам те с любов във моя стих
с една сълза, позакъсняла в мене.
* * *
Не ми поиска никога ръката…
Годежен пръстен с теб не размених.
На сватбата ни нощна сват до свата
не седнаха и с дар не ги дарих.
За кумове поканихме звездите.
Луната ни изпрати благослов.
Във тая нощ пирувахме с мечтите
и още сме пияни от Любов…
* * *
Целуни ме не с устни – с очи,
от които извира тревога
и която така да личи,
че да кажа: без тебе не мога.
Прегърни ме, но не със ръце,
с които си просил пощада:
зажадняло е мойто сърце
любовта ти по мене да страда.
Любовта ти, която мълчи
сънно-будна в очите зелени.
Целуни ме със тези очи,
замъглени от обич по мене…
* * *
Все се чудя как да те опазя –
не от други – от самата мен,
че от обич даже те намразих,
мир не зная нито нощ, ни ден.
И да дойде и за двама краят,
и отворят райските врати –
щом ме питат: ,, В Ада или в Рая?’’,
пак ще кажа: ,,Гдето си и ти’’.
* * *
Не мога вече в мен да те убия –
в душата ми, приела те веднъж.
Дали не си ти бялата магия,
или пороен кратък летен дъжд,
отнесъл стари и прогнили клони,
засмял се в мене чрез филиза нов,
със който вятър все така ме гони
и ту е нежен с мене, ту суров?…
Кажи, за Бога, като се преструваш,
какво таиш във тоя образ нов?
Щом в мене неотменно съществуваш,
не си ли скрил и в теб една Любов?…
* * *
Телефонът отново звъни
и слушалката диша в лицето.
Ала някой нарочно мълчи –
само чувам му ясно сърцето.
Телефонът отново звъни…
Ало, ало… Дали не сънувам!?
Моят глас по ефира кънти:
и когато мълчиш, пак те чувам…
ОРИС
На една възпитателка
от Дома за изоставени деца
Ех, как силно се радваше само –
от очите му капеше смях,
щом понякога казваше ,,мамо’’
и от майка аз повече бях…
Но и как със очи насълзени
ме преследва със детският страх.
Да открие пак мама то в мене
се прокрадва във погледа плах…