Стефан Димов Чирпанлиев
(18.III.1936 – 21.VI.2002)
Роден в гр. Ямбол, където завършва гимназия, Висшия инженерно – строителен институт в София (1960) и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” (1968). Защитил е докторска дисертация в Института за литература при БАН. Специализирал театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Един от основателите на студентския литературен кабинет “Димчо Дебелянов”. Инженер в домостроителен комбинат и в пътно управление (1960–1963), журналист (1963–1971). Негови творби са превеждани на немски, руски, полски, украински, молдовски, сръбски, словашки, турски, френски, есперанто и др. Дългогодишен творчески секретар, а от 1979 г. председател на Дружеството на писателите в Ямбол. Автор и на изследвания за живота и творчеството – монографичен труд за Захари Стоянов, за която получава докторско звание. Тя е плод на 20-годишния труд на автора.
Издадени книги: „Докато превали” (1970), „Медвенският размирник” (1978, 1983), „Възроден Ямболски окръг” (1979), „Измисленият остров” (1981), „Славослов за Медвен” (1981), „Как Камъчко стигна морето” (1985), „Най-великото от чудесата“ (1986), „Внезапни прагове” – разкази (1987), „Баба Кукулязка” (1989), „Утро за изповеди” (1989), „Неотмилели стихове” (1992), „Талисман” (1992), „Дири и пъртини” (1993), „Какаово утро в Бамако” (1993), „Момчето, което можеше всичко” (1994), „Часът на гривяците” (1995), „Интелигенцийо-о!” (1997), „Козя магия” (1998), „Цветя на добротата” (2001), „Чудеса край Синия вир” (2001), „Дяконе, с вази сме до смърт” (2002), „Захари Стоянов” (2002).
ВНЕЗАПНИ ПРАГОВЕ
разказ
Често се случваше да викат старшина Диков в съседните роти – да посвири с китарата, да попее с придрезнял, но приятен глас а ла Висоцки:
По-твърди от броня,
по-нежни от цвете…
Никой в поделението не можеше да каже отде се пръкна тази песен, която знаеше всеки танкист. Тук ли беше родена, или подхвръкна отнейде, та вземаше ума на младите набори, а старите я тананикаха дълго след уволнението.
Старшина Диков беше уверен, че се е появила в някоя от ротите, съчинена от срамежлив поет, изсвирена с уста от самораслек музикант. Текстът беше някак си сурово грапав, но написан с голямо чувство. Той можеше да вдъхне самоувереност на певец, да разнежи душата. А душите на танкистите бяха и корави, и крехки…
Вечерта старшината я изпя при своите от ротата. Чак пълначът Иван се разчувства и заръмжа басово. Много му се пееше.
Светулките се стрелкаха ниско – лятото си отиваше. Минат ли августовските горещини, стягай се за зимата.
Тази вечер бе комай последното свободно време преди форсирането. Реката просветваше напред ленива и безразлична. Нека проплясква немирно рибата, нека шават с опашки раците в подмолите. Даде ли се сигнал за атака, всичко наоколо щеше да заври и закипи…
Луната издуваше рогове – дано нощите са светли и приятелски настроени…
Ала не би – след полунощ ливна пороен дъжд. Щупуртеше безмилостно върху платнищата, бърже напълни окопите с вода.
Къде ти сън в такава нощ?
– Иване, спиш ли? – питаше старшината, само тъй, да чуе как ще прозвучи гласът му в тая преизподня.
– Кой спи в такава нощ, бе! – развика се Иван. Платнището пропищя жално.
Тогава дойде ракетата. И още една. Всичко наоколо оживя. Ревнаха моторите и дъждът странно издребня. Атаката сякаш разкъса дъждовната нощ. Ливнаха се кални потоци. Беше диво и ужасно хлъзгаво. Танковете ревнаха с пълна мощ. Излизаха от окопите.
Командирът стоеше невъзмутим на мястото си, сякаш всичко това за него беше отдавна предвидено – дъждът, светкавиците, разбушувалата се вода. Светлините бяха оскъдни и все пак пътят до реката е до болка познат. Ето ги крайречните храсти, сякаш хора, застинали в невероятни пози. После тинестият бряг, първите метри в бълбукащата вода. Всичко това ставаше като насън, хиляди пъти изсънуван.
Старшина Диков слушаше напрегнато мотора, след броени минути веригата ще загребе на твърдо. Това усещаше всеки водач, а Диков не беше новак.
Изведнъж машината се затресе, наклони се, отнякъде проникна вода. Всички погледнаха командира. Ясно, бяха стъпили на несигурно дъно, може би преди време тука са правили някакво завиряване… Командирът заповяда незабавно да напуснат машината.
… Последен изплава на срещния бряг старшина Диков. Усещаше тялото си странно олекнало, не свое.
Из реката излизаха тъмните туловища на танковете и раздираха извоювания бряг с глух рев. Диков завистливо изкриви устни: “На нас ли се случи тази нелепа беля, на нас ли!”
Светнаха спасителни фарове – идваха да ги извлекат. Не можеше другояче, при форсиране минутата не е равна на някакви си шейсет секунди. В никакъв случай.
В съзнанието на старшината припламна жестока мисъл. Машината е включена на скорост и сто влекача не могат я измъкна от това проклето място, гдето някакъв чудак е правил опити да завирява. Сигурно е бил заклет риболовец или пенсиониран учител, решил да прави вирче за малчуганите…
Само той, старшина Диков, може да освободи машината от скорост, това е негово право и задължение.
– Другарю командир, разрешете да доложа…
Сега думите бяха твърде бавно съобщително средство, жестовете – недостатъчно, но се разбраха, вероятно защото са мислили за едно и също.
Диков се съблече до пояс. Единственото нещо, което съзря в тия бързащи секунди, бяха оживелите храсти, които залягаха като вражески войници на отсрещния бряг.
Пое дълбоко въздух и се гмурна в кипящата мътилка. Първом водата го сряза немилостиво, ала мисълта, че трябва по най-бързия начин да освободи машината от скорост, премина приятна топлина по цялото му тяло. Той трябва да бърза, защото секундите са преброени. Въжетата, приготвени от другарите му за спасителното изтегляне, трябва тозчас да се изопнат като нерви.
Да отвори очи в тая мътна вода, беше безсмислено. Мътилката бърже щеше да го заслепи. Няколко широки пресметнати движения на ръцете, и той докосна с върха на пръстите си хлъзгавата коруба на танка. Нататък действаше машинално. Чувстваше стоманеното тяло под себе си с всяка фибра. Сега машината не беше нажежена и пърхаща, както в походната колона. Стоманеното тяло бе студено и безпомощно в мощната прегръдка на реката.
Ушите му болезнено запукаха, въздухът свършваше, а ръката му не достигаше лостовете за управление. Пред очите му се извиха оранжеви кръгове, които все повече потъмняваха, ставаха морави, страшни. Писателите различно си представят идващата смърт, според силата на фантазията си. Диков беше убеден – всеки човек си има своя смърт, може би само войнишката е еднаква, и то ако умираш със смъртта на героя…
Но да мислиш за смъртта, значи да я предизвикваш. Я си мисли нещо весело, старшина Диков! Как беше оная песенчица с баналните думички:
По-твърди от броня,
по-нежни oт цвете…
Това като че ли е лостът – много е омекнал, станал е противно хлъзгав. Моравите кръгове почерняха. Къде отиваш, старшина Диков, къде отиваш?
…Всичко наоколо беше ослепително бяло – перденцата, шкафчето и вазата с едри маргарити. Къде си, старшина Днков? В рая или ада? Глупости, това е болнична стая и той е сам. Нищо не се чува – само далечно пляскане на река, оная коварна река с несигурното дъно… Проклето бяло безмълвие. Идеше му да отиде до прозореца и да извика.
Влезе сестрата с огромен букет цветя. Дъхави, с наперени бели главици. Усмихваше се и му говореше нещо, но той не разбра – от семейството му или от екипажа са тези бели цветя, които сякаш усилиха тревожния бял цвят в стаята.
Не беше сигурен в гласа си, затова повика с ръка сестрата да се приближи. Тя продължаваше да се усмихва ласкаво. Кимаше с глава, значи го разбираше.
“Какво ли става с този човек, спрял на прага пред смъртта? Иска китара, каква да е китара. Налудничава идея или за възвръщане на душевното равновесие? Все едно – китара трябва да се намери.”
Диков сви вкоравели устни, ала не можа да подсвирне. Погледна полуотворената врата, из която преди малко излезе сестрата.
Наду бузи, никакъв звук. Или не можа да свирне, или е напълно оглушал. Приседна на бялото легло, но се побоя да стане. Просто се страхуваше да не пропъди бялото безмълвие. Беше уверен, че то е причината да почувства тялото си отново свое, да мърда на воля пръстите на ръцете, да прави детински гримаси.
В стаята се втурна сестрата, задъхана, тържествуваща. Беше намерила някаква раздрънкана китара.
Пристегна я с опитна ръка, приближи я до лицето си да почувства душата й. Изтръгна първия акорд. Сестрата се облегна на вратата с усмихнато обло личице в предчувствие за музика.
По-твърди от броня,
по-нежни от цвете…