Стефан ЛИЧЕВ

НЕБЕСНА РАПСОДИЯ

Майка ми си тръгна към небето.

Във юнски ден замина

Към Райските селения, където

Баща ми я очаква от петнадесет години.

Почти съм сигурен, че той

Ще я посрещне кротко, мълчаливо.

Смутено ще оправи небесната си риза

И ще понечи да пристъпи

Към нея все по-близо.

А тя ще занарежда в сърдита нежност,

Че никой се не грижи за райските цветя

И някак си случайно, без да го поглежда,

Несръчно ще го хване под ръка.

И ще политнат заедно, полека,

От лунна светлина облети.

Небесните светци ще се усмихнат кротко,

На тези две души в едно отново слети,

За тази дълго чакана разходка.

СЪВЕТ /АКО МОЖЕ/

Измъчен, от безсънието изморен,

А тази бягаща пред тебе рима,

В съня кошмарен, изтощен,

Отново не ти дава мира.

И се питаш, и се питаш, и се питаш:

• Господи, кога ще се умира?

Не се насилвай да напишеш стих,

Изчакай да го чуеш във съня си.

И Господ може да прости,

Нахалството ти за безсмъртие.

Ще поведе ръката ти към Светлината,

По листа бял ще вае красота,

А ти покорно ще го следваш в тишината,

Щастлив в Божествената самота.

Не се насилвай да напишеш стих,

Почакай сам да те настигне.

Тогава, може би,

И Ангелът ти, без да разбереш,

На гости ще пристигне.

И няма да ти измени.

Не се насилвай, а си почини!