Стефания Цанкова е от град Велико Търново, където живее и работи. Завършила е българска филология и история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Специализирала е библиотекознание и библиография. Първата ѝ книга „Идвам от Дунава” е отпечатана през 1989 г. от изд. „Народна младеж“, библиотека „Смяна”, с редактор Петър Андасаров и рецензент Найден Вълчев. Оттогава до 2019 г. тя е издала още 15 книги-поезия и приказна проза.
Творбите ѝ са спечелили множество международни награди, някои от които са: три отличия от Европейския център „Алдо Моро” в Италия, град Лече – във времето от 1997, 2000 и 2004 г.; Специална награда „Поетичен сюрприз“ от литературния фестивал в Корча, Албания през 2008 г.; две международни награди за поезия от конкурса „Небесни меридиани“, гр. Бат Ям, Израел през 2022 г. и 2025 г.; Специална награда в Международния конкурс „И в златна есен със любов и песен“, Бузовград, 2023 г.; първа награда в националния поетичен конкурс с международно участие „Есенни щурци“, 2022 г., Димитровград; специална награда от Първия национален конкурс с международно участие, посветен на П. К. Яворов, с. Скобелево, 2022 г.; почетна диплома за експертния ѝ опит като жури в поетичния конкурс за стихотворения на английски език „Рабиндранат Тагор“, Делхи, Индия, 2024 г.; първа награда за поезия от Международния фестивал Sofra Poetica в град Бурос, Швеция, 2025 г. и др. Детската ѝ повест „Покровители на император Дунав” е наградена от двуезичния вестник „Виена днес” (Wien heute) през 2013 г. за принос в каузата за чистотата на река Дунав.
Поетесата е удостоявана и с много национални награди, получавани в периода от 1981 г. до 2025 г., част от които в последните години засега са: първа награда в Деветия поетичен конкурс „Доброглед 2018”, награда от националния конкурс „Моят храм в 185 думи“., Каварна, 2021 г., Награда от литературния конкурс, посветен на 50-ата годишнина на АЕЦ- Козлодуй, 2024 г.; специална награда в националния конкурс“ Хоризонти на любовта“, гр. Попово, 2024 г.; първа награда от националния конкурс „Витошко лале 2025“; първа награда в раздел „Проза“ в литературния конкурс „Моето читалище“, 2025 г., Полски Тръмбеш; Специалната награда на издателство „Български писател“ в националния конкурс „Ще бъда блажен, ако възкръсне България за нов свободен живот!“, 2025 г., Видин и др.
Стефания Цанкова е носител на националното отличие „Златно дунавско перо“, което се връчва от община Свищов за цялостно ѝ стойностно творчество, посветено на Дунавския край.
Писателката е удостоена с плакет от Съюза на културно- просветните дружества „Ереван” за заслуги в развитието на културното сътрудничество между България и Армения. Избрана е за почетен член на Института по екология „ГАПЕ”, Скопие, Сев. Македония за литературни заслуги в екологичното възпитание на подрастващите.
По повод приказното ѝ творчество с нея са осъществени срещи в Нови Сад, Сърбия, по време на международния фестивал „Змайеви детски празници“ през 2006 г., в Австрия – с българските училища във Виена, Линц и Грац през 2013 г.
Промоции на нейни книги са осъществени и в различни културни институции в български градове между които: Велико Търново, Пловдив, Свищов, Враца, Севлиево, Стара Загора и др.
Произведенията на Стефания Цанкова са превеждани на няколко чужди езици, излъчвани са в програми на радиа и телевизии. Публикувани са в множество национални и международни издания, авторката е вписана в книгата „Кой кой е в България”.
Тя е инициатор за създаването на националната литературна награда „Златно дунавско перо“, което се връчва в Свищов вече 20 години на писатели, свързали творчеството и живота си с дунавския край. Членува в Съюза на българските писатели и в Съюза на българските учени. Като учител по български език и литература е удостоена с националното отличие „Неофит Рилски” и със званието „Учител на годината”, 2008 г. за иновативна педагогическа дейност от МОН И СБУ.
Писателката е носител на званието „Деятел на културата“ от община Свищов, 2010 г.
Тя е председател на Международно творческо обединение „Духовни мостове“ – Велико Търново.
СНЕЖНА ПЪТЕКА
След този сняг се ширнах във пътека-
една такава мислеща и бяла…
Какво му трябва друго на човека,
посока да открие за начало,
а после сам с нозе да я нагази,
да стане тя за ближните широка,
да опитоми велични талази
и с тях да тръгне в новата посока,
да следва въртележна обиколка
на стъпките си с ехо от човечност,
да бърза по утъпканата болка,
която се стопява във далечност…
Снегът дали е спомен или днешен?
Въпроси в заскрежености притихват…
Човекът в упоритост е успешен,
щом се намира в изгрев и във вихър.
Тъй в своя снежнотопъл периметър
на чувства със дихания на ноти
той ще открие всеки сантиметър
на вярната посока-към живота.
ЛЮБОВТА ЖИВЕЕ МНОГО
Препускат дните, мятат цветна грива,
а късно слънце щуро ме целуна.
Със него хукнах — влюбена и дива
по изгреви и мисли пълнолунни.
Въздишките ми то стопи във радост…
Сълзите ми усмихна зазорени,
а аз му подарих щастлива цялост
и тагнах го с в изгряло настроение.
Надбягваме се с ветрената скорост,
понякога сме даже ураганни.
От рана то извая ме в опора,
дори за тези правили ме рана.
Сега вървя до стъпки слънценоги
през чувства, разстояния и рискове,
защото любовта живее много,
щом радва, дава щедро, но не иска.
С ДЪХ НА ЛЮБОВТА НИ
Прозвънват леки стъпки от тъга
по пясъка на бягащото лято,
но други отговорности сега
заменят с бъдност пътя ни обратно.
Облечени в уханна пъстрота,
с поуките на мъдър бряг граничим,
а плодните везни на есента
претеглят вече зрялото обичане.
Листата на дърветата онлайн
блещукат още свежи и зелени,
но щом се спусне вече зимен край
и с есента потръпнем във студеното,
сред трепкащото чудо в светлина
от допира на мислите със дланите
любов ще дойде с дъх от топлина
и топлина със дъх от любовта ни.
СРЕД ЗАГАДКИ
Най-истински сме в тиха самота,
закриляни от кротка безпределност.
Тогава сме на своя честота
и мислите пристигат поотделно,
понесли на крилцата си товар
какво ще поднесе денят ни утре.
Дали прегръдки в сладости на нар?
Или пък болка с хладните й скути?
Защо животът не е низ Добро,
а често със тъгата се редува?
Къде отлита той като перо?
И кой чертае пътя ни будуващ?
Не знаем…Сред загадки търсим брод.
Сами сме си за себе си незнайни.
Но щом превърнем обичта в живот-
тъй Бог ще ни отключи всички тайни.
НЕ ИСКАМ
Споменният вятър ме достигна
и с горещи, пламенни юмруци
счупи на забравата веригите,
завъртя непаметни каруци,
стресна нискостъпващи заблуди,
хладните понятия за кротост,
завъртя във шепите си лудо
плахостта ми с трепети на лотос.
Запокити всяка вероятност
за безстрастна, бавна ежедневност.
(От години гледам във краката си
с мисълта какво ще кажат хората…)
Трябва този вятър да прогоня!
Свикнала съм с хладно примирение
като звук забравен да се роня…
Но пренесе вятърът вихрушков
дивото целуване на устни,
с жарките прегръдки непослушни.
И не искам спомена да пусна!
ЛЮБОВЕН ИМЕЙЛ
Не може да се види любовта,
но може в ласкав дъх да се усети,
в целувки- мед, във сложна простота,
във младост скрита в зрелост многоцветно,
във полъха на нечий жаден жест,
във ехо от въздишка на калинка,
във сънища с любимия адрес,
във есен с поглед лятнопесъчинков…
Загадъчна и скрита във имейл,
тя идва без учебник и поука,
и няма как преди да си я чел,
защото любовта не е наука.
А аз трептя в мисловния пожар-
притихнала и кротичко смалена
в цигара между устните ти с жар,
макар да бъда тъй изпепелена …
ЩАСТЛИВА ПО РОЖДЕНИЕ
Усмихвам се във всички трудни случаи.
Прегръщам се със радостни вълнения.
Не чакам щастието да се случи,
защото съм щастлива по рождение.
На другите дарявам, щом потрябва,
(споделям го, от малка тъй съм свикнала.)
Понякога издебват ме и грабят,
но аз отново в Щастие пониквам.
До мене оцеляват само силните.
И с честност обещанията тестваме.
За храбрите съм просто утрин мила.
Страхливите сами изчезват лесно.
Усмихвам се със пламъче на устните.
Зад мене всяко минало изстива.
Живея в Днес, със времето препускам.
А Утре? Как какво? Ще съм щастлива!
ВЪПРОС
Дали ще ме харесате такава?
Чадър не нося и вървя през локвите.
Все губя ключ или повреждам брави,
в последния момент си гладя роклите.
Предимно бързам, тичам си по-точно,
захвърлила обувките. Тъй боса
на пръсти скачам. Преброявам плочките.
И котета бездомни вкъщи нося.
Не спазвам пътни знаци и семафори.
Пресичам си нехайно и на алено.
Катеря се по клони и метафори.
Премятам се към слънцето запалено.
Дотичвам цветна, звънкова и билкова,
прегръдките ми сипят се целебни.
Под стъпките ми пеят с глас настилките
и делникът е празнично-вълшебен.
Децата са ми звучната компания.
Захвърлям телефона си навсякъде.
Живея си усмихната и странна.
Дали ще ме харесате такава?
КУЧКА
Време е портата нощна да хлопна.
С кожата кучешка хуквам да топля.
Друга съм, с думи кървящи зад зъбите,
с камък замеряна от нискостъблени.
Пак ме преследват чакали и викове,
не се подчинявам, не тичам след никого.
С вой отминават ме градските кучета,
знаят, че давя — тъй съм научена.
Улици лаят — мъгливи и димни,
сдържам гласа си, луната ръмжи ми.
Стигам до мястото си на окучване,
там ми са рожбите — нежното случване.
Лягам и кърмя, и ближа муцунките,
лапички браня със дълго целуване.
Дива и горда, прогонване, ритана,
дъвча огризки след дългото скитане.
Остря ухо, неулучено с марка,
зъби в отбрана са моята мярка.
Отдъхвам набързо- чакат ме хайките,
гневни, че кучката всъщност е майка.
ДА ГИ СЛЕДВАМЕ
От какво естество са сърцата ни,
щом преборват най-строгия разум,
за да стигнат с упорство местата
от любов забранена запазени?
Щом усещат се радостно-пролетни
само в скритите здрачни минути,
щом стремително движат се полетни
към загадъчни, топли минути?
Те написват си нови закони
и така в позволеност са глътките
с тайна страст във целувките огнени,
във усмивки, в копнежите тътенни…
Тъй разместват с увереност датите
на условности стари и мнителни.
От какво естество са сърцата ни?
Да ги следваме, без да ги питаме!
СНОП ТАРАЛЕЖОВИ ИГЛИ
Безмълвно трепка на шосето
един прегазен таралеж.
Жестокостта със тъмно вето
препъна кроткия ситнеж
на лапичките му чевръсти…
Душата му лети със пух.
Угасват ябълките пъстри
по кървавия му кожух.
А беше време сладкозвучно,
изгряло в песенна гора.
Животът избуял бе тучно.
Ехтяха щурчови хора.
Сега шосето му e ложе
и вече спря да го боли.
Но във сърцето ме пробожда
сноп таралежови бодли.
ДАР
От житата се учим на плодното зреене.
От птиците – на горди летежи.
От дърветата- на суверенност зелена.
От зората – на нежни копнежи.
От кръгозора- да живеем и в смътното бъдеще.
От зимата-на храброст и бялост.
От лястовиците- да изграждаме къщи.
От Вярата- на запазена цялост.
От делфините- на спасяващи скокове.
От децата – на мъдра невинност.
От времето- да надвиваме срокове.
От мечтите- на цветна повинност.
И накрая остава най-важното,
за което не трябва учител,
получено при самото ни раждане-
безценният дар да обичаме.
ОТ ЗНАЧЕНИЕ
Учудвам се защо съм пак щастлива.
Вървя интуитивно подир смисъла
да нося мир и капчици звънливи
от нежен благослов и топли мисли,
гальовен път със стъпки да посочвам,
а дните ви да смесвам със усмивки.
Сполуки да орисвам със безсрочие,
със смях да багря смутовете сивкави.
И пак да ми остава още, още,
което да раздавам до безкрайност.
Тогава пускам летни дни и нощи-
през зимата да носят топла трайност.
Такава съм, простете ми! Обичам
с душата на избухнала вселена!
Живота ви със радости пресичам.
Това за мен е всъщност от значение.
ЛЮБОВЕН ДОМ
Сърцето ми е тих, любовен дом.
Там приказки се пишат много нежно.
По него тропат болки и разлом,
но той спасява с порти от надежди.
Животът ми тече предимно тук.
Довела съм си пътищата даже.
Принцеса съм, облечена във юг.
Поставям куп усмивки вместо стражи.
Живеят цветни облаци в небе
над моя дом, прегърнал необята
и чудото- да имам точно теб
в целувките с ухание на лято.
Любовен дом с вълшебството на звук,
събран в пантофка, малка като сричка.
Принцесата изчезна, но е тук
жена ти, със която се обичате.
НЕИЗМЕННОСТ
Хвъркат в унес кротко есенни листа.
Алени, оранжеви и звездни.
Виждаш ли как с тях отново полетя
ярка и възраждаща надежда?
Бързите години стават аватар
на живота- тъй красив и земен…
Сочните лозници пишат със ластар
приказки по чудни нежнотемия.
Дишам пъстро полъха на нашата любов-
щедро се разлистила чрез тебе.
Дланите ти стават живият обков
на сърца и влюбени небета.
Всичко се променя, мести тук и там.
Пътища и мисли се пресичат.
Сняг и лед заменят есенния плам.
Само неизменно е: „Обичам те!“
КАК СЕ РАЗОБИЧА
Отидох си сама. Последвах риска
да те сменя с безсънието будно.
Мечти от сини тайни се разплискват,
и блясва пак загадъчно и чудно
носталгията здрачна, непокълнала,
за миналите пъстри кръстопъти,
за шепоти със грохоти на мълнии,
за спомен сърцебиен във нощта ти…
Все още дишам твоята въздишка
и тупкам в пулса общ, неравномерен.
Раздялата е скъсана верижка…
А времето е пътят ми неверен.
Тъй много знам, а уча се все още.
Отсъствие разсипва се на срички.
И чакам някой в тихите ми нощи
да ме научи как се разобича.
БЕЛЕГ
Каквото и да правиш-съм насреща –
една такава-търсеща и дива.
Усмихната. Щастлива. Неизбежна
Аз идвам и когато си отивам.
Излъчвам светлина. Взривявам мрака.
Попадам във съня ти, за да питам:
След белега какво е по-нататък?
Защо усещам неговият ритъм?
Виж, мислите ни нежно се прегръщат.
Не в сън вървят-в реалностите сини.
И без да питат –те ни правят къща
и топлят любовта-да не загине.
Отмина много, малкото остана.
Върви до мене-търсещата, дивата!
Щом видиш белег, имало е рана,
а раната показва, че сме живи.
РУСАЛКА
Живея в прилив с твоето отсъствие –
сред тишина и глъхнещи мълчания.
Назад да се завърна вече късно е.
Напред да тръгна – трябва ми старание –
за всяка нова стъпка към промяната
да бъда храбра, тиха, необичана,
сама да се градя от морска пяна –
русалката без принц, в тъга и ничия.
Но мисля да рискувам и да стана
момиче със нозе и с ново име.
На сушата танцувам в живи рани,
но няма да издавам, че боли ме.
Тогава ти ще дойдеш – нов и истински.
Ще ти издам как чаках толкова –
търпях и страдах, но не те измислих.
Знам, истината ражда се от болка.
СКРОМНО ДАРЕНИЕ
На брега на слова и понятия,
сред най-южната част на сърцата,
там където мигът е в зачатие
и се ражда звънът на нещата,
и открития сменят традиции,
а животът въздиша реален,
и логично топят се матриците,
за да бъде светът уникален
свети Вярата-ярка и жива.
Тя не спира да ни е смисълът,
щом потърсим добро и красиво
и помолим за свято разлистване-
в обич, в прошка, във капчици вечност
и във късче всесилно смирение.
Нека дойда, незнаен човече
със любов за теб-скромно дарение.