Милена ВЪРБАНОВА
СОГДИАНА, КУШ, КУШИТСКО ЦАРСТВО, КУШАНСКА ИМПЕРИЯ – ЗНАЧЕНИЕ НА ИМЕНАТА
По повод двете последни мои статии, публикувани от сайта ФАКТИ, в които, освен другите понятия, разглеждам и името на Хиндукуш, ми писа известният нумизмат и блогер г-н Иван Симеонов. В своята забележка към тълкуването, дадено от мен на това название, той предполага, че „куш“ означава „кон“ – на древен български език, съдейки по словото „кушия“ – традиционното надбягване с коне, с което се отбелязва Тодоровден. Според г-н Симеонов, Кушанската империя носи епитета – „куш“ – тъй като е доминирана от нашия конен български народ. Доводите на моя коректен опонент ми прозвучаха логично и аз с удвоено внимание още веднъж се взрях в тълкуванията не само на Хиндукуш, но и на всички понятия, разгледани в моите последни статии. Неслучайно се твърди, че в спора се ражда истината – повтарям – в коректния спор, а не в хамалските ругатни, с които „изкушеният в историческото познание“ български трол се чувства задължен да посреща всеки новаторски текст на съвременните изследователи на нашата история. Търсейки доводи за и против тълкуването на „куш“ в смисъл на „кон“, си изясних доста други понятия, които иначе щяха да си останат още дълго време скрити и недооценени от мен.
Да, кушията в българската традиция е надбягване с коне, но има и кушия с камили – там, където камилите са били доскоро основно транспортно животно. Думата „кушия“ е сходна с „кочия“ – кола, каруца, карета – откъдето идва производното слово „кочияш“ – лицето, което кара колата. В руския език такъв човек се нарича „кучер“. Да, той кара конете, впрегнати в колата, но назването му не произлиза от „кон“, а от „кочия“. Иначе щеше да се зове „коняр“. На руски подвижният, номадски начин на живот, се нарича „кочевой“, номадските народи са „кочевые народы“. „Кочия“ е транспортно средство – за придвижване, за движение. А „кушия“ е състезание, надбягване, движение, бързина – и в това, според мен, се състои основният смисъл на понятието.
Българският език е близък с трите други основни древни евразийски езици – санскритски, арамейски и персийски. Но на тези езици „кон“ е aswa ( санскрит ), aspa ( арамейски ) и asp ( перс.). Това не оставя и сянка от съмнение относно смисъла на името Аспарух, Аспург, но изобщо не се отнася към понятието „куш“. Затова пък на персийски „куче“ е „sag“ – слово, което широко разтваря доста залостени до днес двери.
В Кушанското царство, както е известно, в различно време влизат областите Бактриана и Согдиана – Согдия. Мнозина изследователи свързват името Бактрия с българите. Смисълът му може да се изведе чрез bag – бог. Названието Согдиана обаче е по-сложно за тълкуване. В енциклопедичните речници най-древните му варианти фигурират като Согд (авест. Suγda; согд. Soɣd, swγδykstn [Səγʷδī́kstən] ; др.-гр. Σογδιανή; перс. سغد ; тадж. Суғд ; узб. Sogʻd/Суғд, а значението му е обяснено като „великолепен“ и пр. Но дали наистина е така? Думата „Суг“ е почти идентична с персийската „саг“ – куче, а също с руската „сука“. Този необичаен поглед към името Согдиана веднага ни отвежда към етнонима „саки“. Древните автори свързват саките с народите, произхождащи от Скил и Скит, а и аз самата съм ги свързвала многократно със сикулите, секеи, секели, в които виждам част от българския етнос и чието название съм разтълкувала като „носители на сангария – сагар“ – свещената бойна секира, „сечащите“ ( у Страбон сагарът е основно въоръжение на масагетите, Гл. 8, Кн.11 ). Както и в етнонима българи, също и в етнонима „саки“ има две нива, които наричам „два печата“. Едното определя високия произход на народа, а другото – неговата мисия на страж, на пазач – вълк и куче. А доколкото кучето е одомашен вълк, можем да приемем, че те са носители на един и същ символ.
И ето че, не щеш ли, тъкмо император с име Канишка от династията Кушан, управлявал през 2 сл. Хр., е най-великият владетел на Кушанското царство. Дядо му се нарича Вима Такто ( сравнете с имената на българския кан Токту и на Дугдам – кимерийски цар ). Преводът на името Канишка – дали това е титлата „кан“ или името произлиза от „куче“ – ще бъде цел на бъдещи изследвания. Нека обаче не мислим, че „куче“ е срамно и унизително определение за народа, който го носи в името си. Ако си спомним невероятните космогонични знания на народа догони, поверени му, според преданието, от пришълци – цивилизатори от Сириус – Съзвездието на Кучето, в което блести „прекрасната звезда Сегуи“, ще се убедим, че званието „куче“ в този смисъл изобщо не е обидно. Една от най-старите държави в света е Сирия – Страна на Кучето. Озирис – ОСирис се нарича богът, възцарил се в древен Египет. Самото название „догони“ значи „кучета“ – да си спомним английското съществително dog, както и българския глагол „гоня“ – „преследвам“. Името на река Сър-Даря – река Сир – на персийски, носеща водите си през Согдиана, може би също с свързано с понятието „куче“. Интересно е, че за наследник на кимерийците се смята народът карасукци – руските учени превеждат името като „черна вода“, но той може би означава „черни кучета“ или „черни вълци“.
Ярък намек за много древно българско присъствие се долавя и в Кушитското царство ( или Мероитско – от името на последната му столица Мерое ), съществувало от 11 до 4 в. пр. Хр., на територията на днешен Северен Судан и в известен период наложило на египетския трон свои фараони. Най-старата столица на африканското царство Куш, чиито монументи и днес поразяват със своето величие, е град Керма – име, което звучи сходно с названието „кимерийци“.
Произхожда ли името Кушан – „куш“ – от „куче“ и дори „вълк“? Моят отговор е „да“. Думата „куш“ е много сходна с българската „куче“ и с основния корен – „кут“, а във варианта „куш“ можем да я свържем с „хапя“ – „кусать“ и с „кушать“ – „ям“. Кучето в пълна мяра отговаря на понятието „бързина“, иманентно за „състезание, надбягване“ – „кушия“. Българският народ безспорно е „конен“, но също толкова силно той е свързан с вълка ( влязъл в нашия етноним ) и с кучето – свещено животно за българите. Понятието „куш“ – кушия – може да бъде свързано и с идеята за преселение. В предишните си статии по чисто езиков път определих смисъла на името Хиндукуш като „идващи, движещи се, преселници“ и продължавам да смятам, че не съм далече от истината. Разбира се, знам, че „куш“ на турски е „птица“( Куша- Дасъ ), но не мога да приема, че названието на великата планина е „индийска птица“. По същия начин не приемам, че името Кавказ произлиза от „чавка“, въпреки че го свързвам с гълъба, изпратен от Ной, в оня знаменателен ден, в който Потопът приключва и ковчегът на патриарха засяда на връх Арарат. Ако свържем имената на тия две емблематични планини с „птица“, то трябва да е с нейното качество на „прелетна“, „идваща“, „бърза“ – като българите, чийто живот представлява вечно движение в изпълнение на тяхната божествена мисия.