Родена е в с. Ивански, Шуменска област. Завършила е Българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий“. Работила е в сферата на образованието и културата в гр. Разград. Дългогодишен служител в Окръжен съвет за култура – заемала е различни постове. Била е секретар на Клуба на дейците на културата и на Дружеството на писателите в Разград. В младостта си е преподавала български и език и литература, а също и френски език в различни училища на Разград и Разградска област. Автор  на стихосбирките: “Спасена тишина“ (1999 ), “Когато лятото отмине “ (2005), “Водно огледало“ (2017), “В прегръдката на залеза“(2019), „Под Южния кръст“ (2023). Нейни стихове са публикувани в периодичния печат у нас, в антологията “Българското слово на литературния глобус “ със съставител Георги Николов, в антологията “Дъщерите на България по света“ – съставител Людмила Калоянова, в сборниците на Еврочикаго “Нестинари “ и “Шарената сол на планетата “ –  съставител Мариана Христова. От 2017 г. участва в издадените от ССПБ антологии “Предай нататък“, “Тракийска рапсодия “, “Дневник на недопитите чаши“ и “Аритмии “. Получила е втора награда в конкурс за есенно стихотворение от ССПБ, както и званието “Народен будители – 2021“. Удостоена е от Министерството на културата по случай Деня на народните будители (1 ноември 2023 г.) с почетен знак „Златен век“, печат на Цар Симеон Велики (сребърен) с Грамота за принос в развитието на българската култура и национална идентичност. Членува и в Лигата на българските писатели в САЩ. От 2009 г. живее в гр. Пърт, Австралия.

ПОЕТ

“ Истинското изкуство

е човечността “

Уолт Уитман

Когато е истински плугът,

с който словесната нива ореш,

а съвестта е блудница глуха,

изгорена в световната пещ,

ти засей стиха си изстрадан –

семе в зажаднялата пръст,

бръкни в горещата рана –

да извиси словото ръст.

Не, не чакай скорошна жътва.

Ще измине може би век,

докато плода ти откъсне

и от сока му отпие Човек.

БИТИЕ

“ Човекът е битие на път “

Карл Ясперс

Все по-трудно възли развързвам

и се питам – кой ги заплита?

Съдбата ли – ту бавна, ту бърза,

която все разгадава звездите.

Тя ли научи моряка да върже

въжето тъй, че вятър да хване,

на бурята окото да подлъже,

та да избяга далеч в океана?

Тя ли измисли оня гордиев възел,

който прослави царя фригийски

и остана докрай неразвързан

във света вавилонски, неискрен?

Край нас кръжи безсънна вината,

предусетила нашите клопки.

Преобърнали някак Съдбата,

ние ѝ готвим тежката котва.

Може пак да заплитаме възли,

но само за злото, което

душите ни заставя да зъзнат

и да загърбват дори и небето.

ПЪТУВАНЕ

От детството идваш

и към него се връщаш –

нали е първата, най-старата къща,

с най-ароматното, неувяхнало цвете

от родния букет на мигове светли.

Пред тебе пътеката се губи в сумрака

и не знаеш дългокосата къде те очаква,

а там, зад девет планини в десета,

едно съзвездие блещука и свети.

И ти пак отваряш вълшебните порти,

около тебе се сгушва малкото коте,

излежава се дворът, в цветовете унесен,

извира отнякъде пчелната песен.

Баба, надвесена над свойто вретено,

заприда идилично лятно безвремие,

вечерта слиза от далечното лозе,

а мама и тате – с най-сладкия поздрав.

Но…всички са вече нейде далече –

политнали птици в гладната вечност,

където и аз, с душа уморена,

пътувам бавно към тебе, Вселено.

ДУМИТЕ

Не ви ли изгубих, думи, по пътя,

по който толкова дълго вървя?

На колко ли пласта съм ви скътала

и колко от вас все още кървят?

Кървят за дома, в който отраснаха

моите боси игри из праха,

за огъня, в пещта незагаснал,

за приказка, която шепне свещта.

За магични седянки, където предяха

жените своите селски съдби,

където спомени за жътвено лято

се удавяха в смях и шеги.

После се търкулнаха изворни думи

по нанадолнището на моя живот –

торбата ли скъсах по прашните друми,

или ги прояде солената пот?

Но други думи отнейде долитаха

и се заселваха в ново гнездо –

те носеха своя мирис, бяха почитани

като всяко незнайно и ново блюдо.

И днес ви нося, и с вас съм богата,

и с вас отключвам много врати,

но най се радвам на дума позната,

която на родно огнище дъхти.

МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ

Как и кога в душата – море –

се заражда мъртво вълнение,

което невидимо в мене гребе

и отвътре без шум ме превзема?

Вълна след вълна в мен се надигат

като безсънен прилив разпенен

и неусетно до гърлото стигат –

потъвам нейде, няма съмнение.

Няма време дори да се питам

накъде и как да изплувам.

Водата – преди спокойна и тиха,

сега е мелница дива…

И ето ме – на брега съм удавник

и морето у мен се закотвя,

само гларуси над тялото бавно

избелват с криле хоризонта.

Всъщност, съзнавам, още съм жива,

няма свидетел мойто крушение.

Платната в мене кротко се свиват –

душата нека дъх да поеме.