***

Откога не съм чувала

първи петли!

Колко изгреви –

без мене!

 

Лай на кучета.

Гаснат звезди.

Ще посрещна деня

на колене…

 

Колко дълго съм бягала

от света,

от богатствата,

скрити у мене!

 

Преоткривам ги,

но ме боли,

че не мога

да върна времето.

 

 

 

 

 

***

Един човек

застава до мен.

Поема

моя кръст.

Тръгвам

след

кръста си.

 

И сме двама.

 

 

 

 

 

 

 

ГРАД

 

Поемам въздух.

Петият етаж.

Изкачвам бавно –

никой не ме чака.

 

Един звънец,

на който не звъня –

не може да отвори

тъмнината.

 

Завъртам ключа.

Мрак и тишина

ме срещат само.

Свикнала съм вече.

 

Да няма на кого

да дам ръка.

И на кого да кажа

„добър вечер“.

 

А в стаята

с протегнати ръце

цял ден ме е очаквал

сам Палячо.

 

Прегръщам го.

Така е по-добре.

Усмихвам се.

Но няма да заплача!

 

 

 

ПРОХОЖДАНЕ

 

И аз вървя.

Дори с очи затворени

ще стигна по пътеката

до пътя.

Последната звезда

ще се усмихне,

защото моята усмивка

вече идва

да я смени

от нощното дежурство.

 

Да го запиша в рими?

Нямам на какво.

И време нямам –

аз съм първа смяна.

 

 

 

СТАЯ

 

Имам ключ от стая, която вече

не съществува.

Няма го жълтото спокойствие на стените,

нито игривото боботене на камината,

няма я вазата с безмирисни карамфили,

нито албума, заключил в себе си

годините.

 

Нищо няма! Единствен ключът е останал –

гали ме с жълто спокойствие,

топли ме с пробудени спомени

за цветя, албуми и приказки,

останали в стаята, която вече

не съществува.

 

 

 

***

Точно когато усещам,

че нишката на живота

е най-тънка

и съм готова

да отлетя –

телефонът

звъни!

 

Някой

ми подава ръка

и нишката

става

въже!

 

Боя се

да не реша,

че моят дом

може

без телефон.

 

МОЛИТВА

 

Поискаха да ме удавят

в чаша вода.

Ускореното им дишане

зад гърба си чувам.

 

Някога

в чашата чиста вода

книжна лодка

пуснах да плува…

 

Съвестта ми е чиста,

лодко добра.

Помогни ми –

лека съм като перце!

 

Отнеси ме далече,

отвъд хоризонта –

недостъпна

за земни ръце!

 

 

 

***

Зад гърба ми –

планина непристъпна.

Пред очите ми –

бездънност в мрак.

И никакви

указателни знаци…

Изхода в себе си

ще търся.

Пак!

Сенки на

мъртви прародители и

гласове на

неродени

ме зоват.

 

Осъдена от свои.

Охулена от чужди.

Без път –

пред

дълъг път.

 

 

 

***

Горчивото предвкусие

на тайна обич

убива радостта.

 

Готова съм

да стъпвам като котка

по своята и твоята душа,

и да мълча

за бурята у мене,

за да спася

от хули и обиди,

от страх и раздвоение.

От смърт.

И себе си.

И тебе.

 

Горчивото предчувствие

на тайна обич

убива радостта…

 

 

 

 

 

***

До дъното на небето,

до острието на хоризонта,

до ядрото на душата си

се взирам за отговор –

какво ни излъга?

 

Времето?

Героите му?

 

Или това,

че вярвахме –

доброто

може да победи!