(Из стихосбирката под печат „Бряг на любовта“)
***
Гори и днес душата… С чувствата се сля,
но вятъра студен дали ще сгрее.
Как свири той – какво ли не отвя,
какво ли да разбута не умее?..
Мечти отнася пак от теб, от мен,
препуска все в сърдечните предели:
на тих се прави и на примирен,
но мисли само как да се прицели…
Като крадец пак в пазва се е скрил
и дебне нежността ни да отнеме.
Искрите на душата е открил –
да ги гаси се мъчи, но съвсем без време.
Неволно огъня на любовта
разпалва с упоритост неприкрита –
и сякаш с плясък на крила
понася ни напред: в безкрайност, скрита.
И е задъхан в бурния, необуздан копнеж
по непризнато ехо в тишината,
несподелената любов му е стремеж –
надява се да я прегърне с висината…
Надява се и светлата луна
да го посрещне с плам и неприкритост,
да го похвали даже за това,
че е показал дързост, упоритост.
Но шанс все няма: всички ветрове
да ни задухат – пак ще оцелеем.
Погалиш ли ме – нежни светове
изпълват вените ми с още време.
01.02.2024 г.
***
При мен дойде – тъй топла с любовта,
донесе ми и синева, и огън –
мечтите ти все раждат свобода
и необятност нежна, строга…
В любовен полет и с усмивка жива
вселена си в света, безкрайност, шир –
оставяш в мен богатствата красиви:
на вечността в пореден, дързък пир…
За светлото в душата очертано,
за всичко в нас реално вън,
превърнало ни в дух общ, в общо тяло,
си моя още недовършен сън.
Не тръгвай, не… С мен просто ще останеш –
да изживея още много дни аз тук…
Каквото и да е, да бъдем двама:
на времето, на вечността сме звук.
04.02.2024 г.
***
Щом всичко в сърцето е мост към мечтите,
за всеки миг има в нас път съкровен,
че здрава опора ни носят звездите –
духът извисен е, с любов укрепен.
И всяка нощ гледам ги – гледам звездите:
очите ти светли в дълбокия мрак
и всичко намирам в тях – виждам искрите.
с които ще пламне в нас утрото пак.
Те светят и носят ни полет далечен
към всичко в небето с духовен акцент:
върти се земята и в път е известен
с мечтите човешки – за теб и за мен…
Жадувани, светлите наши надежди
блещукат пак с нежност, морето шепти:
брегът се простира в копнеж от безбрежност
а цялата вечност безкрайна си ти…
И влюбени хора усмихват се живо,
спокойно говорят – най-вече с очи:
не искат, не молят, а само игриво
напомнят, че всичко в живота лети.
05.03.2024 г.
***
Блестят мечтите ни на лунната пътека,
оставяща в душите всяка нощ следа.
И светло ни е в тъмното, и леко,
сърцето щом удари за мечта…
И струна звънва – билка лековита:
сърцето бие с чувство за зора.
Отвсякъде с надежди сме пропити,
стихийно носещи се и в кръвта.
Потръпваме, почувствали съдбата
и малката искрица топлина,
която на небето на крилата
в прегръдките ни вече долетя.
07.02.2024 г.
ЛЮБОВ
Бушуваш ти стихийно пак в кръвта ми –
и лава си, опарила мига…
Нахлуваш в мен – навсякъде в плътта ми
като приемане на дух от вечността.
С надежда мога мрака да прегърна,
за да почувствам неугаснала искра:
и с шепот на дъха си да отвърна
на твоето сърце – за мен следа…
… Обичам те, но как да изживея
загадката, че времето лети –
потайно нощем няма да линея,
но пък сърцето от любов ще се взриви.
08.02.2024 г.
***
Отмерва в мен сърцето удар нов…
Защо се колебаеш до безкрайност?
Каквото и да стане съм готов
за теб да бъда дъх и всеотдайност…
Вълната да превърна в тетива
и капките солени да се вдигнат:
с изригнала любовна честота
душите ни до утрото да стигнат,
че всеки прилив в чувствата блести
и идва на брега с желание…
Но може всичко в миг да отлети
остане ли без твоето дихание.
09.03.2024 г.
***
Не вярвам някога да се изгуби
вселената, от любовта ни сътворена:
животът ни се е превърнал в чудо,
сърцата бият в нас… Във всяка вена.
Дори проблеснала искрица в мрака
си има своя кръст – за другите понесен.
Надеждата е всичко – някъде в тъмата
за път в душите ни се готви тя: нелесен…
И всеки ден с любов – с любов живеем,
мечтите преминават – усмихват ни се дните:
за всичко светло пак с любов копнеем
и затвърждаваме на вечността чертите.
10.02.2024 г.
***
Усещам, че в теб диша топлината –
мечтите, поривите не мълчат…
Върви по пътя си над нас луната
вълнения в небето, щом искрят.
След всеки миг на обич, трепет
сърцата раждат откровения:
в душите висините неизменно светят
с нараснал в нас копнеж към измерения…
Проблясва откровено звездопадът
с последните лъчи на вечността –
в нас чувствата не са награда,
а полет на живота ни… В кръвта.
11.02.2024 г.
***
Открива любовта пространства нови –
усмивката й разтопява ледовете…
Свободна е… И волна – без окови,
дори в убийствената страст на ветровете.
Дори в дъха на есенни простори,
сладникави и пълни на брега с илюзии,
дори в надеждата да търсим нови
следи от хоризонти: на морето – шлюзове…
Единствено това и днес не става:
да пуснеш някой без билет да се качи
на междузвездния ни влак за двама –
и гузно да навеждаш след това очи…
Не се променя нищо в любовта ни –
годините сами невидимо отлитат.
А чувствата ни с красота са скрита –
светът е пълен с обич. С обич се полита…
Ръце протягам смело – нужен ми е фронт
и пленница ще бъдеш ти на някой лъч.
А ако трябва, ще превзема даже хоризонт –
ще счупя катинара на жребия могъщ…
Животът – извисен над всичко миг,
по пътя си, насочван от човека,
в копнежи крие и надеждите, и вик,
че с всяко утро в нас денят ще свети.
12.02.2024 г.
***
Изпращам ти усмивка по небето…
Изпращам ти бял кораб от любов…
Изпращам ти на длан и днес сърцето
и слънчев лъч, за фокуси готов…
И вярвам – ще намерим висината,
че тя е част от щастието ни сега,
а в щастието дишат свободата
и истини за чувствата, за любовта…
С най-земно откровение в душата –
пулсиращ пламък в твоите ръце –
откривам хоризонти на съдбата:
с изпратени усмивки от сърце.
14.02.2024 г.
