(от стихосбирката под печат „Любов на брега“ 2024)
Посвещавам на съпругата ми Веска Янакиева
***
Небе на любовта се спусна
над плуващата към брега вълна
и облак от прегръдката си пусна –
сърцето всичко в този миг разбра:
не може никой нищо да му вземе
отмерва ли душата някой миг
пак с чувствата дълбоки, убедени,
че в тях светът е обич… И красив.
С мечти, в които и утрото ще свети,
копнеж небето по изгрев нов изля,
а порив на прибоя пак с любовен шепот
роди надеждата за новата вълна.
12.01.2024 г.
***
Докоснах те невидимо с ръка
и всичко в мен тъй радостно потръпна,
и някак неусетно се събра
в душата цялата любов попътна
на времето, променящо плътта
и чувствата, изгарящи у мене;
на порива, раздвижил пак кръвта
и в нежността събудил нетърпение…
Усещам те – без дъх към теб летя
и ме изпълва с радост днес живота:
не мога още да се примиря,
че съм изпуснал много – с неохота
поглеждам в миналото ни назад
и го забравям, и отблъсквам мрака:
пред мен си вече ти и миг крилат,
където жадната ни обич чака.
13.01.2024 г.
***
Усмихнат ден гальовно ни прегърна –
далечна е виталната мечта,
с която бурите в духа не свършват:
все дърпа струните им любовта…
А вълноломът, спрял вълните, чака –
протегнал към морето пак ръка,
макар че тихо, много пъти в мрака
е ронил свидна, каменна сълза…
И с видимите, непознати висини,
с деня дълбок и пясъчните дюни
следата от последната вълна
в нас свири с лък на тънките си струни…
14.01.2024 г.
***
От клоните днес капки плакаха –
дъждът пространството съвсем покри.
И зъбите ни от студа затракаха:
не беше скръб, но върна се и тя – люти.
Издъхнаха след снощните мъгли
очаквания стари за зора,
в която любовта ще спре в очи – с очи,
преди да се превърнат в мараня…
Намирам обич: в сивото небе
разпуканите страсти в любовта
живеят в необятно висине –
тупти то в нас единствено в кръвта.
25.01.2024 г.
***
Над мене пляскат, стряскат ме крила –
там горе много, много птици
и ято се издига над брега
и в синьото на нашите зеници.
Мечти отлитат и от теб, от мен –
сърцата пазят техните предели.
Днес в погледа ти мил и откровен
откривам знаци вече закъснели…
Но носи нежност, нежност пак брега
и топлина от лумнали пожари,
изгарящи останалата в нас следа:
несбъднати духовни календари.
27.01.2024 г.
***
Следя те с поглед син, но уморен
и искрен съм под слънчевия блясък –
не си мислѝ, че мога примирен
да гледам красота, да чувам плясък
на този бряг мечтан… И с шепот тих
да се отпусна пак на галещия пясък:
невидими душите ни трептят
и към морето чувствата отнасят…
Небесна обич, младите листа
в нас с чувствата разлистени предсказват…
В душите любовта е синева,
която в нас с морето се прокрадва.
28.01.2024 г.
***
По пясъка вървиш на плаж самотен…
Брегът не свършва: рошав и без грим…
Погалена си от вълната с порив нотен –
с морето влизаш в разговор раним.
От синята вода небето взема…
От чувствата ни взема – несподелени…
Разбирам – с обич брегът ще приеме
мечтите да останат за нас непроменени.
А, ако искаш да му кажеш, ще научи:
чувствата ни всичко в нас не знаят.
Но в сянката им няма порив скучен:
на брега не мислят те за края.
29.01.2024 г.
***
Далечен облак ли ме укроти,
или от бялото останах недокоснат?..
Каквото и да стане, зная, ти
любов ми носиш – чиста, с порив снощен.
А вятърът разнася гласове
и смее се със смях ехиден,
че духне ли със страст – не ще се спре
и няма как да се разминем…
Обичам те, душа неразгадана –
мъглата всичко от очите ни пак скри,
обичам те и в мен си нежна рана
дори духът ми да те изгори.
30.01.2024 г.
***
Наум те моля – не посмях на глас
и с нежни думи само те заливам:
без звук те чувствам – всичко между нас
с привличане и с нежност аз откривам…
Житейски мигове съм уловил –
като светулки в шепа ги усещам…
За черни дни аз вече съм ги скрил –
да свети в мен душата ти гореща.
Не мога любовта да изрека –
усещам, че е тя непредвидима:
вълнението е една река,
която ни отнася и незримо.
31.01.2024 г.
