ЗАКОН
Не спря дъждът – валя, валя, валя…
… Не се насити да тече отгоре…
Не влезе всичко в мократа земя:
остави вадите за път да спорят…
… Вода днес пак морето пи ли, пи –
небесната вода събра се в него…
Разля се тя на хиляди вълни,
признавайки и водното му его…
Спасителният пояс на брега
се вдигна – не потъна във вълните
и не остави водната следа
да заличи въздушната обител…
… Във всяка капка извор ромоли…
И с всяка капка жизненост напира.
Сърдечен удар в капките тупти:
животът в тях се ражда – не умира…
НА БРЕГА НА ВАРНА
Няма покрив наблизо и вятърът свири.
В тъмнината внезапно се стрелват коне –
бели, бели ослепяващи като ризи
са телата им – върхове на вълните в море.
Ето, тук е брегът. Ето – там е морето…
Под дъжда търпелив се пречиства нощта.
Като бели видения светят конете –
бели искри са от дошла на земята звезда.
И препускат на воля. С копитата бият.
Дамгосват простора с гриви до колене.
Могат винаги път към дома да открият –
започнал в нас вече – в извънземното ни небе.
И разбирам защо все съперничи с Бога
всеки миг, който днес още ме прави щастлив –
няма в него материя каменна, строга
или усещане за свобода с дъх фалшив.
Всичко е в нас – тук: и изворът на живота,
коренът на света, простори – до колене…
В съня ми земен конете са вълшебната нота –
вълните бели на вечното Черно море.
ИЗМЕРЕНИЕ (или БЕЗ ДРУГА ГЛЕДНА ТОЧКА)
Морето носи в своите вълни
дух на пристанища… И в тях наднича:
напомня постоянно, че боли,
щом истински се влюбиш и обичаш.
И тръпне с вятъра, тупти с небе,
понесло облаците непокорни –
забива видимото острие
на хоризонта в бреговете спорни.
И все прелива пакостно в нощта,
отхвърля дръзко старостта: не пита…
Разкъсва бентове, кипи в страстта,
залива плажовете и скалите…
Морето може да се извиси
до хаоса, щом светлина не види,
и падайки без дъх да потопи
и кораби, и лодки, и… астероиди…
… А сушата – с отворени врати
за похода му към земята близка,
пристанища пред него все реди
и без да пита много, го притиска.
С ПОПЪТЕН ВЯТЪР
Зад хоризонта е моряшкото сърце
и всеки спомен връща свободата…
… На разстояние – до другото море
остава заливът, а в нас – мечтата…
Натрупва времето съмнения… Едно
небе от чувства бездната прикрива…
Далеч от дъното вълната е крило
и всяка вечер в нас звезди открива…
… Пред мен – на кея бял, протегнал топла длан,
пристигат и отплават ветровете…
А онзи фар, примигващ и смълчан,
в най-страшни бури в мислите ми свети.
ЧЕРНО МОРЕ (или ИМЕТО Е ПРОСТО НРАВ)
Не спи морето всяка нощ и в тъмнината
все гали своя бряг – обича го, не спира:
щастливо е, когато чувства в мрачината,
че идва изгрева, а черното умира…
В това намира радост… Как да се изметне
от своята природа?… От щорма – мъжкия?…
Какво е потопило – ясно е щом светне –
денят ще съди дали брегът е същия.
Сезон – и тих – не може да го спре:
понесен от вихреното ято на мощни ветрове…
Водата корабите носи с вид чудесен:
по курса право към непознати светове…
И няма край следата – пяна от вълните,
достигаща брега, но дърпаща навътре,
че нашето море – наследство от дедите,
е светло… И в душите: роден край и път е.
ОЧАКВАНО ВЪЛНЕНИЕ (или ПОСТОЯННО
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО)
Дали морето някой ден ще ни залее,
притихнало сега напълно – с гладка кожа,
почувствало – в човека вечна мисъл тлее:
и дълбините да направи своя ложа…
Подало е ръка, но на брега я хапят
и хората издигат новите си къщи,
дали морето още дълго ще ни чака
да вярваме в съдбата си – една и съща…
Как не обича то да крие свои тайни
и само чувството за свобода да праща –
разсърди ли се, диша гневно и незнайни
вълнения и ветрове света разклащат…
И всяка капчица водица морска има
у себе си страст на вълна – и път безсмъртен…
… Сезоните се сменят, но и в люта зима
душата на морето е пулсиращ въглен.
ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ЕГОТО (или САМОНАДМОГВАНЕ)
Нямам време за нищо – вълните все ровят
пясъка под краката, горе – синьо небе.
Стъпя ли малко встрани, за какво да споря:
своя следа нямам аз в извънземно поле.
Следвам пътя си смело все, но съм загрижен –
пак остава извън борда по нещо в студа.
Всичко зад гърба на човека е видимо –
няма как той вече да му протегне ръка…
… Сладост ми носят все в живота поуките –
някога бѝло – билò… Не изпитвам днес жал.
И не отвръщам на разни мнения глухи,
свили света, а достойнството бутнали в кал.
Търсят хората миговете на щастие,
знаейки – в живота се сменят добро с беда…
Борят се със злото до края – с пристрастие:
сбъднатата за твореца голяма мечта.
В КРАЯ НА ЗИМАТА
Над влажните въздишки на земята
припламват жълти, остри минзухари,
нашепва бъдещето си тревата,
долита меден звън на хлопатари.
Бадемът побеля и стана цвете…
През зимата опазените пъпки
сега посрещат с радост ветровете
и правят своите въздушни стъпки.
Мечтатели са птиците… Прелитат
от клон на клон – не толкова високо,
мъглата пречи им да поразпитат
къде небето ще е по-дълбоко…
Снегът омекна… Дъжд тъжи в простора…
И потъмнява час след час пейзажа:
от днес тук пролетта решава спора
доколко да бездейства още плажа.
ПОСРЕЩАНЕ НА ВЪЛНАТА
По плажа ням вървя… И към вълната боса,
отдръпнала се бързо от брега бодящ:
каквото и да стане, чувствата я носят
от остров тих, небесен, към света, искрящ…
Топи се, изтънява, в пясъка се скрива,
нарочно се забавя: на твърдо стъпва с крак…
Щом пясъка докосне, тя е още жива,
но няма вече сила за връщане назад.
Но нова се надига… И сама се ражда –
по-синя от небето, по бистра от сълза…
Очаква я брегът с неутолима жажда:
да я приеме нежно е знак – на свобода.
ПОГЛЕД КЪМ СЕБЕ СИ (или ПРИ ВСЕКИ МОРСКИ ПОЛЪХ)
Каквото и морето да е преживяло –
не се прибира в къщи уморено, тъжно:
не чака помощ – няма корен да се върже
за някой бряг водата и да отлежава.
… Водата винаги е жива… И безсмъртна –
и да я дърпат силно настрани вълните:
и прави опит да нахлуе в ширините –
отгоре е небе, душата й развързва.
И вятърът я милва, с длани я разлиства…
Разпалва обичта й… С истини говори…
Обърне ли се лодката – с кого да спори
за утрото, изплувало, в света пречистен.
… Разлива се морето – идва към земята,
която няма никога без плам да гали
и носи й послание за обич в длани:
не ще отстъпи лесно то – не се отмята…
