ВЛЮБЕНИ СТИХОТВОРЕНИЯ

 

Посвещавам на съпругата ми Веска Янакиева

 

ВЪЛНЕНИЕ

 

Ти заспиваш до мен

бездиханна и нежна –

като образ от стих,

като чувство безбрежно.

 

Мисля само за нас,

за небето тъй синьо,

за последния час

в любовта ни преминал.

 

Между двете ти длани –

и любов, и надежда

за света са събрани

и напред ни отвеждат.

 

Все към обич голяма,

все към вечната сила

да почувстваме двама

от сърцето закрила.

 

Мога пак да те имам,

мога всичко да мога,

мога цялата вечер

да съм въглен и огън.

 

За да кажа накрая,

че са наши звездите

и да чувствам, че зная –

как за теб са открити.

 

ПРИЗНАНИЕ                           

 

Този час е минута –

знай, обичам те още.

Аз съм болката люта

между вчера и снощи…

 

Имам нежна утеха,

че си част от живота,

че си дух, че си дреха

на красивия вопъл.

 

И копнежа в душата

в мен надежди изплита:

аз изгарям с мечтата,

с всеки порив политам –

 

като вик сред простора,

като птица в небето,

любовта ми опора

е за всичко в сърцето,

 

че е малка земята

и в душата я нося:

на живота крилата

разстояния просят

 

все към теб – по следата,

по която ще мина,

за да може в съдбата

само слънце да има.

 

 

 

 

 

 

ПО ТЕЛЕФОНА                                               

 

Да те чуя поисках, защото

в този звучен, объркан ефир,

мога с тебе света на живота

да прегърна в безкрайната шир.

 

Не на думи да чувствам деня си –

страшно хубав, понякога – лош,

а в пространство да вливам кръвта си,

с вени с моя ефирност и мощ…

 

С теб съм само… И сам – неизмислен.

В теб долавям и виждам света:

свят на длан, от която пречистена

знам, че може да бликне река.

 

 

 

***

ДОКОСНА ЛИ ТЕ, СЯКАШ СЕ РАЗСЪМВА

и чувствам утринния нежен лъх.

Каквото трябва да ти кажа, лумва:

мечти, дошли през облаци – от връх.

 

… Вали тъй силно… Всичко в мен е мокро –

под облак и дъждовна пелена…

Прииждат капки дъжд – невинно, кротко

достига ни небесната вода…

 

… Прегръща ни – и милва с дълги пръсти

телата ни и чувствата, деня…

И всички капки са букет откъснат:

на тебе трябва да го подаря.

 

***

ЛЮБОВТА НЕ ОТРИЧАЙ… И МОИТЕ СТЪПКИ:

аз съм вече в душата ти – глътката вино…

Нежността не прогонвай – порива, тръпките…

Свий си устните с болка, че в болка ме имаш.

 

Развълнувана милваш косите ми гъсти

и потъваш в нощта, изгорена от огън…

И с нестихваща жажда в очите си дръзки

се надяваш на прилива… До изнемога….

 

И когато ме искаш, ме искай… Дълбоко

вдън душата ти скрит съм и в лято, и в зима,

че изстрадах аз с теб любовта ни… Високо

излетях над света – да твърдя, че ни има.

 

***                              

УМИРАМ И СЕ РАЖДАМ ОТ ЛЮБОВ –

дори да искаш, как ли да го скрия:

ту вик си на красивото, ту зов,

без който нямаше да бъдем ние…

 

Целувам те – не можеш да заспиш…

След миг денят за нас ще се разтвори:

ще ни погълне цветният афиш…

А утрото най-много ни говори.

 

 

 

***

ЗАПАЛИ МЕ, ЛЮБОВ – ДА МЕ ИМА.

Издигни ме, мечта – да летя.

И в средата на зимна пъртина

да поникне зелена трева…

 

Можеш в тъмното дълго до светиш –

аз и утрото мога да спра…

И сред много далечни планети

да намеря щастлива звезда…

 

И те имам… У мен е безкраят:

откровение в истински ден…

… Аз те моля – ела да те смая

с разстояния, свършващи в мен.

 

 

 

***

ПАК ШЕПНЕ ВЯТЪРЪТ В УХОТО, ОБЕЩАВА

и живи плетове се късат като струни…

До светлото – в мен спомените ще въстават,

но видя ли те – с всеки лъч ще те целуна.

 

И радвам се на любовта ни – нежна, дълга.

При всеки листопад все търся детелина:

листенцата ѝ четири да са ни стълби

в посоките на щастието – над комина…

 

И плуваме с усмивка над всяка плитчина –

небе са чувствата, вълната щом проходи…

Завързал съм очите си с дневна светлина

и дневната присъда в Млечен път ни води.

 

 

 

 

***

В СВЕТЛИНАТА НА МЛЕЧНИЯ ПЪТ

не звезди, а душите ни светят.

И навярно дошъл е часът

радост в полета пак да усетим…

 

Над съня ти ще бдя тази нощ

страхове и беди да забравиш,

а на утрото в белия кош

ще заспя… И с очи ще ме галиш.

 

 

 

***

В НАС НЯМА, НЯМА МЯСТО ЗА ГРЕХА…

Единствени вълненията дишат…

Тече реката – плава любовта:

потъва лошото – не стига суша…

 

А в обичта ни чувството за дом

донася радост – даже и епично…

Живеем с поривите си и в тон

със страстите си – нежно, романтично.