* * *
На брега съм – на плажа застанал,
слушам, слушам сърдечния ритъм
на водата – и тук ще остана
да замеся любовната пита
все с горещи вълни от възторзи
и от слънце, поело изцяло;
и надеждата светла в облаци,
и мечтите с небето, събрало.
На брега съм – до тебе застанал:
любовта ни е храм, всичко свързва
и каквото душата калява
с чувства силни от днес ни обвързва.
И ни кара да бъдем готови
с дълговечност, с благоприличие
да усетим, че са съдбовни
всички истини – без отричане…
На брега съм до теб – и те имам.
На брега си изцяло ти моя.
И прегръщам те само… Незримо
се превръщам в дихание твое…
И с вълнение стигам чертата
на далечния в нас хоризонт,
откъдето започва мечтата
да си всеки ден в моя живот.
Да си мое начало и ритъм,
да си моят живот и следа,
да си слънце и въздух… Аз вик съм…
И ни свързва сърдечно брега.
* * *
На варненския бряг една луна
е акостирала в небесната безбрежност:
в душите влива радост, светлина
и твойте чувства ме изпълват нежно…
На варненския бряг среднощен бриз
зарежда страстите, разбулва мрака
и гали влюбените, всеки фриз
с утеха морска, с полъх на съдбата…
Над варненския бряг искрят звезди
и всичко в нас небесно отразяват –
и в чувствата ни и надежди, и мечти
с копнежите последни разгадават.
На варненския бряг сме аз и ти –
изпращаме нощта отново двама.
И идва утро в твоите очи
с вълненията на любов голяма.
* * *
Ветрове духат силни над морето от дни
и с вълнения зимни в мен душата се сви:
как безследно мечтите като прилив в нощта
ще поемат в следите на небесна дъга…
И ще чакам пак чудо да спасим любовта –
в трудни дни да е лудост, но дошла в нас звезда…
Под небето да има красота, синева –
пулс да бие невидим, да се движи кръвта.
И с големи надежди в нас светът да трепти,
всеки прилив на нежност да е с вечни черти.
Да си мисля неволно миг след миг ти защо
ме обичаш съдбовно и ми даваш крило
от мечтите, които отлетяха над нас
и намират вълните все на обич, на страст,
и на всичко безсънно, вляло сили за час:
векове да живеем с теб – с любов… И захлас…
* * *
Ще дойда, без да ме повикаш…
И няма да те търся, ако теб те няма.
… Вълненията в никой няма белег да оставят
и всичко ще завърши, без да има драма…
Защото в теб намерих своите надежди,
защото всичко е в ръцете на съдбата…
Защото пътят e един – към другия отвежда,
към откровения, изплуващи в душата…
… И вече хиляди и хиляди години
прегърнати вървим към днешното слънцестоене:
в душите няма ни една причина любовта ни
една и съща да не е – в епохите с летоброене…
… Ще дойда, без да ме повикаш…
Каквото и да кажеш, ще приема – друго няма…
Вълненията носят дух на изненада,
но всичко, както иска в нас сърцето, ще остане.
* * *
Небето на душите ни прегърнати къде е?
В простора свети то над нас високо…
И да помисля даже аз не смея
вълненията откъде ни гледат синеоко…
Морето на мечтите ни в живота днес къде е?
Къде се плискат чувствата, а ехото вълшебно
пак откровения и искреност ще слее,
за да кънтят надеждите ни до последно…
Вълните бурни на отдаденост къде са?
Къде се вдигат бал след бал и до небето стига пяна?
Спасява ли ни нещо, ако здраво за ръцете
не се държим – единствените ние… И само – двамата…
Сърцето – знак на чувствата у всеки нас, къде е?
Пленителна, незрима, даже светлината
обхваща всичко пламенно, изцяло го владее…
А тялото пак в тяло намира висината.
* * *
Моя си, моя си, моя – завинаги:
преди залеза идвам – с необятната нощ…
Всичко твое е в мен и до болка се слива
с широтата, с брега ни и набира в нас мощ.
И те чувствам напълно в душата си слята
с всяко чувство, което е истинско вече за нас.
И те нося на свойта любов на крилата,
за която животът намира най-милия глас.
Аз не мога да хвърля в забрава звездите,
осветили напълно в душата любимия път:
те пристигнаха първи в сърцата – обител
за съдба и надежди, и за страст, и любов…
Споделената близост е с чувства най-топли,
а в сърцето ни и до днес вълнение остава –
доверието безмерно душите ни пълни…
И се връща мига мил, безкраен, спонтанен.
ЕДНА ЦЕЛУВКА САМО…
Чувам гласа ти – отново до мен:
пак съм в пространство, което обичам.
Всяка секунда е в радостен плен,
че е вълшебен светът, не отричам.
Милва дъха ти, познат и блажен…
И съм в небето високо – не крия.
Идваш с усещане, будно у мен:
прилива ти си, любовна стихия!
Устните имат мечтания миг –
с твоите устни се сливам с небето…
Всичко е наше: безкраен, велик
празник на любовта блика в сърцето.
Аз съм гласа ти – намираш го в мен…
… Тихичко шепне ти, че те обичам.
И те обгръщам с мечти заслепен:
че е вълшебен светът, не отричам.
* * *
Не мога да понасям, да те няма…
И вече не понасям да съм сам…
Каквото в мен тъжи донася драма,
каквото в мен се радва – вдига храм…
Щом слънцето ни носи небесата
на онзи порив, бликнал изведнъж,
каквото е отсъдила съдбата
в нас въглен е, живот е всеки път.
С усещане и с чувство за градина
за теб мечтите си съм сътворил…
И светлина си, огън си в камина,
вълнения прекрасни в нас извил.
Опитвам се да правя странен номер –
и мъча се душата си да утеша,
че всичко между нас е днес огромен
стремеж към другия и миг… В мига.
* * *
Аз не искам небесни черти,
но за теб ги откривам – безбрежни…
И съм топла далечност, а ти
си копнеж от вълнения нежни…
Аз пристигам и нося звезда
от сърцето откъсната, наша
и я слагам на твойта ръка –
нека свети с лъч златен, душата.
И откривам за теб синева,
и се носим в пространства безкрайни,
но не сме ли тъй близо с мига
да открием загадки и тайни:
всеки ден е щастливият ден,
всяко утро света приближава?..
Колко още надежди у мен
близостта ще усетя как сгрява?..
* * *
Щастлив съм днес, че с пълна всеотдайност
аз с моята любов и времето превзех…
И всичко в нас море е и безкрайност –
достигнатата свобода е чакан полет, лек…
В душите ни преливат надежди, чистота;
в душите ни се вливат доверие и вечност…
И само висините имат вълшебна красота,
оставяща ни и щастливи, и човечни.
… Живеем на брега… Морето ни привлича –
изпълва ни с големи вълнения то, страстни…
И всичко е вълна – съдбите не отричат,
когато ни заливат талазите опасни…
… Сега е тихо време и няма ветрове,
но все се готвим за премеждия ужасни…
Морето има още непревзети брегове
за чувства с измерения прекрасни.