СТАНИСЛАВА ПИРЧЕВА
ОТВЪД МЪГЛАТА
СЛЕД СТРАСТИТЕ НА ЛЯТОТО
Есента буди тревога, преди да настъпи. Дали, защото е естествен процес и неволно се свързва с човешкото летоброене? Знае ли изобщо някой какво остава? Може би единствено тишината, която обгръща това, което човек не може да прегърне. Душата. Чувствата. Желанията дори. Досега с другия, породен от копнежа да познаеш себе си.
Есента буди размисъл в усилието да бъдеш друг. Да се промениш не така мимолетно. Да дариш възкиселото си настроение на есенната шума с „трябва“ и „длъжен си“. Дълбоко в себе си знаеш, че заслужаваш най-доброто. Търсиш го дори в съня си. Намерението ражда възможността, а възможността – обстоятелствата.
Есента буди нуждата от любов. Към другия, силен поне колкото теб. Възможното щастие, постижимо за всеки, пожелал молитвено да се случи. В есенната багра на краски и цветове.
РАЗМИСЪЛ ПО ВРЕМЕ НА ОБЕДНИТЕ НОВИНИ
Когато несъзнателно бягаш от дадено място, животът, съдбата или каквото и да е – те връща там, където трябва да бъдеш. Сигурно, за да си научиш урока. Дали всеки има своя път, с който е свързан, без да има знанието за това?
Дългоочаквано, желано и изстрадано – възможно ли е завръщането? Ще почакам, казваш си. И преди да знаеш какво е за твое добро, разбираш, няма случайности.
Странни са хората. Както и ти самият. Как да си го признаеш, като не можеш да се видиш отстрани. Ако можеше, сигурно щеше да бъдеш изненадан. Ей такива мисли сновяха в главата ѝ на фона на обедните новини.
Спомняте ли си, откога не сте вкусвали мириса на дъжд? Всяко дете с наслада поглъща този аромат на воля. Дори и сега мирисът на дъжд и трева дразни сетивата ѝ. Нашепва. Обещава.
Загледа се в градината и с изненада видя как тя гали една роза. Докосва я и взима с обич, която жадуваше да получи. Жестът бе за нея самата – с цялата му пълнота и противоречивост.
ОТВЪД МЪГЛАТА
Тези нощи. В далечината с булото над планината.
Из велосипедната алея. Ухае на треви и цветя. Далеч от суетата. Гората прилича на гуру, покрит с ямурлук. Примките на деня избледняват.
Мина покрай онова кино. И в галоп с Марусия преживя конника без глава. Филмът кошмар. Гледан с татко в невръстна възраст.
Красив спомен. В цялата му пълнота и противоречивост.
Над планината мъглата отмина. Благодари.
ПИСМО ДО СЛУШАТЕЛЯ
Един ден срещнах нея. Една от тях. Бездомните, които не винаги забелязваме. Беше в началото на началата. Тогава, когато се появиха т.нар. клошари. Видях я да рови в кофата за боклук. Навярно търсеше своите „подаръци“ на деня. Приближих се и ѝ подадох книжна банкнота. Тя се стресна. Жилавите ѝ ръце, покрити с мазнина, категорично ме отпратиха. Хлътналите ѝ безизразни очи се втренчиха безгласно в мен: „Върви си! Не искам милостиня!“ Жестът ѝ бе повече от красноречив. Това усетих. Това почувствах, когато се изпречи на пътя ми. Може би тя беше луда, след като не взе предложените пари?
„Не можеш да помогнеш на такива хора“ – каза ми Делчо Чапразов. Той беше един от малкото продавачи на българска литература в първите години на демокрацията. На площад „Славейков“ освен, че участваше в каузи, за които не беше модерно да се говори и помагаше в израстването на една млада журналистика. Чирпанлията също и пишеше. Отпечатваше книгите си от името на издателство „Площад Славейков“. Там, на сергията му, където идваха мастити писатели, предлагащи му произведенията си за продан, израснах. Стряскаше ме появата на Радой Ралин, чийто глас гърмеше из площада и не разбирах странните му приказки. Минаваха един след друг големите, даваха ми книга с автограф. Така навлизах в един друг свят, толкова различен от училищния. Всеки ден бе за мен нов. Затова още повече ме изненада клошарката, която отказа тлъстата банкнота.
„Дори да я прибереш в дома си, тя отново ще излезе на улицата“ – и това ми каза Делчо. Толкова пъти го бях виждала да предъвква студен сандвич на площада, защото трябваше да стои на бойния пост, докато на съседните сергии хората се надпреварваха да купуват какви ли не книжлета. В разговор с Делчо отново стана дума за бездомната. „Държиш се така, както когато срещна онази жена“ – усетих укор и в погледа му. Бях забравила за нея.
„Моля, вземете брошурата. В нея е истината. Нашата църква не е секта“ – настойчив женски глас ме ръгна в ушите, докато стоях на спирка. Пристигна тролеят. В края му мургави жени получиха цветни брошури, богато илюстрирани с картинки, като детска приказка. На спирката и в превозното средство имаше млади хора. Защо тази жена не предложи и на тях своята истина? Каква беше причината да избира по-възрастни и бедни? Сигурно беше ловец на души или самата тя бе уловена?
Край Делчо винаги се чувствах добре. Споделях с него. Бях му разказала за моята приятелка от детство. Момиче, което строеше въздушни замъци и очакваше своя принц. Той се появи, но не след дълго любовта им се превърна в криво огледало. Момичето забременя, а бащата си отиде. Моята позната беше отчаяна, но не и един почти непознат младеж, който я харесваше. Той ѝ казал, че ще стане баща на детето ѝ. Запитах се защо този човек постъпва така? Сигурно е самотен? Или има много недостатъци? А може би е осъдена душа? Осъден да бъде доброжелателен към един враждебен свят. Осъден на любов. Осъден да обича, без да бъде обичан.
Образът на клошарката. На жената, предлагаща истина. И този – на обърканото момиче. Разпознах ги. Всички те бяха аз. Търсеща себе си.
ПРИКАЗКА
“Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един.”
из “Битие”, Първа книга Моисеева – глава 1.
Искате ли да се върнем към една наша обща приказка. Част от първите ни стъпки, възторзи и вълнения. Моята история е от времето на проходилката. Когато опознавах алеите, пълни с цветя и птици, и с хора, препускащи по улицата.
Със сигурност градинската врата е била любимото ми място. Всяка сутрин имаше следа от него. Оставено бонбонче върху пощенската кутия. Така той ориса живота ми. А ла Долче Вита.
„И какво сега, с гумичка ли да го изтрия?”, питаше тревожно приятелка. Обичала го. Не можела да живее без него. Нищо, че не се виждаха вече. А друг вчера я помолил да му предложи брак. Страхувал се, че тя ще му откаже.
Вечерта беше прекрасна. Нощта също. Нямаше как нещо да попречи на щастието им. Казваше му наздраве след всяка кихавица, той благодареше. “Имам алергия”, обясни. “Към хубавото”, помисли си тя.
Обичаше празниците. Особено личните. Затова реши да я изненада. Да си помисли, че някой влюбен чака рождения ѝ ден. Беше сигурна, че не е оставила визитка в букета, изпратен по куриер. Ядоса се, че се е издала по някакъв начин, след като приятелката ѝ се обади да благодари. “Просто знам, че си ти и друг не може да бъде” – бе отговорът, който получи.
“Колко е хубаво да видиш жена, която се изчервява. Харесваш Родопите, защото си девствена”, каза той и като спря в най-тъмната част от пътя, изненадващо предложи: „Да се поцелуваме, а?!”
