СТАНИСЛАВА ПИРЧЕВА /СТИХОТВОРЕНИЯ

КОГАТО ТЕ СРЕЩНАХ

 

Прегърнах те,

през чудния ти свят,

без многото очаквания

и плахост

на врабец във синевата,

приела те напълно безусловно.

Прегърнах те,

през думите,

прозиращи до изгрев

и с обич тиха,

есенно видях се

в теб.

От Сътворението

като причастие те търсих.

Из космосите си

като сънуване вървях насам

с прегръдка.

Като пречиставане,

прегърнах те,

неутолимо жадна –

със пееща душа,

за истинността ми бъдна…

до най-последната звезда.

 

 

 

ОЧАКВАНЕ

 

Хора много, хора разни

срещам във живота мой.

И любими, и омразни

гледат ме със поглед свой.

Да бъдеш крал е ритуал,

да не бъдеш – също.

И всяка вселена е

сама за себе си.

Върти се земята

във нежна сезонност.

Поглеждаш напред –

с надежда за сродност.

 

СВЕТЪТ ПОГЛЕДНАТ ОТ ВИСОКО

Светулка съм във двора на мечтите.
Там израсна моят поглед –
всред вселени на кокичета
и дъхава земя зелена.
Първа ми елха е стожер
и с дълбоки коренища приканва:
Следвай полъх!
Бряст се гуши в нея –
милва нежна клонка

на извисения й поглед.

 

 

 

 

ОМ

Мирисът на живот те връхлита,
понякога, ей тъй, ненадейно
и разплита една след друга,
разплита тъги просветлени.

Увлича в своята цялост
и те води нататък, където
малцина стигат –
в прозрението за битието.

Мирисът на живот
те открива в радост и болка,
готов дори за разпятие –
прегърнал приятел и враг,
един човек – две лица.

Смело тръгваш по пътя
към безкрая
и дълбините му.

 

 

 

 

 

СОЗОПОЛ

 

Помниш ли ме…

Из облия камък на калдаръма.

Как по детски хванати за ръце –

сновяхме из прахоляка.

И лятото обагрено в есенно.

И нощното ни море,

там, където луната и музиката

се сливат в едно.

Помниш ли ни…

В светлината от досега.

И свободата да бъдем себе си.

Извън очертанията на магистралата.

Преди стереотипът да засмуче –

с „трябва“

и „длъжен си“.

Помниш ли…

 

 

 

 

 

 

ОТВЪД МЪГЛАТА

 

Тези нощи. В далечината с булото над планината.

Из велосипедната алея. Ухае на треви и цветя. Далеч от суетата. Гората прилича на гуру покрит с ямурлук. Примките на деня избледняват.

Мина покрай онова кино. И в галоп с Марусия преживя конника без глава. Филмът кошмар. Гледан с татко в невръстна възраст.

Красив спомен. В цялата му пълнота и противоречивост.

Над планината мъглата отмина. Благодари.

 

 

 

 

 

В ХРАМА

 

Кръговратът е в ход.
Човекът дори и не знае.
Никога не е знаел.
Неговата болка –
сега е и моя.

Докато се пречистя!

 

 

 

ПРИРОДАТА НА НЕЩАТА

 

Абсурд,
шокиращ
в своята безпътност,

нахлу със
късен автобус.
Пропуснал
свойта спирка.

От тъжно битие

на ранна младост:

„Тревата не е моят

кръстопът,

а избор“.

„Аз свърших!“ –
извика и младеж в нощта.
А щурчето.

То замлъкна.

 

 

И НЕБЕТО СЕ ОТВОРИ

 

сред белотата на стаята –

самота разпиляна.

Там един малък  принц ни събра,

отвъд пределите

на любовта  ни изгубена

и на сълзите

в сезона внезапен.

Без похлупака си стъклен,

звездите присядат

в потеклия здрач

на тъгата –

над самотната пейка,

дочакала разказа

за една благословена душа,

докоснала невидимо залеза

преди да заспи

и познала сладкия път

на опитомяването.

С фенера небесен –

нежно огрял,

обично притихнали  стъпки.

 

 

***

Не заспивай, моля те, тогава…

Виж, пробуждането как изгрява…

Утрото разстила пухена усмивка –

слънчево лъчиста, кръговете гоня.

С допир портокален – мляко от тревите

срещам по билата, влюбена роса.

В топлина от нежност: Изгрев засия.

Обичам те, живот – в тъга и сладост.

Гневът ми разпилява се с вълнА от радост.

И болката си ще оставя там.

Живот и мога да ти се отдам!

Слънцето-Луната в мен изгряха.

С тебе, моя Пролет

и думите на Есента.

Земята се върти във нежна сезонност.

Напред поглеждам, с надеждата за сродност.

Очакваща, притихвам и сядам край чешмата –

в утрото със стръкче прелиствам тишината.

В аромат на люляк и със цвят на кестен – нарисувах песен.

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post СВЕТЛИН СИМЕОНОВ /СТИХОТВОРЕНИЯ
Next post Вестник „Словото днес“, бр.11, 2022