КОГАТО ТЕ СРЕЩНАХ
Прегърнах те,
през чудния ти свят,
без многото очаквания
и плахост
на врабец във синевата,
приела те напълно безусловно.
Прегърнах те,
през думите,
прозиращи до изгрев
и с обич тиха,
есенно видях се
в теб.
От Сътворението
като причастие те търсих.
Из космосите си
като сънуване вървях насам
с прегръдка.
Като пречиставане,
прегърнах те,
неутолимо жадна –
със пееща душа,
за истинността ми бъдна…
до най-последната звезда.
ОЧАКВАНЕ
Хора много, хора разни
срещам във живота мой.
И любими, и омразни
гледат ме със поглед свой.
Да бъдеш крал е ритуал,
да не бъдеш – също.
И всяка вселена е
сама за себе си.
Върти се земята
във нежна сезонност.
Поглеждаш напред –
с надежда за сродност.
СВЕТЪТ ПОГЛЕДНАТ ОТ ВИСОКО
Светулка съм във двора на мечтите.
Там израсна моят поглед –
всред вселени на кокичета
и дъхава земя зелена.
Първа ми елха е стожер
и с дълбоки коренища приканва:
Следвай полъх!
Бряст се гуши в нея –
милва нежна клонка
на извисения й поглед.
ОМ
Мирисът на живот те връхлита,
понякога, ей тъй, ненадейно
и разплита една след друга,
разплита тъги просветлени.
Увлича в своята цялост
и те води нататък, където
малцина стигат –
в прозрението за битието.
Мирисът на живот
те открива в радост и болка,
готов дори за разпятие –
прегърнал приятел и враг,
един човек – две лица.
Смело тръгваш по пътя
към безкрая
и дълбините му.
СОЗОПОЛ
Помниш ли ме…
Из облия камък на калдаръма.
Как по детски хванати за ръце –
сновяхме из прахоляка.
И лятото обагрено в есенно.
И нощното ни море,
там, където луната и музиката
се сливат в едно.
Помниш ли ни…
В светлината от досега.
И свободата да бъдем себе си.
Извън очертанията на магистралата.
Преди стереотипът да засмуче –
с „трябва“
и „длъжен си“.
Помниш ли…
ОТВЪД МЪГЛАТА
Тези нощи. В далечината с булото над планината.
Из велосипедната алея. Ухае на треви и цветя. Далеч от суетата. Гората прилича на гуру покрит с ямурлук. Примките на деня избледняват.
Мина покрай онова кино. И в галоп с Марусия преживя конника без глава. Филмът кошмар. Гледан с татко в невръстна възраст.
Красив спомен. В цялата му пълнота и противоречивост.
Над планината мъглата отмина. Благодари.
В ХРАМА
Кръговратът е в ход.
Човекът дори и не знае.
Никога не е знаел.
Неговата болка –
сега е и моя.
Докато се пречистя!
ПРИРОДАТА НА НЕЩАТА
Абсурд,
шокиращ
в своята безпътност,
нахлу със
късен автобус.
Пропуснал
свойта спирка.
От тъжно битие
на ранна младост:
„Тревата не е моят
кръстопът,
а избор“.
„Аз свърших!“ –
извика и младеж в нощта.
А щурчето.
То замлъкна.
И НЕБЕТО СЕ ОТВОРИ
сред белотата на стаята –
самота разпиляна.
Там един малък принц ни събра,
отвъд пределите
на любовта ни изгубена
и на сълзите
в сезона внезапен.
Без похлупака си стъклен,
звездите присядат
в потеклия здрач
на тъгата –
над самотната пейка,
дочакала разказа
за една благословена душа,
докоснала невидимо залеза
преди да заспи
и познала сладкия път
на опитомяването.
С фенера небесен –
нежно огрял,
обично притихнали стъпки.
***
Не заспивай, моля те, тогава…
Виж, пробуждането как изгрява…
Утрото разстила пухена усмивка –
слънчево лъчиста, кръговете гоня.
С допир портокален – мляко от тревите
срещам по билата, влюбена роса.
В топлина от нежност: Изгрев засия.
Обичам те, живот – в тъга и сладост.
Гневът ми разпилява се с вълнА от радост.
И болката си ще оставя там.
Живот и мога да ти се отдам!
Слънцето-Луната в мен изгряха.
С тебе, моя Пролет
и думите на Есента.
Земята се върти във нежна сезонност.
Напред поглеждам, с надеждата за сродност.
Очакваща, притихвам и сядам край чешмата –
в утрото със стръкче прелиствам тишината.
В аромат на люляк и със цвят на кестен – нарисувах песен.
