ТОЙ
Мракът и пустотата владееха всекидневието му, убиваха желанията и притъпяваха сетивата – свят, в който тя отказа да живее. Още от дете беше научен да мълчи, да понася болката и да приема наказанията безропотно; душата му загрубя, загуби своята спонтанност в близостта с другите. Приличаше на птица в кафез, бореща се с болката, която разкриваше само понякога – в картини, кървящи в черно и бяло. Самотата пред потъналите в сенки платна го задушаваше все повече.
Направи опит да се разведри, като излезе навън, но усети единствено студенина и отчуждение; задушаваше се в тълпата. Бързо се прибра, по-сам от всякога, чувстваше се сигурен само зад крепостите на дома си, които го защитаваха като броня.
„Земята продължава да се движи, но защо аз съм спрял?“ – мислите се лутаха в главата му. Усети нужда да запали цигара за успокоение.
„Хората около мен изглеждат щастливи“, продължи разговора със себе си, „Защо всичко, което чувствам, е бездънна пропаст? Някога светът беше мой, а сега е само сцена, която наблюдавам отстрани.“
С годините спря да общува. Всеки път, когато се опитваше да говори, вълнението стягаше гърлото му като примка и оставаше безмълвен. Кръвта нахлуваше в главата, а сърцето сякаш щеше да се пръсне. Единствено в самотата, с палитра в ръка, намираше смисъл и успокоение. Погледът му се плъзна към часовника на стената, както правеше в детството, когато се възхищаваше на старинния му дизайн. Стрелките отдавна бяха застинали една върху друга в любовен танц, в най-високата точка на циферблата. Светлината нахлуваше в стаята и тя танцуваше със слънчевите зайчета, но той не ги забелязваше, както и живота отвъд прозореца, който за него беше просто безсмислен шум.
Загубил ключа към душата си, понякога търсеше утеха в малкото приятели, останали в сърцето му, но дори те не можеха да запълнят празнотата; само изкуството донякъде освобождаваше болката. Срещаше съседите си, които се смееха и разговаряха оживено на улицата. Думите им обаче преминаваха като празен звук. Бродещ сред сенките, не спираше да се пита: „Защо?“
***
Тази вечер ефирната им среща я връхлетя с аромат на лотос. Излегната в средата на вселената, докато разместваше космоси, почувства присъствието му – знаеше, че е той и никой друг не можеше да бъде. Усети дъха му и златистата ръка, протегната към нея – топлина, готова да я докосне. Слънцето светеше в нея, събрало черното и бялото в безкрая на една влюбена жена. Заплака в съня си.
– Това, че те обичам, ми дава правото да живея! – каза той на един дъх.
– Само с обич се живее – съгласи се тя, погали непокорните коси и целуна трапчинките по страните му.
Бяха се срещнали някъде между земята и небето, и с всеки миг, в който светлината се усилваше, усещаше цветовете на душата си, отразени в нейните очи. Една след друга се появяваха картини: като през гъста мъгла проблесна езеро от Сътворението – гмуркащи се попови лъжички, величествено крачещи динозаври и разцъфващи гигантски растения. Заровени под пластове мрак изникнаха спомени за детството, време, в което светът изглеждаше пълен с чудеса; мигове на радост, когато твореше с лекота и вдъхновение.
– Всичко това си ти! – каза тя, след като осъзна колко много е потискал чувствата си през годините. – Тази същност е била дълбоко скрита и забравена.
В този момент той разбра: мракът е само було, готово да се разсее.
– Мисля, че намерих своята опорна точка – прошепна сякаш на себе си. Целуна я и ѝ благодари за това, че съществува.
След тази етерна среща на душите им се събуди с усещането, че нещо в него се е променило.
„Сенките не са изчезнали напълно, но сега знам, че съществува светлината на мисълта“, помисли си той. Усмихна се на слънчевите лъчи, играещи по завесите в утрото, и на минувачите, които преди дори не забелязваше
За първи път изпита истинско желание отново да се свърже със света, с хората и с нея.
ТЯ
Далечината на улицата преливаше в пастелните тонове на дърветата, а от някъде приглушено се чуваше радио; мелодията на песента сякаш разказваше тяхната любовна история. Настръхна при мисълта за него, приседна на бордюра и отново усети тръпка на желание, прималяла от спомена за прегръдките му; безтегловност, която я оставяше без дъх. Песента се разливаше по кожата ѝ с канеления мирис на есента. Под прозиращото до слънце небе и кехлибареното сияние, тя се отдаде изцяло на мига, докато цветни палта и шапки крачеха, а листата танцуваха по пътеките на деня.
Нейното име, Велина, се свързваше с израстване – хиляди невидими нишки събираха душите им с Лазар и пробуждаха дълбоки чувства, навярно отдавна забравени или неизживени. Когато на нейния имен ден той ѝ подари уханни цветя, както на първата им среща, страните ѝ поруменяха, а той побърза да потуши огъня с целувки. Годините на опознаване бяха изпълнени с бавно приближаване в приятелски разговори, които ги правеха все по-близки. Тя изпитваше непреодолима нужда да споделя с него всичко – радости, болки, загуби и копнежи. В тези съкровени мигове, в дълбочината на откровенията, се роди близост между тях, а времето ги припозна като сродни души.
Той се завърна в сезона, който будеше тревога преди да настъпи, може би защото е естествен процес и неволно се свързва с човешкото летоброене. След толкова много следи по пътя, мислеше си тя, навярно единствено тишината обгръща онова, което човек не може да прегърне – душата, чувствата, желанията. Планината ги посрещна със своето величие и спокойствие, а небето преливаше от цветове. В миг на съзерцание ветровете се успокоиха, и сякаш самата природа се сливаше с вълнението им от близостта един с друг.
– Каква красива гледка! – промълви тя между техните нежности, които ги оставяха без дъх. С всяко вдишване усещаше как животът струи в нея, убедена, че намерението води до възможности, а възможностите създават обстоятелствата.
– Това време на годината пробужда нуждата от любов – каза Лазар, притисна я до себе си и дълго целува устните й.
– Към другия, силен поне колкото теб – отвърна Велина, а усмивката ѝ огря багрите на есенните краски, докато с вълнение му показваше вековното дърво в гората, което обичаше да прегръща и го поведе към него, сякаш го поведе към вечността.