Стана Апостолова е родена през 1951 г. в град Ямбол. Завършва Немска езикова гимназия – Бургас, магистърска степен Електроника в Технически университет – София, Педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“. По-късно придобива две следдипломни квалификации – по икономика и по информатика и информационни технологии. Работила е като проектант и учител по електроника. Има издадени десетки поетични и белетристични книги за възрастни и за деца. Член на Съюза на българските писатели.
БЮРО „ЧУДОМИР И НОВОСЕЛСКА“
В момента моя милост е в ступор, а не съм изпадала в такова шоково състояние, дори когато ми съобщиха, че моето „бебе“ бере душа в болница в Букурещ след нелепо авто произшествие. Така наричах бившия си и единствен съпруг – да му е леко царството небесно. Както той се блъснал в крайпътно дърво без причина, така и аз днес цял ден вземам грешни решения. Но съгласете се, че в петък, а аз от понеделник следя плешивеца с остър нос и хърбаво тяло, който според жена си има любовница, та в петък всеки би се вкиснал. Аз съм жизнерадостна особа, според всички пухкава, но съвсем не съм дебела, просто имам голям бюст и това води до грешни изводи. Двамата с моя съученик Чудомир, разведен пенсиониран полицейски инспектор, основахме преди две години Детективско бюро “Чудомир и Новоселска”. Колегата е зает тези дни и аз се наех с неверния съпруг, дето е петдесет килограма напикан и дето вече от четиридесет минути седи на един билков чай в кафенето, където аз изпих вече три кафета. Добре, че украинката с палавото момче е още по-дразнеща, рови само в телефона си, а нейният калпазанин вдига цялото заведение на главата си, та не умирам от скука. Една модна кокърджа, от горе до долу в маркови дрехи, я гледа лошо, очаквам да стане от масата, където фрапето не е докоснато и да нарита безотговорната родителка. Изглеждаше, че двете кротки момиченца, които си играят тихо в детския кът, са нейни, но внезапно пристигна друга изрусена украинка и взе да благодари на Людочка, че е наглеждала „девочки“. След което децата и красивите руси бежанки си отиват, и в кафенето настава спокойствие. Моят обект, който седи с гръб към мене, се размърдва неспокойно, но аз просто нямаше как да не посетя тоалетната след толкова изпити горчиви кафета.
И ето ме сега, напълно забравила колко ми се пишка, пред вида на падналата мъртва модна жена, която бих се заклела, че съм оставила на масата в съседство пред недокоснато фрапе.
– Гладиолке, защото си твърде едричка за Виолетка, нали така, крайно време е да се разберем с тебе, дори за целта да вляза в дамската тоалетна – почти подскачам като чувам лигавия мъжки глас, познайте на кого!
На хърбата, която следя вече пети ден.
– Трябва да се обадим на полицията! – успявам да проговоря все пак.
Плешивецът е пребледнял, забелязвайки мъртвата жена на плочките с глава, подпряна на сифона на една от мивките.
– Аз съм полицията – почти машинално заявява, като вади от сакото си служебна карта, която аз дори не поглеждам.
Бих му отвърнала, че и той не е Желязко, а Тръстичко, но толкова съм шокирана, че не ми е до това.
– В кабинките има ли други жени? – пита ме, а аз вдигам рамене.
Оказва се, че няма. Няма прозорци.
– Съжалявам, госпожо Новоселска, налага ми се да ви арестувам като единствена заподозряна, но имате късмет, че тръгнах веднага след вас и мога да свидетелствам, че колкото да ми се иска, не е възможно за десетина секунди да удушите госпожата, дори с вашето физическо превъзходство.
Аз не мога да си простя, че въобще не попитах съпругата му къде работи нейният Дон Жуан, толкова подцених поръчката.
– Май е време да извикате криминалистите… – мрънкам като хваната ученичка да се целува.
Няма да викаме никого. Тук камери няма, аз ще вляза в мъжката тоалетна, ще изляза, ще си платя чая и ще напусна заведението. Знаете на кой паркинг е колата ми вероятно, ще ви чакам там.
Тръстичко не търпи възражения. Излиза, а аз посещавам една от кабинките да се облекча. Вече съм се отърсила от първоначалния ступор и се хващам за инструкциите на своя обект като удавник за сламка. Не си мия ръцете, не поглеждам към удушената жена, сгъната в ъгъла, напускам тоалетната, все едно, че нищо не се е случило.
Отдавна съм си платила поръчката, така че напускам заведението, като се уверявам, че само двете ученички, които пият кафета на бара и разговарят с бармана, както и сервитьорката, която си брои бакшишите, са налични.
Желязко Георгиев ме чака в колата си, черен стар Опел.
Влизам на предната седалка до него и го гледам въпросително.
– Така, аз следя каналджии през Малко Търново, а ти следиш мене. Трябва да решим случая с убийството на онази дама по най-бързия начин. Казва се Жаклин Клаус, дошла е да посети майка си, която е в луксозен Старчески дом с деменция.
– И всичко това го научихте за десетина минути? – питам съвсем излишно.
Той не ми отговаря. Нещо се помайва.
– Няма да ви кажа защо ви следя!
– Зная защо ме следиш, нямам нищо против жена ми да ви даде някой лев, мене ревността ме ласкае.
– Какво има тогава?
– Трябва да отидеш в Старческия дом, да се престориш, че търсиш място за майка си. Под прикритие така да се каже.
– Не мога.
– Само не ми излизай с лъжата, че нямаш стара майка.
– Имам стара майка и тя, откакто разбрах, че съм осиновена, си воъбразява, че толкова съм сърдита, че ще я дам в Старчески дом!
– Тя няма да знае!
– Аз ще се изпусна.
– Значи не ставаш за детектив!
– Може така да се каже!
Смартфонът ми звъни и аз, докато ровя в чантата си да го търся, забелязвам, че под задника на моя събеседник има възглавничка. Горкият, сигурно задник няма, само кокали!
– Ало, Чудак, ти ли си? Прибра ли се в Бургас? В офиса си. Добре, идваме да те вземем. Тука ги надробих едни, ще разбереш.
Инспектор Георгиев не чака подканяне, потегля право към нашия офис. Оставя ме на една пряка оттам и се уговаряме да държим връзка по телефона. Оказа се, че този неугледен плешивец с тънък нос и още по-тънко телосложение е узнал да мене много повече неща, отколкото аз, която мислех, че съм невидима.
В офиса, представляващ стая от апартаментчето на моя партньор, заварвам съпругата на слабия инспектор.
Тя затваря списанието, което ѝ е връчил Чудомир, и въздиша:
– Открихте ли нещо.
– Да, – изтърсвам – вашият съпруг си е харесал една украинка, но спокойно, тя не му обръща внимание!
– Така си и мислех, красива ли е?
– Да, изрусена, с млечнобяла кожа и ясносини очи.
Жената на инспектора е кестенява, с права коса, подстригана на черта, облечена в бежово костюмче. Най-неочаквано тя се усмихва, трапчинките, които се издълбават на бузите ѝ, я разкрасяват.
– Значи наистина се занимава с каналджийки на хора! Благодаря ви, колко ще ми струва?
Аз казвам една скромна сума, която едва покрива кафетата за тези пет дни, тя ми плаща и аз чукам касов бон на касовия апарат.
След като клиентката си заминава, Чудомир чака да му докладвам. Аз му разказвам с всички подробности, за които се сещам.
– Добре, аз отивам да питам как да настаня майка си в “Старчески дом”, ще направя снимки, а ти ще ме чакаш тук.
Аз кимам. Оставам седнала зад моето бюро, без да отварям лаптопа. Гледам в една точка, без да виждам нищо. Мисля, че съм в психически бърнаут.
Телефонът ме сепва.
– Гладиолке, докъде стигнахте?
– Партньорът ми отиде на посещение в “Старчески дом”.
– Добре, криминалистите са си свършили работата, Жаклин Клаус е удушена от мъжки ръце. Колегите нямат намерение да се занимават със старата майка, казали им от дома, че е в тежка деменция и не познава никого. Направо се обадили в Хамбург на господин Клаус, съпруга. Засега са арестували бармана. В кафенето няма работещи камери.
– Добре, ще те потърся веднага, щом имам някакви данни и аз.
Понечвам да затварям, но той добавя:
– Не зная как си убедила жена ми, че не изневерявам, но ти благодаря.
– Пак заповядай! Тя учителка ли е?
– Да, по литература, децата я обичат много!
– А ти?
– Аз не чак толкова! – той хихика и затваря.
Когато пристига Чудомир, аз вече съм в по-добра кондиция.
– Госпожо Виолетка Новоселска, почти нищо не свърших!
– Направи снимки, нали?
– Да, ето!
Разглеждам снимките на телефона му.
– Но това е една от украинките, които бяха в кафенето. Има две дъщери, момичета на около седем осем години! Май близначки!
– Украинка, ама друг път! Главна медицинска сестра на дома!
– Но аз я чух да говори на руски!
– Жената е полиглот. Аз пък я чух да говори на турски с някакъв санитар. Много бързо се отърваха от мене, нямало нито едно свободно легло.
Тогава звънвам на инспектор Желязко Георгиев. Осведомявам го за новостите.
За мен най-хубавият ден от седмицата е неделя, обичам да си поспивам сутрин до късно. Към десет часа ме събужда телефонът. Никога не го изключвам.
– Чудак, нали ми обеща да не звъниш преди дванадесет!
– Инспектор Георгиев донесе платежно, по сметката служебно е превел солидна сума за съдействие. В „Старчески дом“ са открили тридесет сирийци, наблъскани в три стаи, а мнимият санитар бил турски посредник, заедно с набедената „украинка“.
– Можеше на обяд да ми го съобщиш!
– Ставай! Ако открием убиеца на Жаклин Клаус, ще ни викат от полицията по различни случаи!
– Нали арестуваха бармана!
Аз съм още сънена и сърдита!
– Барманът имал счупен палец, оневинен е! Ставай, идвам да те взема!
Когато се налага, се приготвям бързо. Чудака предлага да отидем да пием кафе и да изядем по една торта в заведението, където стана всичко.
Барманът е същият, но сервитьорката е нова.
Оказа се, че предлагат палачинки и моят партньор лапа вече четвърта с най-голяма наслада. Аз изяждам само една. Умея да се въздържам.
– Имаш ли някакви нови снимки, които не съм разгледала?
– Да, вземи, прати ми ги Тръстичко, както го наричаш.
Почвам да ровя в галерията му, за да не го гледам как ягодовото сладко тече по брадата му.
И попадам на този набит мъж, който ми направи в петък голямо впечатление, когато влязох на топло в заведението и седнах зад гърба на хърбавия мой обект. Разминахме се с него на вратата.
– Кой е този?
– Германецът, господин Клаус, съпругът на убитата. Вчера пристигнал да чака да му предадат трупа.
– Вчера, ама друг път! Аз се разминах с него в петък, като влизах тук.
– Дори и да е така, не може да е убил жена си, нали има само един вход!
Аз ставам и отивам на бара:
– Извинете, къде е сервитьорката от петък?
– Тя е дъщеря на собственика, идва само в петък и прибира оборота за себе си. Много е разлигавена!
– Какво имате предвид?
– Изпусна една каса бира върху ръката ми, счупи ми се палеца, ама беше за добро, иначе щяха да мислят, че съм убил онази жена.
– Коя жена?
– Хайде, не се преструвай, ти я намери, ама побърза да се измъкнеш!
– Откъде си сигурен, нали нямате работещи камери?
– Сигурен съм, защото дъщерята на собственика сто пъти каза на полицаите, че една дебела жена е убила пострадалата и тя може да я разпознае!
Аз се вкисвам! Колко е елементарно това момче, не съм дебела! Показвам му снимката на Клаус. Той се взира и после казва:
– Това е братовчед на Краса.
– Коя е Краса?
– Така се казва дъщерята на собственика, Кристина, викаме ѝ Краса.
– Май не е братовчед, а нещо друго! – коментирам.
– Аз също така мисля. Но не е моя работа!
Сядам обратно на масата при Чудака.
Връщам му телефона и се обаждам от моя на инспектора.
Той пристига неочаквано бързо.
След кратко обсъждане напускаме, като моят партньор подхвърля едра банкнота на бармана.
След половин час се озоваваме пред кооперацията, където живее въпросната Краса. Аз се обаждам на дежурните в полицията с невъобразимо оплакване от живущите в точния апартамент. Пристигат две полицейски коли и с лека помощ от инспектор Георгиев нахълтват на втория етаж. Сварват Краса и „братовчеда“ Клаус в леглото. Разбира се, шум няма, само огромна чанта, пълна с хиляди евра от нещастните сирийци и скъсано златно синджирче, принадлежало на убитата Жаклин.
Тя е имала глупостта да дойде, за да се разправя с любовницата на мъжа си, германеца от турски произход Мехмед Кармасъ, прекръстен на Клаус.
Полицаите завършиха двата свързани случаи с успех, а моят досаден ангажимент, наречен „Ревнива съпруга“, ни сприятели с хърбата инспектор Желязко Георгиев, което доведе до плодотворно сътрудничество.