ПРОБУЖДАНЕ
За какво ли си мисли дъждът?
Като щъркел пак крачи в тревата
с пълни джобове смях и тъга,
и със вятър, пришит във крилата му.
За какво ли си мисли земята?
Тя фиданките млади прегръща
и с красивия сън на цветята
неусетно превръща се в къща.
За какво ли си мисли денят,
покрай мен профучал като писък?
Може би тайно даде ми знак,
че щастлива да съм има смисъл.
Че дори да ме плаши смъртта,
любовта ми е храм и ме пази.
Жива рана е мойта съдба –
неспокоен поток на талази.
Ала щом още тичам насън
и с ветрове се надбягвам,
щом се вслушвам в концерта отвън
и в тревата пак боса нагазвам,
този свят многолик на април
като приказка в мен се разлиства.
И съм силна, красива, добра,
без да чувствам, че нещо ми липсва.
ЗИМНА ПРИКАЗКА
Като дим от мъглица пристъпва
в тишината премръзнал пейзаж.
Само влюбен елен би се стрелнал
в този дремещ от сенки мираж.
Закъснелият сняг пак изплака
сред прогнилите съчки и скреж.
Клон се счупи и сякаш въздъхна
недовършен и кален строеж.
Сива птица се блъсна в прозореца
и остави нетрайни следи.
Спомен топъл навярно догони
от предишни усмихнати дни.
Как ми липсват щастливите зайчета
в тази тежка небесна печал!
Отшумял е и явно забравен
на цветята красивият бал.
Като дим от мъглица пристъпва
в тишината премръзнал пейзаж…
Само влюбен елен би се стрелнал
в този дремещ от сенки мираж.
РАВНОСМЕТКА
След толкова години в полет,
внезапно спрях и с поглед тих,
подобно в огледална стая,
се вгледах в недовършен стих…
Изплака обичта ми млада
и чух пак майка да кълне.
Светът огромен се стовари
на крехките ми рамене.
Бях толкова гореща, жадна,
Сънувах слънце и треви,
а ураган внезапен тресна
и страх сърцето ми обви.
Сама с дете, без път и стряха,
с любов, отрекла се от мен,
аз учех се да бъда силна
и храбро бранех своя ден.
Не беше лесно. Беше страшно!
Посечената ми съдба
на кръст живота ми превърза.
Подобно плачеща върба
пропадах и се вдигах дръзко.
Не плачех, щом валеше вън.
Сезоните се надпреварваха.
Не пишех… Стихове насън
понякога до мен се сгушваха
като проплакало дете.
И демоните в мен си тръгваха…
Денят ми млад все тъй расте.
И днес съм тази волна птица.
С криле, окъпани от дъжд.
Но не проклех, нито осъдих
живота си дори веднъж.
Прегръщах болката стократно
и следвах своите мечти.
Сега съм толкова богата…
Синът ни силен е! А ти
като прашец от вишни крехки
с несбъднатост от нас изтля.
Прекърши младите ни корени
И подло нейде отлетя.
Пътуваше, а аз останах
да тичам с детските мечти.
Каквото съм посяла, жъна!
И днес честита съм… А ти?
СЪН ОТ ПРОЛЕТТА
Навярно Тайнството ликува!
Сред пролетната необят
отново в мен се случва чудо,
което пърха като сняг.
Навярно този ден нехайно
решил е да поспре за миг –
като въздишка от дихание,
препълнено, но с динамит.
Усмихвам се на всеки шепот,
а паднали край мен листа
с тъга и обич пак говорят
за пътища и за гнезда.
Светът е чист като молитва,
която тича след дъжда…
И да си сам, не си самотен!
Това е сън от пролетта
ТАКАВА МЕ ПОМНИ
Не, няма да се отрека!
Дори и да взривят морето.
Аз мога дълго да мълча
по пътищата на сърцето.
Когато първата роса
очите ми за миг затвори,
бъди наблизо, синева,
с божествените си простори!
Защото пълня се догоре
и всеки стих е част от мен.
Ала дали не е той лава,
от лош късмет, за мен роден?
Живея с толкова лъжи,
че често просто полудявам.
Забравата не ми тежи.
Горчи, когато се предавам!
Аз помня своите погроми.
Минута слава пред победа,
която свършва в своя миг.
След дишащото мое его
пристъпя гордо акростих,
а ноздрите му се разтварят.
С кантатен звън ехти мъгла.
Пристъпвам пак нахална, млада.
И цялата съм светлина.
Отвън ухае на липи,
танцуват сенки и рефрени,
а пролетният топъл вятър
е кошер с хиляди мечти.
Такава искам да ме помниш!
Не тъжна, счупена, сама.
Аз светех в своите сезони.
Бях цветна като стъклопис.
Естествена и самородна
сълза, която не блести.
Но пълна с толкова ухания…
Такава ти ме запомни!