СПАСКА ПОПОВА е родена в Пловдив. Завършила е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски” и има двугодишна специализация по литература. Работила е като организатор по творческа дейност към Съюза на преводачите в България. Дългогодишен учител по български език и литература в Пловдив. Пише и публикува още от ученическите си години, когато е редовен сътрудник на сп. „Родна реч” и председател на клуб за литература и изкуство „Прометей”. Тя е един от създателите на творческия колектив „Гео Милев”, с който пътува по различни студентски изяви в София, Шумен и Свищов. Участва във фестивала за документално кино „Златният ритон” с филма „Надежда за двама”, където прави своеобразна телевизионна премиера на първата си книга. Има публикации в местни, национални и международни издания, а също и в електронни сайтове. Получава награди и грамоти, и нейни стихове са включени в различни алманаси.
Автор е на стихосбирките: „Спаси се, Спасе!”(1998 г. с второ допълнено издание през 2018 г.), „Разлистена есен” ( 2018 г., преиздадена през 2019 г.) , „Пееща тишина”( 2019 г.), „Премълчано”(2022 г.), „Горска нимфа”(2022 г.), „Оброк” (2022), „България в мен”(2022), „Премиери”(2022), „Калейдоскоп” (2022) и „Равно боре” (2022).
Член е на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите в Пловдив.
МАГИЯ
Те, моите приятели, са стиховете…
С прегръдка все ме теглят към звездите!
И толкова са смели и открити,
че плуват като златни рибки в дните ми.
Понякога в тях кротко отлежава
горчивото, от вино по-резливо.
Нерядко ги откривам в тишината,
където Бог съдбите ни избира.
Отпивам от магията на жестовете,
които покрай мен жонглират.
Дочувам ги виновно как проплакват,
че никъде не ме откриват.
Душата ми е амфора дълбока
и страшни са пътеките ѝ нощни,
но всеки път, щом вятърът надникне,
се радвам, че ме мисли още…
Като прашинка тичам из всемира –
прехласната, щастлива и смутена.
И с пролетта върху снега разцъфвам
като прозрачна плетена дантела.
Нарочно ли дъждът със сняг се върна?
Навярно нещо иска да ми каже…
Със слънчева усмивка ме прегърна
и пак закрачи весел по паважа.
ВСЕКИ ДЕН
Всеки мой ден е стръкче надежда
от молитва в дъждовната пролет.
Избуява душата му чиста,
щом си среши крилата за полет.
Той е винаги смел и усмихнат.
И е дързък – все гледа нагоре.
Всяка сутрин прегръща простора,
а в росата се къпе на воля.
Всеки мой ден е нова пътека,
късен залез и приказка чудна.
Вместо мен се шегува и спори
с невъзможни и трудни теории.
Всеки мой ден е кръст и посока.
Крехка рана по силна десница.
Той е пристан, поличба и спомен…
Лист щастлив от живот пълноводен.