СПАСКА ПОПОВА е родена в Пловдив. Завършила е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски” и има двугодишна специализация по литература.  Работила е като организатор по творческа дейност към Съюза на преводачите в България. Дългогодишен учител по български език и литература в Пловдив. Пише и публикува още от ученическите си години, когато е редовен сътрудник на сп. „Родна реч” и председател на клуб за литература и изкуство „Прометей”. Тя е един от създателите на творческия колектив „Гео Милев”, с който пътува по различни студентски изяви в София, Шумен и Свищов. Участва във фестивала за документално кино „Златният ритон” с  филма „Надежда за двама”, където прави своеобразна телевизионна премиера на първата си книга. Има публикации в местни, национални и международни издания, а също и в електронни сайтове. Получава награди и грамоти, и нейни стихове са включени в различни алманаси.

Автор е на стихосбирките: „Спаси се, Спасе!”(1998 г. с второ допълнено издание през 2018 г.), „Разлистена есен”  ( 2018 г., преиздадена през 2019 г.) , „Пееща тишина”( 2019 г.), „Премълчано”(2022 г.), „Горска нимфа”(2022 г.), „Оброк” (2022), „България в мен”(2022), „Премиери”(2022), „Калейдоскоп” (2022) и „Равно боре” (2022).

Член е на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите в Пловдив.

 

 

МАГИЯ

 

Те, моите приятели, са стиховете…

С прегръдка все ме теглят към звездите!

И толкова са смели и открити,

че плуват като златни рибки в дните ми.

Понякога в тях кротко отлежава

горчивото, от вино по-резливо.

Нерядко ги откривам в тишината,

където Бог съдбите ни избира.

Отпивам от магията на жестовете,

които покрай мен жонглират.

Дочувам ги виновно как проплакват,

че никъде не ме откриват.

Душата ми е амфора дълбока

и страшни са пътеките ѝ нощни,

но всеки път, щом вятърът надникне,

се радвам, че ме мисли още…

Като прашинка тичам из всемира –

прехласната, щастлива и смутена.

И с пролетта върху снега разцъфвам

като прозрачна плетена дантела.

Нарочно ли дъждът със сняг се върна?

Навярно нещо иска да ми каже…

Със слънчева усмивка ме прегърна

и пак закрачи весел по паважа.

 

 

 

ВСЕКИ ДЕН

 

Всеки мой ден е стръкче надежда

от молитва в дъждовната пролет.

Избуява душата му чиста,

щом си среши крилата за полет.

Той е винаги смел и усмихнат.

И е дързък – все гледа нагоре.

Всяка сутрин прегръща простора,

а в росата се къпе на воля.

Всеки мой ден е нова пътека,

късен залез и приказка чудна.

Вместо мен се шегува и спори

с невъзможни и трудни теории.

Всеки мой ден е кръст и посока.

Крехка рана по силна десница.

Той е пристан, поличба и спомен…

Лист щастлив от живот пълноводен.